В гръко-римската епоха (а някъде и днес) посещението на някой сановник е предшествано от бурна дейност. Улиците се мият, витрините на магазините се излъскват, садят се цветя и всички дребни престъпници се прибират „на топло”. Всички усилия се насочват към това, когато важният човек пристигне, мястото да изглежда идеално.

Гръцката дума parousia, използвана в целия Нов Завет за „пришествието” на Христос, както и в Яков 5:7, 8, е техническият термин, с който се описва пристигането на цар или важен сановник. Ако идването на земни управници се предшества от такива приготовления, не трябва ли и ние да положим всяко усилие, за да подготвим сърцата си за идването на нашия Господ и Спасител?

Как обаче да осъществим подобни приготовления, след като не знаем „онзи ден и час” (Матей 24:36)? Какво означава да бъдем „твърди” и да „укрепим сърцата си”? Как да свържем това с идеята за „ранния и късния дъжд” (Яков 5:7)? Стиховете, които ще изследваме тази седмица, очевидно се отнасят за времето на края, но основната вест е актуална за всички вярващи от всички времена. През целия си живот, та дори и днес, се сблъскваме с различни изпитания и страдания, които ни предизвикват да стоим твърдо във вярата, както са стояли древните пророци.

Съществуването на фермерите зависи пряко от времето. Ако времето е прекалено сухо или прекалено влажно, или прекалено студено, или горещо, това се отразява зле на продукцията им. В сухите страни като Израел границата на безопасността е дори още по-тънка и значението на изобилния дъжд в подходящото време е несравнимо по-голямо. Независимо дали се добива в малка семейна ферма, или в голям чифлик, зърното и неговата стойност зависят пряко от дъжда.

Ранният дъжд, който обикновено пада през октомври-ноември, навлажнява почвата и я подготвя за засяването на семето. Късният дъжд някъде през март-април помага на зърното да налее и го подготвя за жетва.

„Чрез символа на ранния и късния дъжд, който в източните страни пада преди сеитба и преди жетва, еврейските пророци предсказват обдаряването на Божията църква с духовна благодат в изключителна мярка. Изливането на Духа в дните на апостолите е началото на ранния (или първия) дъжд и резултатите са славни (...) Но малко преди приключването на земната жетва е обещано специално изливане на духовна благодат, за да подготви църквата за идването на Човешкия Син. Това изливане на Духа е сравнено с падането на късния дъжд; вярващите трябва да отправят молби към Господаря на жетвата „във времето на късния дъжд” за тази допълнителна сила ” (Е. Уайт, Нашият Баща се грижи. Стр. 212 – англ. изд.).

Исус нарича „жетва” свършека на света” (Матей 13:39). Марк 4:26–29 обрисува картина, която много прилича на тази от Яков 5:7. Земеделецът чака зърното да узрее – „първо ствол, после клас, подир това пълно зърно в класа. А когато узрее плодът, начаса изпраща сърпа, защото е настанала жетва” (стихове 28, 29). Едва при жетвата житото може да се отдели от плевелите (Матей 13:28–30; сравни с Малахия 3:17,18).

Исус описва идващото царство (Матей 4:17; 10:7; 24:33) с помощта на притчи – така представя непознатите „небесни неща” с разбираеми понятия. Едно щателно изследване на тези притчи разкрива, че царството има два аспекта – настояща духовна реалност и славна бъдеща реалност. Всички апостоли съсредоточават своята надежда в предстоящото идване на Исус (Римляни 13:11; Евреи 10:25; Яков 5:9), но никъде не посочват кога точно ще бъде то. И те като нас искат да знаят кога, но Исус им обяснява, че за тях не е най-доброто да получат тази информация (Деяния 1:6, 7). В крайна сметка, колко ревностни щяха да бъдат в разгласяването на евангелието по света, ако знаеха, че делото няма да приключи и след 2000 години?

Думата „укрепвам” (stērizō) означава „закрепвам здраво” или „укрепвам”. Нашето сърце трябва да бъде така тясно свързано с Бог, че да не помръдва, въпреки натиска, който се оказва върху него. Да бъдем „утвърдени в истината” (2Петрово 1:12), да устояваме на изкушенията, да понасяме изпитания и страдания за вярата си (Деяния 14:22) – всичко допринася за това „укрепване”.

Духовното израстване е процес, който невинаги е лесен, но принася „скъпоценен плод”. Вярващите, изкупени „със скъпоценната кръв на Христос” (1Петрово 1:19), имат неоценима стойност за небесния „Земеделец”. Думата timios се използва също и за описание на „скъпоценните камъни”, символизиращи вярващите, които се „съграждат” в Христос – „Крайъгълния камък” на Божия духовен храм – църквата (1Коринтяни 3:11, 12). От друга страна, Павел сравнява колебливите вярващи с дърва, сено и слама, които не траят дълго и накрая биват погълнати от огъня при идването на Христос (1Коринтяни 3:12–15). Следователно за нас е важно редовно да си задаваме въпроса дали наистина насочваме силите си към ценните неща, към това, което има истинска стойност!

Кога е Второто пришествие? Защо сме все още тук? Не е странно, че днес, в ХХІ век, има съмняващи и присмиващи се хора. Нищо ново в историята на църквата. Най-голямата заплаха за Израел винаги е идвала не от техните неприятели, а отвътре – от техните редици и от техните сърца. Така и с приближаването на Господнето пришествие „трябва да се боим много повече от това, което е вътре, а не вън (...) Подхранването на неверие, изразяването на съмнения, любовта към тъмнината насърчават присъствието на злите ангели и отварят пътя за осъществяване плановете на Сатана” (Е. Уайт, Събитията от последните дни. Глава „Измамите на Сатана през последните дни”, стр. 124. Изд. „Нов живот”, 1997).

От изученото по-рано в посланието разбираме, че сред вярващите, изглежда, има сериозни проблеми като: лицемерие (Яков 2:1, 9), пристрастност (2:4) и лошо говорене един срещу друг (3:10; 4:11), завист (3:14), крамоли (4:1) и приятелство със света (4:4, 13, 14). Яков настоятелно ни насочва към дълбоко и основно разрешаване на тези проблеми – чрез вяра (Яков 1:3, 6), чрез „всаденото Слово” (Яков 1:21), чрез спазване „закона на свободата” (Яков 1:25; 2:12), преданост и небесна мъдрост (Яков 3:13, 17), благодат (Яков 4:6), чисти ръце и чисто сърце (Яков 4:8). Освен това, той настоява Божието дело вътре в нас да има външен израз (Яков 2:14–26), което да включва посещаване на отхвърлените и забравените (Яков 1:27), показване на милост (Яков 2:13) и сеене на мир, а не на разногласия (Яков 3:18).

В крайна сметка, ние сме отговорни пред Бог – пред Съдията – Който ще съди всеки според делата му.

Пророците на Израел са верни в предаването на Господнето Слово, без да го променят, нито компрометират. Посланието към евреите възхвалява верността им към Бог с помощта на ярка картина – те „затуляха устата на лъвове [Даниил], угасваха силата на огъня [Седрах, Мисах и Авденаго], избягваха острото на ножа [Илия и Елисей] (...) изпитваха (...) окови и тъмници [Еремия и Михей] (...) с камъни биваха убити [Захария и Йодай] (...) с трион претрити [Исая] (...) [и] заклани с нож [виж 3Царе 19:10]” (Евреи 11:33–37). Разбира се, страданията на Йов също са пословични, както и търпението, което проявява спрямо отношението на собствената си съпруга и укорите на онези, които са дошли да му изкажат съчувствие. Кое откроява тези герои на вярата, както и много други от обикновения „среден” Божи последовател? Яков споменава няколко качества: търпение, твърдост и над всичко надежда и доверие в Бога.

Едно от качествата е търпение (makrothymias), превеждано още като „дълготърпение” и „издръжливост”. Това е качеството да издържиш при трудни обстоятелства и изпитания на всичко, което животът (или дяволът!) ти поднесе. Пророците с търпение понасят всякакви страдания заради Божието Слово (Яков 5:10). Тази дума се среща често в Новия Завет, включително и за Авраам, който „устоява” много години в очакване Бог да изпълни обещанието Си и да му даде син (Евреи 6:12,15). Споменава се и по адрес на Исус, Който с търпение понася всички страдания и кръстната смърт (2Петрово 3:15).

Твърдостта (hypomonē), от своя страна, се фокусира върху крайната цел на този процес, очаквайки с нетърпение да пресече финалната линия. Йов е представен като въплъщение на това качество. Въпреки всички страдания, той твърдо гледа напред към окончателното оправдание, което ще получи (Йов 14:13–15; 19:23–27).

Прочетете Яков 5:12. Библейските коментатори се чудят защо Яков сякаш поставя прекалено силен акцент върху произнасянето на тържествени клетви. Дори намерението му да е просто да забрани говоренето от този тип по принцип, защо казва, че това е „преди всичко” – преди всичко, казано в тази глава и дори може би в цялото послание? Наистина ли е чак толкова важно? Нека не забравяме какво научихме дотук – Яков не приема повърхностната вяра или формалната религия, въпреки изопачаването на думите му, на което понякога се натъкваме. Той е изцяло ориентиран към евангелието – дотолкова, че поставя изключително високи стандарти пред нас; така високи, че е невъзможно да ги постигнем без Божието опрощение и укрепваща благодат. Нашите думи разкриват какво има в сърцата ни: „От онова, което препълва сърцето, говорят устата” (Матей 12:34). Теологията на Яков е пропита от мисленето на Исус, Който ни заповядва: „Никак да се не кълнете; нито в небето, защото то е престол на Бога; нито в земята, защото е подножието Му; нито в Ерусалим, защото е град на великия Цар” (Матей 5:34, 35). Очевидно има хора, които в клетвите си споменават дори космите на главата си като гаранция за своите думи (стих 36). Но Исус казва, че това е зло – „Говорът ви да бъде „да, да; не, не” (Матей 5:37).

Всичко принадлежи на Бог, включително и всеки косъм върху главите ни (макар в някои случаи те да не са много!), така че „нямаме право да се кълнем в нищо, сякаш ни принадлежи, като гаранция за верността на думите си...

Всяко нещо, което християните правят, трябва да бъде прозрачно като слънчевата светлина. Истината е от Бог; измамата във всяка от безбройните й форми е от Сатана” (Е. Уайт, Мисли от планината на благословението. Глава „Духовността на Закона”, стр. 52, 53. Изд. „Ел Уай”, 2014). Ясно е, че Христос не забранява клетвите в съда, след като самият Той, когато е принуден да говори под клетва пред първосвещеника, не отказва да говори, нито дори осъжда самия процес, въпреки многобройните извращения на истинското правосъдие в него (Матей 26:63, 64).

Когато говорим истината, не бива да забравяме няколко неща – най-напред и над всичко, че рядко знаем цялата истина дори за самите себе си и затова трябва да бъдем смирени. Второ, когато говорим истината, трябва да го правим винаги с любов и с цел назидание на онези, които слушат.

Прочетете за опитността на Илия и Йов във времето на техните изпитания, както и за тяхното значение за нас в последните дни от книгата на Елън Уайт „Пророци и царе”, главите “Какво правиш тук?”, и “В духа и силата на Илия”.

„Да чакаш търпеливо, да се доверяваш, когато всичко изглежда мрачно – това е урокът, който водачите в Божието дело трябва да научат. В деня на тяхното бедствие Небето няма да ги разочарова. Нищо не е така очевидно безпомощно и в същото време така непобедимо, както душата, която чувства своята нищожност и разчита изцяло на Бога (...)

Изпитанията ще връхлитат, но вие продължавайте напред. Това ще укрепи вярата ви и ще ви подготви за служене. Докладите на свещената история са записани не само да ги четем и да се удивляваме, но и за да може същата вяра, която действа в Божиите слуги в древността, да работи и в нас” (Е. Уайт, Пророци и царе. Глава „Що правиш тук Илие?, стр. 92, 93. Изд. „Нов живот”).

1. Всички знаем притчата за житото и плевелите, които растат заедно до жетвата (Матей 13 глава). Какво означава това обаче в контекста на църковната дисциплина? Какво означава в контекста на открит бунт или отстъпление в средите ни? Трябва ли просто да си седим отстрани и да не правим нищо; да казваме, че Господ ще се погрижи за всичко, когато се завърне? Очевидно, не. Как – в светлината на тази притча, но и в светлината на случаите, при които е била необходима дисциплина в ранната църква като в Коринт и Галатия – трябва да се справяме с „плевелите”, особено с онези, чиято единствена цел явно е да задушават житото и нищо друго?

2. Изкушенията и изпитанията не подминават никого. Кои обещания от Библията и от писанията на Елън Уайт са ви утешавали и помагали да съхраните вярата си? Кои библейски герои са ви били „най-полезни” по време на трудности или пред лицето на нещо, което ви очаква?

3. Яков казва да не „роптаем един против друг” (5:9). Но все пак има хора, дори наши братя и сестри по вяра, които правят смущаващи и дразнещи за нас неща. Как да се научим да ги обичаме, да им прощаваме, да ги понасяме и да се издигаме над множеството житейски „дреболии”, които ни потискат, дразнят и превръщат в лоши свидетели?

Джоел осъзнала, че е събота. Родителите му били на църква и се молели за него. Посред шумотевицата около къщата той коленичил в ъгъла и се помолил. Бил сигурен, че смъртта е близо. Отворил Новия завет с псалмите и започнал да чете. Отново се помолил: „Господи, ти си спасил Давид от неприятелите му. Ако остана жив, ще ти отдавам живота си и ще разказвам на другите какво си направил за мене. Моля те, спаси ме, Боже!”

Един от местните видял, че Джоел стои на колене в ъгъла, моли се и чете от малка книжка. Помислил си, че извършва някакво магьосническо заклинание и се уплашил. Междувременно, младежите се опитвали да намерят начин да убедят тълпата, че не са виновни. Един от тях си спомнил името на човека, при когото били пренощували предишната нощ. Извикал на стража пред вратата: „Моля те, намери го! Той ще ви каже къде сме били миналата нощ!” Скоро мъжете се върнали с човека, който потвърдил разказа им. Само след няколко минути младежите били освободени.

Един от мъжете казал на Джоел: „Щяхме да ви убием преди часове, но когато те видяхме, че коленичиш в ъгъла и правиш магия, ние се уплашихме.” За миг Джоел се смутил. След това осъзнал, че Бог използвал сълзите му на покаяние и четеното от Библията, за да порази сърцата на насъбралите се със страх и те да ги освободят.

Младите хора си тръгнали от селото, но скоро били заловени от мексиканските власти и върнати на границата с Гватемала. Когато пристигнал у дома, Джоел разказал на родителите си какво се случило. Научил, че в деня, когато бил пленен, майка му изпитвала особена нужда да прекара целия ден в молитва за него.

През цялата нощ Джоел останал буден и размишлявал за случилото се. Не можел да повярва, че е оцелял. След това си спомнил и за други случаи, когато щял да умре, но бил спасен. Разбрал, че Бог е бил до него дори когато отхвърлял Божието влияние в живота си.

Джоел спазил обещанието си и се завърнал в църквата. Споделил своето свидетелство с всички и помолил църковните членове за прошка. След няколко месеца бил кръстен.

Макар че не се завърнал в бандата, понякога се срещал с нейни членове. Когато виждали промяната в него, той споделял как Христос го е спасил и освободил от наркотиците, омразата и от сатанинския капан. Сега води малка група в църквата си и служи като дякон. Харесва му да изнася библейски часове и да споделя свидетелството си.

„Има едно нещо, което бих желал да променя – казва Джоел. – Бих искал да махна татуировките по тялото си. Но когато дойде, Исус ще обнови тялото ми и ще го очисти. Съжалявам за годините, през които прославях Сатана вместо Христос. Искам да прекарам остатъка от живота си, като изкупвам времето и помагам на други да се обърнат към Исус, Който многократно ме е спасявал от смърт. Той напълно преобърна живота ми.”