Нашето отношение към закона – било Божият или човешкият – влияе върху начина, по който се отнасяме към другите, и дори към самия Бог. Забелязали ли сте как понякога богатите и известните се държат така, сякаш са над закона? Дори хора, които създават законите или ги налагат, може да търсят начини да ги преиначат, за да бъдат в тяхна полза. Неуважението към обществените закони включва и неуважение към другите хора, защото законите регулират начина, по който се отнасяме един към друг.

В същото време личности, които имат фанатично и неотстъпчиво отношение към закона, може да срещат трудности в отношенията си и с другите. На по-дълбоко ниво нашето отношение към закона зависи от степента, до която уважаваме мъдростта на законодателите и справедливостта на техните закони.

Урокът тази седмица започва с поглед към Закона и след това ни отвежда към важни думи относно една особена форма на дързост и самонадеяност, която може и да не осъзнаваме, но за която сме предупредени, че е грях – нарушение на Божия закон. Фактически Посланието на Яков ни дава друга гледна точка към греха.

Глаголът, с който започва стих 11, се превежда буквално „говоря срещу” и обединява няколко грехове на говора – клевета, лъжливо свидетелство и гневни думи (виж Левит 19:15–18). От друга страна, сякаш тука Яков използва по-мек език, отколкото в глава 3. И все пак намекът е достатъчно сериозен – говоренето срещу брат ти или сестра ти поставя под въпрос самия Закон. Сядайки, образно казано, на съдийския престол, ние пренебрегваме собствените си слабости (виж Матей 7:1–3) и вместо това се вторачваме в грешките на другия, сякаш сме някак си над Закона. Такъв вид фокус нарушава заповедта да обичаме ближния както себе си (Левит 19:18). По този начин вече не спазваме Закона.

В същото време, макар че не трябва да съдим другите, ни е необходима духовна проницателност.

Длъжни сме да сравняваме това, което хората проповядват и учат, с Божието Слово. Трябва да насърчаваме членовете на църквата, доколкото е възможно, да разрешават разногласията помежду си, а не в съдилищата, където съдиите може да са (но може и да не са) ръководени от Божието Слово. И най-важното – трябва да изследваме себе си – колко здрава е връзката на вярата ни и доколко онова, с което се занимаваме, е възвишено и превъзходно или е пагубно за християнския ни живот.

Всички закони в Стария Завет са от Исус. Понякога ги наричат „Моисееви закони”, защото са дадени чрез Моисей (2Летописи 33:8; Неемия 10:29). Но Исус е Този, Който води израелтяните през пустинята и изговаря пред тях Десетте заповеди от планината Синай (виж 1Коринтяни 10:1–4). В Планинската проповед Господ пояснява и разширява Закона. Той е „Словото”, Което „стана плът” (Йоан 1:14), и ние ще бъдем съдени именно според Неговото Слово (Йоан 12:48).

Само който много добре познава закона, е квалифициран да каже дали той е бил нарушен, или не. Юристите учат доста години, преди да се явят на държавен изпит, който да удостовери годността им да започнат да практикуват професията си.

Книжниците по времето на Исус (много от които са фарисеи) също се учат усърдно, и то не само по Моисеевия закон, но и по всички натрупани с времето законови традиции. Фактът, че Исус не се съгласява с голяма част от тези традиции довежда до конфликт между Него и водачите на народа. Но като Един, Който е дал Божия закон, Той има и винаги ще има уникалното право и способност да изясни неговия смисъл и да се произнесе дали е нарушен, или не. И когато се завърне, Неговата награда ще е с Него, за да даде на всеки според делата му (Откровение 22:12). Нещо повече, като взема човешко естество, като води безгрешен живот, като умира вместо нас и възкръсва, победил греха и смъртта, Исус вече има властта и правото и да ни спаси от греха.

„Бог поверява целия съд на Сина, защото без съмнение Той е Бог, изявен в плът.

Той е предвидил Князът на страдащите човеци да бъде Съдия на целия свят. Той, Който слиза от небесните дворове, за да спаси човека от вечна смърт (...) Той, Който се оставя да бъде съден от земен съд и понася позорната кръстна смърт – само Той може да произнесе присъдата – награда или наказание” (Е. Уайт, Мараната, стр. 341 – англ. изд.). Като наш Законодател и Спасител едновременно, Христос има уникалното право и способност да бъде и наш Съдия.

Изглежда напълно разумно човек да планира за една година напред и дори повече. В бизнеса обикновено има краткосрочни, средносрочни и дългосрочни планове. Всеки човек и всяко семейство трябва да пестят за бъдещето, за да имат средства за неочаквани разходи. От друга страна, ние вярваме, че Исус идва скоро и един ден всичките ни земни притежания ще бъдат погълнати от пламъци (виж 2Петрово 3:10–12).

Не е задължително тези две гледни точки да бъдат в конфликт. Някой си е казал следното: „Планирай така, сякаш Христос няма да дойде и след години, но живей всеки ден така, сякаш идва утре”. Това е добро, що се отнася до действията, макар че дългосрочното планиране може да затрудни живеенето всеки ден като последен. Мнозина от слушателите на Исус (а без съмнение и много християни днес) считат богаташа, който решава да построи по-големи хамбари, за преуспял човек, благословен от Бога. Но Исус разкрива пред нас вътрешните му помисли: „Душо, имаш много блага, натрупани за много години; успокой се, яж, пий, весели се” (Лука 12:19). Накратко, доминиращата грижа в неговия живот е да трупа съкровища за себе си.

И най-важното – вместо да правим подробни планове, по-добре да казваме: „Ако ще Господ, ще живеем и ще направим това или онова” (Яков 4:15). Това е нещо повече от навика да добавяме като послепис съкращението “d.v.” (Deo volente – „Ако е Божията воля” на латински) в края на всеки план. Това означава да предадем изцяло всичките си планове на Бог. Може да се молим: „Боже, искам да знам каква е Твоята воля. Ако тези планове не са Ти угодни, моля Те, покажи ми”. И след това, ако плановете ни не са добри, Бог ще ни го покаже – стига да сме достатъчно внимателни и готови да ги коригираме или дори изцяло да сменим посоката.

Животът е несигурен. Всяко вдишване е дар. Яков 4:14 използва една много рядка гръцка дума (atmis), превеждана като „пáра” или „мъгла”. Подобно на еврейската дума hebel (“дъх, пáра”), която се появява на 38 места в книгата „Еклисиаст” и често се превежда като „суета”, и тя подчертава преходната същност на живота. Та кой не е усетил, особено с напредването на възрастта, колко бързо изтича той, колко е мимолетен? На преклонна възраст известният евангелизатор Били Греъм казва: „Така и не усетих колко бързо премина животът”.

С други думи, угрозата на смъртта е постоянна. Ние сме само на един удар на сърцето разстояние от нея. Всеки от нас във всеки момент може да умре само за миг по хиляди причини. Колко правилно е казал Яков: „Вие не знаете какво ще бъде утре” (4:14), включително и дали ще сте живи.

„Тук няма да се спирам на краткостта и несигурността на живота; но има една ужасна опасност, която не се разбира достатъчно – да отлагаме своя отговор на умоляващия глас на Божия Свети Дух и да избираме живота в грях; защото такова отлагане наистина има” (Е. Уайт, Пътят към Христос. Глава „Покаяние”, стр. 32. Изд. „Нов живот”).

Плюс това животът е не просто кратък, но и сам по себе си – толкова неудовлетворяващ.

Около себе си виждаме такива несправедливости, такова нечестие, че просто обезмислят живота. Не е чудно, че всички копнеем за нас да се изпълни обещанието за вечен живот, дадено чрез Исус. Без него сме просто пáра, която ще изчезне и ще бъде забравена завинаги.

Тук Яков коментира темата за самонадеяността. Нарича я буквално „арогантност” – дума, която обикновено се превежда с „хвалба”; това – казва той – е „зло”. Ето колко важно е правилното отношение.

Прочетете стих 17. Библията дава две дефиниции за грях: (1) вършене на зло и (2) невършене на добро. Първата дефиниция е записана от Йоан: „Грехът е беззаконие” (1Йоаново 3:4). В повечето преводи изразът е предаден точно така – „грехът е беззаконие”, но гръцката дума anomia в оригинала означава конкретно нарушаване на закона, а не общо беззаконно поведение по навик (вижте как е употребена в Римляни 4:7; Тит 2:14; Евреи 10:17). Втората дефиниция ни дава Яков 4:17: „Прочее, ако някой знае да прави добро и го не прави, грях е нему”. Следователно, трябва да надминем простото устояване на изкушението да вършим зло. Призовани сме да бъдем „чеда на светлината” (Ефесяни 5:8), които оставяме да „свети [нашата] виделина пред човеците, за да виждат добрите [ни] дела и да прославят [нашия] Отец, Който е на небесата” (Матей 5:16).

Разбира се, това може лесно да ни доведе до обезсърчение, защото кой, в крайна сметка, успява да извърши всички възможни добрини, дори в в рамките на само един ден? Но тук не се казва това. Дори животът на Исус не е някакъв непрестанен кръговрат от постоянна активност. Има моменти, когато Той се оттегля, за да се моли или просто да си почине (Лука 5:16; Марк 6:31). И най-важното – да търси Божията воля за всичко, което прави (Йоан 5:30). Той дори сравнява вършенето на Божията воля с храна: „Моята храна е да върша волята на Онзи, Който Ме е изпратил, и да върша Неговата работа” (Йоан 4:34). Така както количеството храна, което можем да погълнем наведнъж, е ограничено, така и делата, които можем да извършим, са ограничени. Затова Исус продължава и казва, че едни сеят, а други жънат, но всички се „радват заедно” (стихове 36–38). Докато работим за Господа, ще бъдем насърчавани да вършим повече и ще се молим за по-голямо желание да бъдем употребени по всеки възможен начин.

За стойността на времето прочетете глава „Талантите” от книгата на Елън Уайт „Притчи Христови”.

„Нека никой сред вас не се хвали повече против истината, като казва, че този дух [на разобличаване лошите подбуди на другите] непременно е последица от неговото вярно отношение спрямо нарушителите и от стоенето му в защита на истината. Такава мъдрост има много почитатели, но тя е измамна и нараняваща. Не идва отгоре, а е плод на необновено сърце. Нейният произход е от самия Сатана. Нека никой обвинител на другите не си приписва проницателност, защото, ако го прави, облича атрибутите на Сатана в дрехата на правдата” (Коментари на Елън Уайт. АБК. Т.7, стр. 936,937 – англ. изд.).

„Виновният в грях пръв подозира другите в зло. Осъждайки тях, той се опитва да прикрие или извини греха в собственото си сърце. Такива хора са опознали злото чрез греха; съвсем скоро след като са съгрешили, първата човешка двойка започват да се обвиняват един-друг; неминуемо точно това ще прави човешкото естество, когато не е контролирано от благодатта на Христос” (Е. Уайт, Мисли от планината на благословението. Глава „Да не обсъждаме с думи”, стр. 93. Изд. „Ел Уай”, 2014).

1. Разгледайте изказването на Елън Уайт по-горе. Как да се предпазим от същото – от съдене и обвиняване на другите, за да се чувстваме ние по-добре и да извиняваме собствените си недостатъци?

2. Помислете колко бързо минава животът. Какви трябва да са нашите приоритети в такъв случай? Макар според теорията на относителността самото време да е зависимо от скоростта, с която се движим през пространството, едно е сигурно – колкото и бързо (или бавно) да се движи то, един миг отмине ли, е отминал завинаги. Как тази отрезвяваща мисъл трябва да повлияе върху разпределението на времето ни?

3. Как да постъпваме с хора, чиито грехове не могат да бъдат подминати, без в същото време да падаме в капана, срещу който ни предупреждава Яков?

В юношеските си години Соломон не бил особено схватлив. Той допускал неговите връстници да влияят на живота му и започнал да пуши и да употребява наркотици. Правел експерименти с всеки наркотик, който можел да намери, и често изпитвал слабост, тъй като не се хранел. Наркотиците били единственото, от което се интересувал.

Соломон и приятелите му често се събирали, пушели и приемали наркотици. Създали си банда и често се биели с други юноши. Веднъж, когато бил под въздействието на наркотик, грабнал голям нож и замахнал към баща си. Чул глас да му казва: „Спри!” и изпуснал ножа, сякаш бил от нагорещено желязо.

„Помогнете ми, моля ви!”, извикал той. Семейството му го изпратило в болница да се лекува, но там го задържали само няколко дена.

Бабата на Соломон постоянно се молела за него и го насърчила да отидат заедно на църква и той да остави Бог да го излекува. Соломон отишъл и там почувствал как Божията любов го докосва. Продължил обаче да взема наркотици още 10 години. Баба му и баща му починали. Двамата, които се опитвали да му помогнат, не били вече около него. Накрая Соломон престанал да бяга от Бога. Предал Му живота си. Толкова много години му били необходими да чуе Божия глас.

Соломон не знаел коя църква да посещава. Опитал няколко и накрая отишъл при адвентистите. Там видял как пасторът кръщава мъж и веднага осъзнал какво трябва да направи. Отишъл при пастора и поискал да бъде кръстен. Изучавали заедно основните учения, след което Соломон бил кръстен.

Покаянието му било истинско. Той служи на своята църква и на Бога с радост и усърдие като дякон и старейшина. Няколко души от семейството му предали сърцата си на Христос поради неговото свидетелство.

Наскоро провел собствена евангелизация, при която довел седем души до Исус.

Завършил е счетоводство, но е избрал по-обикновена работа, която да му помага да общува с хора, на които да говори за Бога. Соломон споделя вярата си в автобуса и на улицата. „Години наред бях подтикван да взимам наркотици, а днес Бог ме подтиква да проповядвам”, казва той. Има огромно желание да използва по най-добрия начин времето, което е отделил за Бога.