Кризата продължава

Мъките и изпитанията на Божия служител продължават. Всъщност доста голяма част от книгата „Еремия” се занимава с проблемите и борбите на пророка, докато той се опитва да накара хората да чуят думите, които Господ им изпраща от любов и загриженост към тях.

Представете си какво щеше да се случи, ако хората бяха послушали Еремия и бяха приели неговото предупреждение. Ако бяха послушали – ако народът, царете и водачите се бяха смирили пред Бога – ужасната криза не би дошла. Пред тях стои възможността за покаяние. Дори след като са извършили толкова много неправди, толкова много злини, вратата към покаянието и спасението не е затворена. Вратата стои отворена – те просто отказват да минат през нея.

Лесно е за нас днес да поклащаме неодобрително глави заради закоравяването на сърцата им. „А всичко това им се случи за пример и беше записано за поука на нас, върху които са дошли последните времена“ (1 Коринтяни 10:11). Имаме пред себе си тези примери; какво ще научим от тях?

В Еремия, 9 глава пророкът започва да се оплаква, защото вижда неизбежната катастрофа, надвиснала над страната и народа. Бог произнася присъда над Ерусалим, а когато Бог каже нещо, Той го прави. Това, което ще ги сполети, не е нещо случайно, не е просто някое от онези ужасни и необясними неща, които се случват от време на време. Не, това, което ще ги сполети, ще бъде директно наказание от Бога. И именно осъзнаването на този факт причинява на Еремия такава скръб. Обаче тя е само бледо отражение на болката, която трябва да е изпитал Бог.

Макар че контекстът е различен, следният цитат предава изключително добре идеята: „Кръстът разкрива пред нашите притъпени сетива болката, която от самото начало грехът причинява на Божието сърце. Всяко отклонение от правото, всяка жестока постъпка, всеки провал на човечество да достигне Божия идеал Му донася скръб. Когато над Израел се изсипват нещастията като сигурна последица от отделянето им от Бога – поробване от враговете, жестокост и смърт – е казано, че „и съжали се душата му за оскърбението на Израел“ (Съдии 10:16; Цариградски превод). „Във всичките им скърби Той скърбеше (…) Вдигна ги и ги носи през всички древни дни“ (Исая 63:9)“ (Е. Уайт, Възпитание. С. 263 – амер. изд.).

Казва се, че когато става въпрос за смъртта, ние сме като „град без стени“. Мъдростта, могъществото и богатствата имат своето място, но да разчитаме на тях, особено в катастрофа или когато е надвиснала смъртта, е безполезно, безсмислено и напусто. При всичките предупреждения за гибел, на хората им е казано кое всъщност има значение, а то е лично да знаем и да разбираме – поне доколкото е възможно за нас – дълготърпението, справедливостта и правдата на Бога. Кое още, кое единствено може да ни даде надежда и утеха, когато всичко земно, всичко човешко, включително и собственото ни тяло, ни изневерява?

Както вече разбрахме, Божият народ е призован да бъде различен от народите около него, които са потънали в езичество, идолопоклонство и лъжливи учения. Изключително много от предупрежденията в първите пет книги на Моисей са отправени специално срещу обичаите на техните съседи. Вместо това, израелтяните трябва да бъдат свидетели пред света за истината за Господ като Творец и Изкупител. За съжаление, голяма част от старозаветната история се състои в това как те често се подлъгват да възприемат именно обичаите, срещу които са предупредени.

Еремия казва на народа това, което те вече би трябвало да знаят: тези езически богове не са нищо друго, освен човешки творения, плод на фантазията на хора, извратени от демоните. Това е важен пример за онова, което има предвид Павел, когато векове по-късно пише: „Замениха Божията истина с лъжа и се поклониха, и служиха на творението, вместо на Твореца, Който е благословен до века. Амин“ (Римляни 1:25).

Забележете как в този стих Павел противопоставя творението на Твореца. Същото сравнение присъства и в стиховете от Еремия, които говорят за безсилието и слабостта на тези „богове“ за разлика от истинския Бог. Във всичките подобни текстове Еремия се опитва да покаже на хората колко е глупаво и наивно да възлагат доверието си на неща, които не могат да направят нищо. Всичко това е сравнено с Твореца Бог, Който не само създава света, но и го поддържа със Своята сила (виж Евреи 1:3).

Колкото и древни да са тези стихове, вестта е все още уместна и днес. Може да не сме изкушени да коленичим и да се покланяме пред направени от човека статуи; нито пък се плашим или тревожим от знамения в небето. Обаче все още е лесно да възложим доверието си на неща, които не могат да направят повече за спасението ни, отколкото тези идоли биха могли да спасят Юдея в деня на съда.

Вестта тук е същата, както тази в цялата Библия, в Стария и Новия завет, а това е призивът към покаяние, обръщане от греха и намиране на спасението, което Бог предлага на всички нас.

„Всичките жители на Юда са недостойни, обаче Бог не иска да се откаже от тях. Чрез тях Неговото име трябва да се възвеличи сред езичниците. На мнозина, които не са напълно запознати с Неговите качества, все още предстои да видят славата на Божия характер. Именно с цел да разкрие Своите милостиви намерения Той продължава да изпраща Своите служители, пророците, с вестта: „Върнете се сега всеки от злия си път“ (Еремия 25:5). „Заради името Си – заявява Той чрез Исая - ще задържа изливането на гнева Си и заради славата Си ще се въздържа за теб, за да не те отсека (…) Заради Себе Си, заради Себе Си ще сторя това, защото как да се оскверни името Ми? И славата Си няма да дам на друг“ (Исая 48:9, 11)“ (Е. Уайт, Пророци и царе. С. 319 – амер. изд.).

Старият завет, Новият завет – в края на краищата Божията вест е една и съща за всички нас: ние сме грешници, извършили сме злини, заслужаваме наказание. Но чрез кръста на Христос, чрез изкупителната Му смърт Бог е прокарал път всички ние да бъдем спасени. Трябва да признаем своята греховност, трябва да изискаме с вяра заслугите на Исус, които ни се дават безплатно въпреки нашето недостойнство, и трябва да се покаем за греховете си. И, разбира се, истинското покаяние включва изгонване на греха от живота ни чрез Божията благодат.

Връщайки се назад във времето е трудно да повярваме колко корави са сърцата на хората. Както видяхме вчера, вестта на Еремия – колкото и сериозна да е – все пак е изпълнена с надежда. Ако те се покаят, Бог ще отмени ужасните наказания, които въз основа на заветните обещания и проклятия ще дойдат върху тях. Ако само биха пожелали да направят това, което се очаква от тях, ако само биха се покорили на Бога и биха приели благословението от едно такова послушание, тогава всичко би било добре. Бог ще прости, ще изцели, ще възстанови. Евангелието, което по-късно ще дойде чрез жертвата на Исус, би било достатъчно да прости всички техни грехове и да ги възстанови.

Каква прекрасна вест на надежда, обещание, спасение!

В Израел само законно свикан съд би могъл да прокара смъртна присъда. Тя би могла да се приеме само с гласовете на мнозинството от съдиите. Свещениците и пророците преследват Еремия със смъртоносните си обвинения. Неговите противници искат да го представят като политически престъпник и изменник.

Еремия изобщо не отстъпва. При смъртната заплаха, която го грози, пророкът несъмнено се бои до известна степен, но въпреки това не смекчава нито една дума от вестта, която му е дадена от Господа. Бог специално го предупреждава в началото да не спести нито една дума (Еремия 26:2). За разлика от Еремия, който понякога се вайка, оплаква се и проклина деня на раждането си, сега го виждаме като Божи човек, който остава верен на своето убеждение.

Както видяхме вчера, независимо от страховете и чувствата си, Еремия остава твърд с ясното съзнание, че неговата позиция може да му докара смърт. Той предупреждава князете и народа съвсем ясно в Еремия 26:15 („знайте със сигурност“ – казва той), че ако го убият, ще понесат наказание за проливане на невинна кръв. Знае, че няма вина по обвиненията срещу него.

Колко е невероятно, че свещениците и пророците, за които се предполага, че са духовните водачи, трябва да бъдат порицавани и поправяни от простите „старейшини“ и от „обикновените хора“, които излизат в защита на Еремия. Те напомнят случая на Михей, който живее в Израел един век преди Еремия. Тогава царят не го убива, но се вслушва в съвета му, цялата нация се покайва и поне за известно време нещастието е предотвратено. Хората по времето на Еремия са по-мъдри от водачите и желаят да попречат на народа да допусне голямата грешка да убият Божия пророк.

Защитата изтъква, че той не е виновен за нещата, в които го обвиняват. Обаче омразата на свещениците и пророците дори се засилва. В тях се надига гняв и желание да си отмъстят. Затова по-нататък те ще се нахвърлят върху него с цялата си ярост. Неговото освобождаване му осигурява облекчение само за кратко. Опасността изобщо не е отминала.

Тук можем да видим пример за това как някои хора научават уроците от историята, докато други, макар също да я познават, отказват да си извлекат необходимите поуки. Можем да видим нещо подобно векове по-късно при фарисея Гамалиил и неговото предупреждение към другите водачи за това как да се отнасят с последователите на Исус.

„По това познахме любовта, че Той отдаде живота Си за нас“ (1 Йоан 3:16). Няма съмнение, че можем да намерим в природата, в човешките взаимоотношения и в чудесата на самото творение изрази на Божията любов, независимо колко много грехът е увредил това творение, както и нашата способност да го оценяваме или дори да го тълкуваме правилно. Но на кръста завесата се вдига и на света се дава пълното и впечатляващо откровение на тази любов – толкова огромна, че довежда до това, което Елън Уайт нарича „разделянето на Божествените сили“ (Адвентен библейски коментар. Т. 7. С. 924 – амер. изд.).

Разделянето на Божествените сили?

Толкова голяма е Божията любов към нас, че членовете на Божествената Троица, Които се обичат един-друг от вечността, понасят това „разделяне“, за да ни изкупят. „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ (Матей 27:46) е най-ясният и най-силен израз на това „разделяне“ и на цената на нашето спасение. Тук отново можем да видим болката и страданието, които Господ понася заради нашия грях.

Затова не е чудно, че „ние любим, защото първо Той възлюби нас“ (1 Йоан 4:19). Разбира се, като грешни хора ние само подражаваме на тази любов и дори това често е изкривено от нашия егоизъм и греховни желания. Божията любов надминава нашата; ние я отразяваме така, както калната локва отразява небето.

1. Макар че повечето от нас днес не боготворят животни или природни обекти както древните хора, в какво отношение все още сме изложени на опасността да направим за себе си самата природа идол или бог?

2. Каква е ролята на покаянието в живота на християнина? Тоест, като изключим първоначалното покаяние на човека, когато отначало приема Исус, каква роля продължава да играе покаянието в живота с вяра?

3. Впрегнете „сивите си клетки” в размисъл върху идеята за „разделянето на Божествените сили“. Как трябва да разбираме това? Ако не за друго, какво ни говори то за смъртоносната сила и високата цена на греха?

След като завърших гимназия, работих три години като литературен евангелизатор. Веднъж посетих болница и видях човек, който ми се стори познат. Едва го познах, оказа се, че е един от предишните ми приятели по чашка. Умираше от туберкулоза и СПИН. Наблюдавах го със страх, докато той лежеше в безсъзнание. Беше прекалено късно да му говоря за Христос. Осъзнах, че ако се бях възпротивил на Божия призив, сега може би аз щях да лежа там. Приятелят ми от миналото умря само няколко дни по-късно. Това преживяване затвърди убеждението ми, че трябва да откликвам на Божия призив винаги щом го чуя. Отлагането може да означава смърт.

Имах планове да бъда литературен евангелизатор до края на живота си. Нали точно печатното слово ми бе повлияло да приема Христос. Местните ръководители обаче ме поканиха да се грижа за три църкви. Не бях обучен за проповедник и никога не бях вършил тази работа. Мъчех се да разбера дали трябва да приема поканата, тъй като имах убеждението, че тя няма да ме води в посоката, в която смятах, че ме води Бог. Накрая приех.

След като служих няколко години, конференцията настоя да се запиша в университета Солуси. По време на летните ваканции провеждах евангелизаторски събрания всеки път, когато получавах покана. Разпространи се новината, че не отказвам, в резултат на което получих още много покани. Открих, че точно това ми харесва.

По време на една евангелизация говорител ни призова да разширим плановете си за начина, по който Бог може да ни използва. „Не се ограничавайте – каза той. – Не ограничавайте и Бога.” Думите на говорителя бяха като предизвикателство към мене. Как бих могъл да разширя плановете си за онова, което Бог очаква от мене? Той беше направил вече за мене повече, отколкото предполагах, че е възможно!

След няколко месеца ме поканиха да проведа евангелизационни събрания в Южна Африка. Погледнах календара и разбрах, че датите, които ми предлагат, съвпадат с последните ми изпити. Поради молитвата си Бог да разшири моите планове, не казах на хората в Южна Африка за тази дилема, но започнах да постя и да се моля Господ да направи възможно заминаването ми. Вярвах, че ще отвори врата пред мене. Знаех, че датите на събранията не могат да се променят, но същевременно знаех, че не мога да променя графика за изпитите. Бог се намеси и аз научих, че изпитите са преместени с цяла седмица. Стана възможно да си взема изпитите и да замина за Южна Африка.

Евангелизаторските събрания бяха голямо благословение. Деветнадесет души предадоха живота си на Бога. Със сигурност Бог бе разширил моята територия и плановете ми и един грешник се превърна в инструмент на Божията сила.