Исус, Светият Дух и молитвата

От трите синоптични евангелия, Лука най-често говори за връзката на Исус със Светия Дух. Докато Матей споменава Духа 12 пъти, а Марк – 6, Лука има 17 препратки в своето Евангелие и 57 в книгата Деяния. От зачатието на Исус в човешки вид (Лука 1:35) до директивата, установяваща Неговата глобална мисия (Лука 24:44-49), Лука вижда оперативна връзка между Исус и Светия Дух. Връзката е основна за разбиране служенето на нашия Спасител. По същия начин Лука показва важността на молитвата в живота и служенето на Исус. Напълно божествен, равностоен на Отца и Светия Дух, в Своя човешки облик Исус ни оставя пример по отношение на молитвата.

Ако Исус смята молитвата за необходимост, колко повече се нуждаем ние от нея!

“Без непрестанна молитва и усърдно бдение ние сме в опасност да станем небрежни и да се отклоним от правия път. Противникът се стреми постоянно да поставя пречки по пътя към Престола на благодатта, за да не можем чрез сериозна молитва и вяра да получим благодат и сила, с която да се противопоставим на изкушението” (Е. Уайт, Пътят към Христос, стр. 95 – ориг.).

Като обърнат езичник и мисионски спътник на апостол Павел, Лука разглежда цялото Христологично влизане в историята – от въплъщението на Исус до Неговото възнесение и разпространението на църквата – като божествено чудо, причинено и насочвано от Светия Дух. В живота на Исус ние виждаме цялото Триединство, работещо за нашето изкупление (Лука 3:21, 22). Посредством постоянните препратки към Светия Дух Лука подчертава именно тази идея.

Мисията на Исус започва с няколко препратки към Светия Дух. Според Лука, Йоан Кръстител предсказва, че макар той да кръщава с вода, Идващият след него ще кръщава с Духа (Лука 3:16). При кръщението на Исус и Отец, и Светият Дух потвърждават автентичността на Неговата изкупителна мисия. Бог Отец обявява от небето, че Христос е Неговият възлюбен Син, изпратен да изкупи човечество, докато Светият Дух се спуска върху Него под формата на гълъб (Лука 3:21, 22). От тогава “Исус, пълен със Светия Дух” (Лука 4:1) се приготвя да се срещне с врага в пустинята и да започне служенето Си (Лука 4:14).

Началните думи на проповедта Му в Назарет са приложение на Месианското пророчество на Исая за Самия Него: “Духът на Господа е на Мене” (стих 18). Духът е Негов постоянен спътник, Негова утвърждаваща сила и Негово пребъдващо присъствие след последователите Му тогава, когато Исус вече не е сред тях (Йоан 16:5-7). Не само това – Исус обещава, че Бог ще даде дара на Духа на тези, които молят за него (Лука 11:13). Духът, винаги свързващ Христос с Неговия Отец и изкупителната мисия, е същият Дух, Който ще подкрепя учениците в тяхното пътешествие на вярата. От тук и особената важност на Духа в християнския живот: наистина, хулата против Светия Дух е най-ужасният от всички грехове (Лука 12:10).

Сред многото случаи, когато Исус се моли, някои са описани само от Лука. Обърнете внимание на следните случаи, показващи Исус в молитва през великите моменти на живота Си.

1. Исус се моли при кръщението Си (Лука 3:21). “Нов и важен период се откриваше пред Него. Сега Той бе на една по-голяма сцена, започвайки борбата на Своя живот” (Е. Уайт, Копнежът на вековете, стр. 111 – ориг.). Той не се осмелява да започне този по-широк етап от общественото Си служене – който накрая ще Го отведе до кръста на Голгота – без молитва.

2. Исус се моли преди избора на Своите 12 ученици (Лука 6:12, 13). Никой водач не си избира последователите на случаен принцип. Но Исус не само подбира последователи, а и избира тези, които ще разберат и напълно ще се отъждествят с Неговата Личност и мисия. “ Тяхната задача бе най-важната, възлагана някога на човешки същества, и отстъпваше по значение само на задачата на самия Христос” (Е. Уайт, Копнежът на вековете, стр. 291 – ориг.).

3. Исус се моли за Своите ученици (Лука 9:18). Ученичеството изисква абсолютно посвещение на Исус и разбиране на Неговата идентичност. За да могат Дванадесетте да разберат кой е Той, Исус “се моли насаме” и след това им отправя предизвикателния въпрос: “А според както вие мислите, кой съм Аз?” (Лука 9:20).

4. Исус се моли преди преобразяването Си (Лука 9:28-36) и получава второ потвърждение на Небето, че Той е Божият “Възлюбен Син.” Преживените до този момент изпитания и предстоящите за преживяване изпитания не могат да променят близката връзка между Отца и Сина. Молитвата довежда и до това, че учениците стават “очевидци на Неговото величие” (2 Петрово 1:16).

5. Исус се моли в Гетсимания (Лука 22:39-46). Това е може би най-важната молитва в историята на спасението. Тук Спасителят свързва небето и земята и по този начин установява три жизненоважни принципа: върховенство на Божията воля и намерение; посвещение на осъществяването на това върховенство дори с риск на кръв и смърт; и сила за преодоляване на изкушението по пътя към изпълнението на Божието намерение.

6. Исус се моли, поверявайки живота Си в Божиите ръце (Лука 23:46). В последните Му думи на кръста: “Отче, в Твоите ръце предавам духа Си” Исус предоставя върховното предназначение на молитвата. При раждането или при смъртта, пред врагове или приятели, будни или насън, молитвата трябва да ни поддържа в постоянна връзка с Бога.

“Отче” е любимият начин, по който Христос описва Бога и е записан поне 170 пъти в четирите евангелия. Обръщайки се към Бога като към наш Баща, ние признаваме, че Бог е Личност, способен на най-интимна връзка с хората. Бог е личен, реален, любящ и грижовен като човешки баща. Но Той е Баща в небето. Различава се от земния ни баща, защото Той е всемогъщ, всезнаещ, всеприсъстващ и съвършено свят.

Фразата “Отче наш, Който си на небесата” завинаги ни напомня, че Бог е свят и личен и че християнството не е нито просто философска идея, нито пантеистична представа за бога, който е всичко.

“Да се свети Твоето име” (Лука 11:2). Тук отново ни се напомня за светостта на Бога. Тези, които твърдят, че следват Господа, трябва да освещават името Му в слово и дело. Да твърдите, че Го следвате и в същото време да съгрешавате против Него означава да осквернявате името Му. Думите на Исус в Матей 7:21-23 могат да ни помогнат да разберем по-добре какво означава да освещаваме Божието име.

“Да дойде Твоето царство” (Лука 11:2). Евангелията говорят за Божието царство повече от 100 пъти: почти 40 в Лука, почти 50 в Матей, 16 в Марк и 3 в Йоан. Исус дойде да разкрие и установи именно него – както в настоящата реалност на царството на благодатта, така и в бъдещото обещание за царството на славата. Без влизане в първото царство не може да се влезе във второто, а желанието на Спасителя е Неговите ученици да преживеят първото в очакване на второто.

“Да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята” (Лука 11:2). В небето разпознават Божията воля и й се покоряват. Исус взема този факт и го превръща в надежда, че същото ще се случи и на земята. “На земята” предполага не обобщеност, а конкретност. Да бъде Божията воля на земята, но нека тя започне с нас, с всеки един от нас лично.

“Давай ни всеки ден ежедневния ни хляб” (Лука 11:3) Молбата започва с думата “давай.” Независимо дали тя се изтръгва от устните на милионер или на постоянно нуждаещ се сирак, молитвата е израз на зависимост и признание на доверие. Всички ние зависим от Бога и молбата “давай” ни принуждава да признаем, че Бог е източникът на всички дарове. Той е Създателят. В Него живеем, движим се и съществуваме. “Той ни е направил и ние сме Негови” (Псалм 100:3).

“Прости греховете ни” (Лука 11:4). Прощението лежи в основата на евангелието. Без Божието прощение нямаме спасение: “И вас, които бяхте мъртви чрез прегрешенията си и необрязаното си плътско естество, вас съживи с Него, като прости всичките ви престъпления” (Колосяни 2:13). Преживелите Божието прощение, трябва да протегнат ръка и да прегърнат всеки, който може би им е причинил зло. Молитвата за прощение “защото и сами ние прощаваме” (Лука 11:4) не означава, че Божието прощение зависи от нашето прощение към другите; по-скоро нашият опростен статут изисква ние, като ученици, винаги да живеем във все по-разширяващия се кръг на благодатта – от една страна да приемаме Божието благоволение, а от друга да предоставяме Неговата любов и прощение на другите, които може би са постъпили несправедливо с нас.

“Не ни въвеждай в изкушение, но избави ни” (Лука 11:4). Трябва да отбележим два факта. Първо, изкушението не е грях. Гръцката дума за “изкушение” е “пейрасмос.” Гръцките съществителни, завършващи с “-асмос” обикновено описват процес, а не готов продукт. Писанието не разглежда изкушението като завършен продукт; то е метод, процес, използван за постигането на даден продукт. Въпреки че изкушението не е грях, поддаването на него е. Второ, Бог не е автор на изкушението (Яков 1:13). Бог може да допусне изкушенията, но Той никога не изкушава в смисъла на подмамване към грях. Ето защо молитвата е признание, че Бог е източникът на върховна сила за съпротивляване на злото.

Веднага, след като дава на Своите ученици образеца на молитва, Исус ги учи чрез притчата за приятеля посред нощ (Лука 11:5-13) на необходимостта от упорита молитва. Към края на служенето Си Той напомня на последователите Си за нуждата от търпение и смирение в молитвата (Лука 18:9-14). И двете притчи показват, че молитвата не е само религиозна рутинна практика, а упорито ходене, говорене и живеене с Отца.

Прочетете Лука 11:5-8. Исус разказва тази притча, за да насърчи упоритостта в молитва. Молитвата не трябва да се превръща в рутина. Вместо това молитвата трябва да е основата на една връзка – на абсолютно, упорито и постоянно разчитане на Бога. Молитвата е дишането на душата: без нея ние сме духовно мъртви. Исус разказва притчата за съседа, който отказва да се държи добросъседски. Постоянните умолявания на неговия приятел за един хляб, за да посрещне спешен среднощен случай, остават напразни. Но най-накрая дори такъв съсед ще отказва и се поддава на настойчивостта на постоянното среднощно хлопане. Колко повече Бог би бил добронамерен към някой настойчив в молитва! Такава настойчивост няма за цел да промени Божиите намерения, да укрепи доверието ни.

Фарисеят очаква Бог да го приеме въз основа на направеното от него, за праведните му дела. Митарят се оставя на Божията милост и моли да бъде приет въз основа на Божията благодат. Божието приемане достига до нас не въз основа на това, което сме, а само чрез Неговата благодат. Само каещите се, смирените и съкрушените духом могат да получат тази благодат.

“Смирението и кротостта са условията за успех и победа. Венец на слава очаква онези, които се поклонят в подножието на кръста” (Е. Уайт, Пророци и царе, стр. 590 – ориг.).

“Душата, обръщаща се чрез всекидневна и искрена молитва към Бога за помощ, подкрепа и сила, ще има благородни и възвишени цели, ясни представи за истина и дълг и непрестанен глад и жажда за правдата. Чрез връзката си с Бога, ще можем да даваме при общение и на други светлината, мира и спокойствието, които царуват в нашите сърца. Силата, получена от молитвата към Бога, заедно с упоритите усилия за възпитаване на ума в съзерцателност и грижовност, подготвя човека за всекидневните му задължения и поддържа душевния мир при всички обстоятелства” (Е. Уайт, Мисли от планината на благословението, стр. 85 – ориг.).

“Когато наричаме Бога „Отче наш”, признаваме всички Негови чеда за свои братя. Всички сме част от голямото човешко море, всички сме членове на едно семейство. В своите молитви трябва да включваме не само себе си, но и своите ближни. Никой не се моли добре, ако търси благословение само за себе си” (пак там, стр. 105 – ориг.).

1. Връзката, която Лука прави между Исус и Светия Дух, не свършва само с неговото евангелие. Никой не може да прочете книгата Деяния на апостолите, вторият том на Лука от неговата история на християнската църква, без да отбележи убедителната динамика на Светия Дух в живота на християнската общност, нейните мисии и нейните служители. Само Лука описва наставленията на Исус след възкресението учениците Му да останат в Ерусалим, “докато се облечете със сила отгоре” (Лука 24:49), преди да разнесат вестта на разпнатия и възкръснал Спасител до краищата на земята. Лука започва книгата Деяния с Исус, повтарящ обещанието за Светия Дух (Деяния 1:7, 8), което се изпълнява в деня на Петдесетница (Деяния 2). Какво ни разкрива всичко това за централната роля на Светия Дух в живота на църквата?

2. По какви начини самият акт на молитвата е признание на нашата зависимост и нужда от Бога? Прочетете Лука 18:9. За кой дълбок духовен проблем говори Исус с последвалата притча?

Където и да отиде Сонг Сунгсаб, хората го проследяват с поглед, а понякога дори тръгват след него, но това не му пречи, тъй като споделя една вест.

„Идеята се зароди, докато разнасях литература от врата на врата – разказва Сунгсаб. – Ние я разпространяваме, но някои просто я изхвърлят.”

Веднъж Сунгсаб решил: „Искам хората да разберат истината и затова стратегията ми ще бъде да представя нещо, което веднага да ги накара да надникнат в сърцевината на Тройната ангелска вест, а именно – съботата.”

Сунгсаб се свързал с местна рекламна фирма и си поръчал плакат, който да се закрепва на гърба. С големи жълти букви на син фон било написано, че Божият ден = седмия ден = събота. Имало и други по-малки надписи около основната вест.

Той носи плаката на гърба си всеки ден, докато кара велосипед на път за работа и обратно към дома. Често го носи, когато се разхожда из парка и понякога е приятно изненадан от коментарите.

Когато видят плаката, хората проявяват любопитство и го четат на глас. Наоколо винаги има минувачи, които коментират надписа.

„Съботата е важна вест и изпитваща истина. Има много начини за разпространяване на тази вест, но аз съм си изнамерил стратегия”, казва Сунгсаб.

Когато размисля за тази уникална форма на евангелизация, Сунгсаб си спомня за два библейски примера: 1) Йона, който бил изпратен да обикаля из големия град, провъзгласявайки вест на покаяние; и 2) израелтяните, които били един мълчалив свидетел, докато обикаляли около Йерихон.

„Идеята е – казва той, - по този начин да разпространявам истината за съботата ефективно и разбираемо.”

Когато за първи път започнал да носи плаката за съботата, Сунгсуб се безпокоял, че хората могат да имат враждебно отношение или да проявят осъдителност. Вместо това той с радост чува как мнозина се заинтересуват от вестта му.

„Веднъж, докато носех плаката в метрото, един човек ме последва. Накрая ми каза: „Знам, че е истина. Има ли църква, която да спазва съботата?”

При друг случай Сунгсаб се разхождал с плаката в парка един съботен следобед и при него дошли две семейства. „О, ти сигурно си от църквата на адвентистите от седмия ден. Не сме ходили на църква отдавна. Къде е църквата? Търсехме я!”

Освен възрастните, децата също с интерес наблюдават човека с плаката и често тръгват след него, стига родителите им да разрешат.

„Понякога хората ме питат как успявам да нося този плакат – признава си Сунгсаб. – Не съм достатъчно смел и трябва да се държа много добре, тъй като нося важна вест. Умът ми също трябва да е спокоен и затова аз се моля усърдно, след което усещам спокойствие и изпълване със силата на Святия Дух. Виждам, че тази опитност променя и укрепва характера ми.”

Идеята става популярна. Наскоро един старейшина от църквата на Сунгсаб поискал да си направи същия плакат.

„Чувствам се щастлив – твърди Сунгсаб. – Търся изгубените овце. Стратегията ми е проста – само един поглед и надписът завинаги се запечатва в умовете им. Когато някой поиска, аз му давам и литература...”

Този проект е пилотен и кой знае какви ще са резултатите?