Въпреки че е велик учител, Исус не основава теологична или философска школа. Целта Му е да “потърси и спаси погиналото” (Лука 19:10). Той идва, за да разкрие Божия характер – откровение, достигнало своята кулминация на кръста, където Той не само показва на човечеството и непадналите светове какъв в действителност е Бог, но поема наказанието за греха, така че човешките същества – въпреки греховното си естество – да могат да бъдат спасени.

По този начин Той основава общност на изкупените, общност на тези, които са спасени чрез Неговата смърт и са избрали да живеят по образеца на Неговия живот и учения.

Призивът да се включат в тази общност на изкупените е призив не към предпочитан статут в живота, а към абсолютна вярност към Призоваващия, към Самия Христос. Казаното от Него става закон на живота за вярващия. Неговото желание се превръща в единствена цел в живота на ученика. Никакво външно благочестие или доктринално съвършенство не може да заеме мястото на пълната вярност на Христос и Неговата воля.

Ученичеството, което дължим изключително на обитаващия в нас Христос, прави някои задължителни изисквания. Недопустими са конкуренция и заместители.

От повечето от 80-те препратки към фарисеите в евангелията, приблизително 25 % се намират в Лука. Фарисеите са известни с доктриналния си консерватизъм – в противовес на садукеите, известни с либералните си идеи. Фарисеите често са законници, които – докато изповядват, че вярват в благодатта – поучават спасение чрез спазване на закона.

Преглед на тези “горко” (Лука 11:42-54), произнесени към книжниците и фарисеите, показва колко много призивът към истинската религия преминава във всяко поколение, включително и нашето.

Например, докато даването на десятък е радостно признаване на Божията грижа за нас, то никога не може да бъде заместител на основните изисквания на любовта и справедливостта в човешките взаимоотношения (стих 42).

Тези, които пренебрегват “правосъдието и Божията любов,” вместо това обичат “първите столове в синагогите” (стихове 42,43). И това ако не е пропускане на идеята на истинската вяра!

Исус предупреждава и че тези, които поставят знак на равенство между истинската религия и само външните ритуали, са наистина нечисти, някак си като тези, които имат контакт с мъртвите (Лука 11:44; вж. също Числа 19:16). Колко лесно можем да объркаме тривиалното със свещеното в Божиите очи!

Исус произнася “горко” над експертите по закона, използващи своето образование и опит, за да възлагат непоносими религиозни бремена върху другите, докато самите те “нито с един пръст не се допират до бремената” (Лука 11:46).

Междувременно фарисеите почитат вече мъртвите пророци, но работят против живите такива. Докато Исус говори някои заговорничат как да убият Божия Син. Важното е не да се почитат пророците, а да се обърне внимание на тяхната пророческа вест на любов, милост и съд.

Последното “горко” е ужасно. Някои, на които са били поверени ключовете за Божието царство, са се провалили в своето попечителство. Вместо мъдро да използват ключа и да оставят Божите люде да влязат в царството, те ги заключват навън и изхвърлят ключа.

“Бойте се от Бога и въздайте Нему слава” (Откровение 14:7) е първата от трите ангелски вести, така централни за живота и вярата на адвентистите от седмия ден. Страхът от Бога не означава да изпитваме ужас, както често се смята. То е осъзнаване кой е Бог и какви са претенциите Му към нас. Това е акт на вяра, включващ пълна вярност към Него. Бог става единствен защитник и арбитър на живота ни – на нашите мисли, действия, връзки и съдба. Ученичеството, основано на този вид “страх,” стои на непоклатима основа.

Пасажът ни показва от кого да се боим и от кого – не. Не е нужно да се боим от сили, които могат да засегнат само тялото ни в настоящия свят. Вместо това трябва да се боим и да се покоряваме на Бога, защото вечната ни участ е в Неговите ръце. Но нашият Бог – чиито очи са върху врабчето (Лука 12:6) и който знае броя на космите на главата ни (стих 7) – е любящ и грижовен, всеки от нас е безкрайно скъп в очите Му. Ако истински вярваме в това, колко много от земните ни страхове ще изчезнат!

Докато Исус отказва да се намеси между двамата братя, каращи се за разделяне на собствеността, Той акцентира върху уместността на десетата заповед (Изход 20:17) против злото на пожеланието и посочва важната истина на всички времена: животът не се състои от неща (Лука 12:15). Глупавият богаташ живее в един малък свят, ограничен само около него. За него нищо друго не е важно. Колко внимателни трябва да бъдем, за да не паднем в този капан! Това е особено важно за тези, които са били благословени с изобилие от материални блага.

“Будност и вярност са се очаквали от Христовите последователи от всеки век. Но сега, когато стоим на самия предел с вечния свят, притежаващи истините, имащи такава голяма светлина и такова важно дело за вършене – би трябвало да удвоим прилежността си” (Е. Уайт, Свидетелства към Църквата, том 5, стр. 460, 461 – ориг.).

Християните не могат да си позволят да бъдат отпуснати или летаргични. Контекстът на сигурното Му завръщане и фактът, че не знаем точно кога ще се случи то, трябва да ни подтикнат да чакаме с препасан кръст и запалени лампи . Есхатологичната надежда трябва да е двигателната сила на живота и работата ни, наша готовност и вярност. Именно тази вярност да вършим волята Му на земята и готовността да Го посрещнем с мир отличава добрия от злия слуга.

Всяко пренебрегване на верността под претекста, че “господарят ми се забави” (Лука 12:45) означава да се подложим на най-суровата форма на Божия съд (стихове 45-48). Колкото по-голяма е привилегията, толкова по-голяма е отговорността и от тук – на когото е дадено повече, повече ще се очаква (стих 48).

Присъдата на древния пророк: “Горко на охолните в Сион” (Амос 6:1) като че ли е отразена в Христовото предупреждение, че християнското ученичество не е състояние на отпуснатост. Павел обяснява, че християнският живот е духовна борба (Ефесяни 6:12). Фокусната точка е, че всеки християнин участва в космическия конфликт между Христос и сатана, а Кръстът тегли ясна разделителна черта между двамата. Човек може да спечели окончателната победа само чрез постоянна вяра в Христос на кръста.

Във вечния Си съвет “преди създанието на света” (Ефесяни 1:4) Отец, Синът и Светият Дух замислят спасителния план. Тоест, още преди да са създадени първите хора и, разбира се, още преди те да са съгрешили, Бог разполага с план за спасението на света. Планът е вкоренен в кръста и добрата новина на кръста трябва да бъде споделена с всеки човек по света. Отговорността за това свидетелстване е възложена върху всеки християнин.

“И ще бъдете свидетели за Мене както в Ерусалим, тъй и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята” (Деяния 1:8). Последното поръчение на Исус подчертава важността, която Господ поставя на свидетелската роля на Своите последователи.

Във всеки от тези текстове – и в много други – са разкрити опасностите, отговорностите и наградата за свидетелстването. Поверена ни е тържествена отговорност. Но като се има предвид колко много ни е дадено, колко малко всъщност се изисква от нас?

Отговорът на Исус е уникален в историята на лидерството. Фараонът, Навуходоносор, Александър Велики, Юлий Цезар, Наполеон и Чингиз Хан са разглеждали лидерството от гледна точка на силата и властта на другите. Горе-долу светът винаги е гледал на силата по този начин.

“Но вие недейте така;” казва Исус, “а по-големият между вас нека стане като по-младият, и който началствува - като онзи, който слугува” (Лука 22:26). С тези думи Господарят на вселената преобръща определението за лидерство: “Който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга; също както и Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи, и да даде живота Си откуп за мнозина” (Матей 20:26-28).

Дефинирайки по този начин служенето и себеотричането като основни принципи на Неговия път и лидерство, Исус представя нова динамика в човешките взаимоотношения: удовлетворението идва не от силата, а от служенето; лидерството черпи авторитета си не от положението си, а от служенето; преобразяването започва не от трона, а от кръста. Да се живее значи да се умре (Йоан 12:24).

В Лука 9:46-48 между учениците на Исус възниква сходен спор кой ще е най-великият. Принципите на света все още са твърдо заложени в умовете на Неговите ученици.

Отговорът на Учителя достига до сърцето на проблема и отправя едно от най-трудните предизвикателства в жвота като цяло и в християнския живот в частност. Думите на Исус – особено частта “който е най-малък между вас” (стих 48) показва колко обратни са приоритетите на света.

“Кой владее нашето сърце? С кого се занимават мислите ни? За кого обичаме да говорим? Кому принадлежат най-топлите ни чувства и най-добрите ни сили? Ако сме Христови, мислите ни са с Него, най-сладките ни въжделения са отправени към Него. Всичко, което имаме и което сме, е посветено на Него. Ние копнеем да носим Неговия образ, да дишаме Неговия дъх, да изпълняваме Неговата воля и да вършим само онова, което Му е приятно” (Е. Уайт, Пътят към Христос, стр. 58 – ориг.).

“В нашия земен, ограничен от греха живот най-голямата радост и най-висшето възпитание се крият в служенето. И в бъдещото ни състояние, неспъвано от ограниченията на грешното човешко естество, нашата най-голяма радост и най-висше възпитание ще се намират в служенето - свидетелстването, и като свидетелстваме, ще получаваме нови познания по отношение на “богатството на славата на тая тайна, сиреч, Христос между вас, надеждата на славата” (Е. Уайт, Възпитание, стр. 309 – ориг.).

1. Исус нарича богатия и успешен фермер “глупак” (Лука 12:20). Човек може да не е богат или успешен, но какво го прави глупав в Божиите очи?

2. В някои от нашите църкви виждаме две групи: първо, професионалистите, бизнесмените, църковните и обществените лидери и влиятелните хора, които получават цялото уважение, внимание и почит; и второ, тихите и незначителни хора, които просто идват и си отиват незабелязани от никого. Какво можете да направите, за да накарате хората от втората група да се чувстват също толкова важни, както и тези от първата?

3. Въпреки че днес е лесно да презираме фарисеите за начина, по който са изопачили вярата, как можем да сме сигурни, че ние, ревностните за вярата, не сме изпаднали в опасността да допуснем същата грешка? Как отстояваме правото, без да се превръщаме във фарисеи? Или още по-важно: как определяме кое е право и за кое си струва да воюваме, в противовес на проявата на инат за дреболии?

4. Как поддържаме отношението на бдителност и готовност за завръщането на Исус, когато с всяка изминала година става все по-лесно и по-лесно да не сме толкова бдителни?

Тан нямал намерение да остане дълго, но тъй като никой не го отпратил вкъщи, решил да остане и да учи. Докато двамата с възрастния пастор изучавали Библията, Тан научил нови истини за Бога. Той знаел за четвъртата заповед, но смятал, че неделята е Божият ден. Останалите християни се покланяли на Бога в неделя; тогава защо тази група провежда богослужения в събота?

Пастор Зо преподавал търпеливо и се молел заедно с Тан. Тан също се молел Бог да му разкрие истините си. Малко по малко Бог отворил ума на Тан за истината и той я приел.

Тан останал да се учи при пастор Зо цели седем месеца. През това време се кръстил и се посветил на целодневна работа за Бога. Пастор Зо изпратил Тан на работа в едно съседно село, където имало малка група вярващи.

Един ден Тан отворил вратата и видял Тао да стои отпред. „Трябваше да те намеря – казал Тао. – Искам да опозная твоя Бог.” Силно изненадан, Тан го поканил и научил, че само три дена след като напуснал града, Тао и приятелите му се сбили с човек, който бил водач на мощна банда. Младежът успял да избяга, но на следващия ден му казали, че водачът на бандата го издирва, за да го убие. Майка му, смутена от лошия живот на сина си, го помолила да напусне града.

Докато си събирал багажа, Тао намерил Библията, която Тан му бил подарил. Взел я и отворил на Матей 6 гл. Започнал да чете: „Не се безпокойте за живота си… но първо търсете Божието царство… несе безпокойте за утрешния ден… Достатъчни са грижите за деня” (ст. 25-34). Тао си спомнил за спокойствието на Тан и пожелал да опознае Бога така, както Тан го познавал. Затова решил да си купи еднопосочен билет и да открие приятеля си християнин.

Тан запознал Тао с пастор Зо. Пасторът му помогнал да си намери работа, а вечерите изучавали Бибията заедно. Тао попивал истините и приел Христос за свой Спасител, след което се кръстил. В сърцето му се зародило желанието да стане библейски работник.

Решил да се върне у дома и да сподели новата си вяра с хората там. Първият новоповярвал била неговата майка, която видяла дълбоката промяна в живота на сина си. Нямало много други, които да пожелаят да слушат. Майка му се страхувала, че ако той остане в селото, ще се върне в старите си пътища. Настояла да се върне в града и да продължи да се учи, но Тао й обяснил, че Исус е променил живота му завинаги.

Все пак Тао се върнал в града, за да продължи с обучението си. Той знае, че е останал жив по Божия благодат и затова желае посредством благодатта Му да живее за Него. Тан и Тао са благодарни за начина, по който Бог ги е водил в живота им. Те продължават да споделят вярата си с околните като библейски работници миряни в Южен Китай.

Това дарение за тринадесета събота ще бъде използвано за построяването на домашни църкви в някои от най-големите градове на Китай.