Разрушаването на Ерусалим

„В течение само на няколко кратки години царят на Вавилон ще бъде използван като инструмент за изливане на Божия гняв върху непокаяния Юда. Много пъти Ерусалим ще бъде обсаждан и в него ще навлизат армиите на Навуходоносор. Група след група – отначало малко, но по-късно хиляди и десетки хиляди – ще бъдат откарани пленници в земята Сенаар, за да живеят там в принудително изгнание. Йоаким, Йоахин, Седекия – всички тези еврейски царе по ред стават васали на вавилонския владетел и на свой ред се бунтуват срещу него. Все по-сурови наказания трябва да бъдат наложени върху бунтовния народ, докато накрая цялата земя остане пуста. Ерусалим трябва да бъде опустошен и изгорен с огън, построеният от Соломон храм предстои да бъде унищожен, а царството Юда трябва да падне и никога повече да не заеме предишното си положение сред нациите на земята“ (Уайт, Е. Пророци и царе. С. 422, 423 – амер. изд.).

Както видяхме, а и ще видим, никое от тези неща не ги сполетява без пророците (особено Еремия) да отправят своите многобройни предупреждения и молби. Отказът на хората да се подчинят им донася само разрушения. Дано да се поучим от техните грешки!

Макар понякога Еремия да се чувства съвсем сам, той не е сам. Бог издига Езекиил, негов съвременник, сред пленниците във Вавилон, за да ги утешава и предупреждава, както и да потвърждава това, което Господ говори чрез Еремия през всичките тези дълги и трудни години. Чрез служенето си Езекиил трябва да предупреждава пленниците да не допускат глупостта да вярват на фалшивите предсказания за бързо завръщане от Вавилон. Той още трябва да предсказва чрез различни символи унищожителната обсада, която в края на краищата ще постигне Ерусалим заради отказа на народа да се покаят и да се отвърнат от греха и отстъплението си.

Независимо колко често и колко ясно предупреждават срещу идолопоклонството и поклонението пред чужди богове писанията на Моисей и пророците, тези стихове показват, че дори в свещените дворове на храма се прави именно това. „Оплакването на Тамуз“ е ритуал на жалеене за един месопотамски бог. Не е чудно, че във 2 Летописи се казва: „А и всичките началници на свещениците, и народът преумножиха престъпленията си според всичките гнусотии на народите и оскверниха дома на ГОСПОДА, който Той беше осветил в Ерусалим“ (2 Летописи 36:14).

Разгледайте внимателно Езекиил 8:12. Преводът относно стаите им за „изображения“ е малко неясен. Би могъл да означава стаите, където съхраняват своите идоли; или измислените от тях самите стаи, техните собствени сърца. Така или иначе, старейшините и водачите са стигнали толкова далеч в греха, щото казват, че Господ не вижда какво правят, че Той ги е изоставил. Това е просто друг начин да се каже: „Господ не го е грижа за тези неща; те не са важни“. Именно там, в свещените дворове на Божия храм, тези хора се отдават на най-отвратително идолопоклонство, вършейки всичко, което Божието слово специално им е забранило да правят. А още по-лошото е, че в собственото си съзнание те оправдават своите действия. Тук отново виждаме какво има предвид апостол Павел, когато говори за хората, които се покланят на творението, вместо на Твореца (виж Римляни 1:22–25).

Седекия, чието име означава „правдата на Яхве“, е последният цар на престола на Юда преди унищожаването му от вавилонците в 586 г. пр. Хр. Отначало той показва готовност да се вслуша в думите на Еремия и да се подчини на вавилонците. Обаче това не продължава дълго.

Под натиска на поданиците си, вероятно аристокрацията, Седекия пренебрегва предупрежденията на Еремия и сключва военен съюз с египтяните, надявайки се да отблъсне вавилонската заплаха (виж Езекиил 17:15–18). Както са били навреме предупредени, египтяните изобщо не им помагат да се освободят.

Както казва Исус, „Никой пророк не е без почит, освен в своето родно място, сред своите роднини и в своя дом“ (Марк 6:4). Бедният Еремия отново се сблъсква с яростта на собствените си съотечественици. Като останалата част от народа обаче, и той не може да каже, че не е бил предупреден. В този случай предупреждението е за изпитанията, които ще го постигнат, ако остане верен – а именно това прави той!

Колко трудно трябва да му е било още поради факта, че е обвинен в деморализиране на нацията. Все пак, когато има заплаха отвън, срещу която трябва да се бият, а Еремия години наред обикаля и говори, че това е загубена кауза, че не могат да спечелят и че дори Господ е срещу тях – е разбираемо, че искат да го затворят. Толкова закоравели са в греха, че не искат да чуят гласа на Господа, който им говори; те смятат, че това е гласът на врага.

Обсадата на Ерусалим започва през януари 588 г. пр. Хр. и продължава до към края на лятото на 586 г. пр. Хр. Ерусалим успява да устои повече от две години, преди да се изпълнят пророческите думи на Еремия и вавилонските войници да проникнат през стената и да разрушат града. Гладът е толкова силен вътре, че защитниците изгубват цялата си сила и не могат повече да удържат. Цар Седекия избягва със семейството си, но напразно. Той е заловен и отведен пред Навуходоносор, който заповядва синовете му да бъдат екзекутирани пред неговите очи. Можем да прочетем част от тази тъжна история в Еремия 39:1–10.

Колко е невероятно, че този езически началник разбира ситуацията толкова по-добре от собствения народ на Еремия! Явно вавилонците знаят нещо за него и работата му, и се отнасят към него по-различно, отколкото към другите, например към Седекия (виж Еремия 39:11, 12). Текстът не ни казва точно защо този езически предводител приписва на Господа предаването на Ерусалим, като наказание за греховете на народа, вместо да го отдава на превъзходството на своите собствени богове над юдейските. Каквато и да е причината, това е изумително свидетелство как дори при такова бедствие Господ разкрива нещо за Себе Си пред езичниците.

Какво ще избере Еремия – да отиде с пленниците във Вавилон или да остане с другата част от народа? Никоя от възможностите не е особено привлекателна, имайки предвид обстоятелствата за всички тях. Обаче е сигурно, че духовните нужди и на двете групи ще бъдат големи и той би могъл да им служи, където и да отиде. Пророкът решава да остане с групата, която остава в земята, с бедните хора, които със сигурност ще имат нужда от цялото насърчение и помощ, които биха могли да получат (виж Еремия 40:6, 7).

Господ знае края от началото. Дори когато хората в Ерусалим все още се бият с вавилонците, надявайки се, че думите на фалшивите пророци са верни, Господ използва Еремия да говори за бъдещето, да говори на онези, които вече са във Вавилон и на онези, които ще отидат там. И то какви думи!

Ето една истинска вест на благодат, различна от фалшивата вест на „благодат“, която хората чуват от пророците, които им казват, че пленът ще бъде за кратко, дори само две години. Не това е Божият план и няма да стане така. Вместо това, въз основа на ясните учения на Моисей, те трябва да приемат, че това е тяхната съдба, поне за сега. Но както казва пак той, ако се покаят, ще бъдат върнати в земята.

Пророчествата на Еремия трябва да са имали двойно влияние върху мисленето на пленниците: от една страна, те не трябва да вярват на думите на фалшивите пророци, а от друга не трябва да губят кураж. Той моли пленените си сънародници да се молят за Вавилон. Тази молба може да е изненадала хората, които са били изселени. Това, което иска от пленниците, е нечувано през по-ранната история на Израел. Нечувано е да се молят за враг, причинил им всичко това, което са направили вавилонците на тях – Божия избран народ. Пророкът разбива всичките им представи за храма и за Ерусалим. Те биха могли да се молят в езическа страна и вечният Бог въпреки това ще чуе молитвите им.

Забележете още какво казва Еремия в Еремия 29:7: че благоденствието на тяхната нация „домакин“ ще означава благоденствие и за тях. Като чужденци и пришълци в страната, те са особено уязвими, ако нещата в държавата като цяло тръгнат на зле. През цялата историята виждаме тъжни примери за повишаване на нетолерантността, особено когато една нация преживява трудни моменти. Хората търсят изкупителни жертви, които могат да обвинят, и малцинствата, или чужденците, често стават лесна мишена. Това е тъжната реалност.

Всичко, което Господ е казал, че ще се случи, се е сбъднало. Затова израелтяните имат всички основания да вярват, че Той ще изпълни също и това пророчество (Еремия 29:10). Защо точно 70 години ще бъде времето на техния плен, ние не знаем, макар че очевидно е свързано с идеята за съботната почивка за земята (виж Левит 25:4, 26:34, 43). Важното за това пророчество е, че ако те приемат със сърцата си вярата и покорството, това би им дало огромна надежда и увереност в абсолютната върховна власт на Господа. Въпреки събитията, въпреки ужасното бедствие, което ги е сполетяло, те могат да бъдат сигурни, че не всичко е изгубено и че Господ не ги е изоставил. Те все още са заветният Му народ и Господ не е приключил с тях. Изкуплението е на разположение на всички, които са готови да изпълнят условията.

„Грози ни постоянната опасност да пренебрегнем простотата на евангелието. Много хора имат силното желание да изумяват света с нещо оригинално, което да издигне хората до състояние на духовен екстаз и да промени настоящата им опитност. Определено има голяма нужда от промяна в сегашната опитност – защото светостта на настоящата истина не се разбира, както би трябвало. Но необходимата промяна е промяната на сърцето и може да се постигне само когато лично търсим Бога, за да получим Неговите благословения; когато Го умоляваме да ни даде Своята сила; когато ревностно се молим Неговата благодат да дойде върху нас и нашите характери да бъдат преобразени. Именно това е промяната, от която имаме нужда днес. И за да постигнем тази опитност, трябва да полагаме постоянни енергични усилия и да проявяваме дълбока сериозност. Трябва да питаме наистина искрено: Какво е необходимо да направя, за да бъда спасен? Трябва да знаем точно какви стъпки да предприемаме, за да вървим към небето“ (Уайт, Е. Избрани вести. Кн. 1. С. 187, 188 – амер. изд.).

1. Както видяхме, Еремия казва на народа да „търсят Господа“. Как правим това? Ако някой ви каже: „Искам да опозная лично Бога; как да Го намеря?“, какво бихте отговорили?

2. Поразсъждавайте върху идеята как пророците получават такова лошо отношение и неразбиране в своето собствено време. Какво трябва и може да ни научи това за начина, по който се отнасяме към служенето на Елън Уайт? Помислете за нея в контекста на думите на Исус: „Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери! Защото зидате гробниците на пророците и украсявате гробовете на праведните, и казвате: Ние ако бяхме живели в дните на бащите си, не бихме станали техни съучастници в проливането на кръвта на пророците; с което свидетелствате за себе си, че сте синове на онези, които избиха пророците“ (Матей 23:29-31).

3. Поразсъждавайте още малко върху последния въпрос в края на частта от урока за четвъртък. В миналото са се изпълнили много библейски пророчества и от днешната ни перспектива можем да видим, че наистина е така. Как изпълняването им ни помага да вярваме, че бъдещите също ще се изпълнят?

Вълни топлина танцували над горящите пясъци. Дребен черен бушмен крачел упорито на изток през голямата пустиня Калахари и от време на време поглеждал към малкия сив облак на небето. Секоба се бил подчинил на напътствията, които получил в съня си. Ангел го упътил да търси човек на име Уилям, който щял да му разкаже за истинския Бог.

Както някога мъдреците следвали звезда, така Секоба следвал облака, докато стигнал до едно село. Когато казал на жителите му за съня си, те му се присмели. Същата нощ ангел отново му се явил и му казал да продължи пътуването си на изток. След като вървял през пустинята почти цял месец, Секоба открил пастор Уилям Мойо, който бил предупреден за това посещение чрез сън.

Цели четири седмици пастор Уилям говорел на Секоба за Бога. От своя страна, бушменът разказал чудната история на Божието ръководство. Като младеж той получил внушението, че трябва да се научи да чете и да пише и сега можел сам да чете от Библията на пастор Уилям. Няколко години по-рано, когато гладни лъвове убивали добитъка, той осъзнал, че една по-висша контролира лъвовете. Помолил се на тази сила и лъвовете напуснали района. След като чул за християнството и започнал искрено да търси Бога, ангел му се явил насън и го насочил към пастор Уилям.

След като научил добрата вест на евангелието, Секоба отвел пастор Уилям със себе си, за да разкаже и на останалите от семейството му и да ги подготви за кръщение. Така на лагерно събрание през 1948 г. били кръстени първите новоповярвали бушмени.

Бушмените са ниски на ръст, като обикновено ръстът им е около 1.50 м. Те се движат на малки групи, ловуват и събират диви плодове. Живеят като номади и са се научили да оцеляват в трудните пустинни условия на Ботсуана.

Климатът на Ботсуана е доста горещ. В пустинята Калахари, която покрива югозападната част на страната, падат не повече от двайсетина сантиметра дъжда на година. От много години бушмените имат връзка с адвентистите от седмия ден чрез посветени лекари в болницата в Кание. В следващата история д-р Селигман ще разкаже за една от своите срещи.