Корените на християнската църква могат да бъдат проследени назад до Адам, Авраам и синовете на Израел. Господ призовава Авраам, а по-късно израелтяните, да влязат в заветни отношения с Него, за да може да благославя чрез тях света. В хода на свещената история тази заветна връзка се продължава от църквата.

Църквата не е изобретение на апостолите или на някое друго човешко същество. По време на Своето служене Христос обявява намерението Си да я основе: „Аз ще съградя Моята църква” (Матей 16:18). Тя дължи съществуването си на Исус Христос. Той е нейният Основател.

Според Евангелията думата „църква” се появява на устните на Исус само три пъти (Матей 16:18, 18:17). Но това не означава, че Той не се занимава с този въпрос. В действителност предава много важни концепции, свързани с нея. Нашето проучване тази седмица ще се съсредоточи върху две основни идеи: основаването на църквата и единството й.

Исус казва: „На тази канара ще съградя Моята църква” (Матей 16:1). Кой е канарата (петра на гръцки), върху която е построена църквата? Някои преводачи смятат, че Петър е канарата. Те твърдят, че Господ използва игра на думи между „Петър” и „канара” (съответно петрос и петра на гръцки) - игра, която по всяка вероятност е по-ясна на арамейски език, който Исус използва. Факт е обаче, че никой не знае със сигурност точната формулировка на твърдението Му на арамейски. Разполагаме само с текста на гръцки език, записан от Матей и той разграничава петрос (камък) и петра (канара) - разграничение, което не бива да се пренебрегва.

Има сериозни основания да твърдим, че петра се отнася до Христос. Непосредственият контекст на Исусовото изявление (Матей 16:13-20) акцентира върху Неговата идентичност и мисия, а не върху тази на Петър. Освен това Исус и по-рано използва образността на къщата, изградена на канара, ясно посочвайки скалата като Себе си и Своите учения (Матей 7:24, 25).

Когато Петър и другите апостоли чуват Исус да говори, че ще изгради църквата Си върху канара, би трябвало да изтълкуват образността от гледна точка на това, което тя означава в Стария Завет - а именно символ на Бога.

Петър сам потвърждава, че Христос е „Камъкът, Който вие зидарите презряхте, Който стана глава на ъгъла” (Деяния 4:11), - той прилага понятието „канара” за Христос като Основател на църквата (1 Петрово 2:4-8). Докато сравнява християните като цяло с „живи камъни”, Петър прилага думата „канара” („петра”) единствено за Христос. В Библията нито едно човешко същество не е наречено Петра, а само Исус.

Апостол Павел също използва термина петра във връзка с Христос (Римляни 9:33, 1 Коринтяни 10:4) и решително заявява, че „никой не може да положи друга основа, освен положената, която е Исус Христос” (1 Коринтяни 3:11). Затова стигаме до извода, че апостолската църква единодушно разбира - самият Исус Христос е основната петра, върху която е построена църквата, а всичките пророци и апостоли, включително и самият Петър, са първият слой от живи камъни в духовното здание на църквата (Ефесяни 2:20).

Това се случва в четвъртък вечер. След Последната вечеря Исус и учениците се връщат на Елеонския хълм. По пътя към Гетсимания Той се спира и се моли за Себе Си, за учениците и за всички, които по-късно ще повярват в Него чрез проповядването на апостолите. Въпреки предстоящата агонията на кръста, Той е загрижен преди всичко не за самия Себе Си, а за Своите последователи. Йоан 17 гл. представя най-дългата застъпническа молитва на Исус, записана в Библията. Окуражаващо е да мислим, че Той се моли за всеки, който вярва в Него, включително и за всеки един от нас.

Единството е от решаващо значение за живота на църквата. Можем да измерим неговата важност с факта, че Христос четири пъти повтаря Своето горещо желание Неговите последователи да бъдат едно (Йоан 17:11, 21-23). В този специален последен час Господ може да се помоли за много други изключително съществени и необходими неща. Вместо това Той съсредоточава молитва Си върху единството на вярващите. Знае, че най-голямата опасност за църквата ще бъде духът на съперничество и разединение.

Молбата на Исус не е за еднообразие, а по-скоро за лично единство, подобно на връзката Му с Отец. Той и Бог-Отец са две отделни Личности с различни функции. Въпреки това Те са едно по естество и цели. Така и всички ние имаме различни темпераменти, произход, способности и роли, но трябва да сме обединени в Исус Христос.

Този вид единство не се случва спонтанно. За да го имаме, трябва да приемем напълно Христовото господство в живота си. Необходимо е Той да оформи характера ни и ние – да предадем своята воля на Неговата.

Това единство не е самоцел. То е свидетелство, способно да вдъхнови света, за да повярва в Христос като Спасител, изпратен от Отец. Хармонията и единството между хора с различни характери е възможно най-силното свидетелство, че Бог е изпратил Сина Си да спаси грешните. Това е неоспоримо доказателство за спасяващата и преобразяваща сила на Христос. Ние имаме привилегията да бъдем тези свидетели.

„Ти в Мен и Аз в Теб” (Йоан 14:20) изразява интимната връзка, която трябва да имаме с Исус. Присъствието на Спасителя в сърцата ни поражда желаното единство. Внася в живота ни две неща, които са абсолютно необходими за единството: Божието Слово и Божията любов.

Ако имаме Исус, ще имаме думите Му, които всъщност са думите на Отец (Йоан 14:24; 17:8, 14). Исус е „истината” (Йоан 14:6) и Словото на Отец също „е истина” (Йоан 17:17). Единство в Исус означава единство в Божието Слово. За да има единство, трябва да сме единни и относно съдържанието на истината, както е представена в Божието Слово. Всеки опит да се постигне единство без придържане към „тялото” на библейските вярвания е обречен на провал.

Господ иска Неговите последователи да бъдат обединени от истинска любов. Ако имаме Исус, ще имаме и съвършената любов на Отец към Сина (Йоан 17:26). Тази любов не е временна емоция или чувство, а жив и постоянен принцип на действие. За да имаме истинска любов, е необходимо да имаме по-малко от себе си и повече от Исус. Нашата егоистична гордост трябва да умре, а Исус - да живее в нас. Тогава истински и искрено ще се обичаме един друг, правейки възможно съвършеното единство, за което Исус се моли.

„Когато тези, които твърдят, че вярват в истината, бъдат осветени чрез нея, когато се поучат от Христос, от Неговата кротост и смирение, в църквата ще има пълно и съвършено единство” (Е. Уайт, Знамения на времето, 19.09.1900 г.).

Невинаги е било лесно да се поддържа висш възглед за истината и едновременно с това да се изпитва дълбока любов към другите. Винаги съществува рискът върху едното да се акцентира за сметка на другото. Имаше време, когато доктрината беше считана за най-важен елемент на единството. За щастие тази липса на баланс постепенно се коригира. Днес обаче рискуваме да отидем в другата крайност: да мислим, че за единството по-важна е любовта, отколкото истината. Трябва да помним, че любовта без истина е сляпа, а истината без любов, е безплодна. Умът и сърцето трябва да работят съвместно.

Апостолската църква изявява единството, за което Христос се моли. „И те постоянстваха в поучението на апостолите[истината], в общението [любов]…” (Деяния 2:42).

Много по-лесно забелязваме грешките на другите, отколкото своите собствени. Критикуването дава фалшиво чувство за превъзходство, тъй като критикът сравнява себе си с другите човешки същества, които изглеждат по-зле от самия него. Нашата цел обаче не е да се сравняваме с другите, а с Исус.

Колко проблеми могат да се избегнат, ако всички се подчиняваме на Божията заповед: „Да не обикаляш между людете си като одумник” (Левит 19:16). Болезнено вярно е, че „шепотникът разделя най-близки приятели” (Притчи 16:28).

От друга страна, има случаи, когато е необходимо да се говори за друго лице. Преди да направим това обаче, трябва да си зададем три въпроса:

1. Дали това, което ще кажа, е вярно? „Не свидетелствай лъжливо против ближния си” (Изход 20:16). Понякога можем да посочим нещо като факт, докато то всъщност е само предположение или догадка. Освен това може несъзнателно да добавим собствената си субективна преценка, поемайки риска да съдим погрешно намеренията на другите хора.

2. Дали това, което ще кажа, е за назидание? Ще бъде ли полезно за тези, които го чуят? Павел ни съветва да казваме само онова, „което е добро за назидание според нуждата” (Ефесяни 4:29). Ако нещо е вярно, но не и назидателно, не би ли било по-добре да се въздържим?

3. Възможно ли е да го кажа по любящ начин? Начинът, по който казваме нещо, е толкова важен, колкото и това, което казваме (вж. Притчи 25:11). Ако е и вярно, и назидателно, трябва да сме сигурни, че можем да го кажем по начин, който няма да обиди други хора.

Яков сравнява езика с малко огън, който разпалва голям пожар (Яков 3:5, 6). Ако чуете клюки, не трябва да добавяте „още дърва в огъня”, защото „дето няма дърва, огънят изгасва; и дето няма шепотник, раздорът престава” (Притчи 26:20). За да съществува, клюката изисква верига от „предаватели”. Можем да я спрем, като просто откажем да я слушаме или ако вече сме я чули, да не я повтаряме. „Вместо да клюкарстваме, създавайки по този начин зло, нека разказваме за несравнимата сила на Христос и да говорим за Неговата слава” (Е. Уайт, С поглед нагоре. Стр. 306).

Имало е различни приноси, донасяни на олтара, но Исус вероятно има предвид животинските жертви, така че грешникът да получи Божието прощение. Преди да можем да получим Божията прошка обаче, трябва да оправим отношенията си с другите. Сдобряването изисква смирено признаване на собствените ни грешки. Без тази нагласа как бихме могли да поискаме прошка от Бога?

Исус ни съветва, вместо да говорим за обидата си с другите, да поговорим със съгрешилия човек. Не да го критикуваме, но да му покажем вината и да го подканим да се покае (Левит 19:17). С дух на кротост и нежна любов е нужно да положим всички възможни усилия, като му помогнем да види грешката си, да се покае и извини. Много е важно да не го засрамваме, като правим грешката му публично достояние. Това ще направи неговото възстановяване много по-трудно.

В идеалния случай един личен разговор ще доведе до покаяние и помирение. Въпреки това, ако нарушителят не признава вината си, нито желае да оправи нещата, следващото решение е да се вземат един или двама свидетели (Второзаконие 19:15) в опит да се убеди съгрешилият човек. Те не бива да са лично замесени в ситуацията, за да бъдат в по-подходяща позиция да го призоват към покаяние. Ако нарушителят откаже да се вслуша и в техния съвет, те могат да свидетелстват за усилията, които са направени за него.

Накрая - само ако първите два опита са се провалили - можем да „кажем това на църквата” – все още не с цел дисциплинарни мерки, но като последен апел за довеждане до покаяние. От самото начало целият процес има целта да спаси (Галатяни 6:1).

В книгата на Елън Уайт „Свидетелства към църквата”, том 5 - глава „Християнско единство” и от „Свидетелства към църквата”, том 8 - глава „Едно с Христос в Бога”.

„Съединението е сила. Разделението е слабост. Когато хора, които вярват в истината за това време, са съединени, те имат силно влияние. Сатана добре разбира това. Той никога не е действал по-решително от сега с цел да направи истината безплодна, причинявайки огорчения и разединение сред Божия народ” (Е. Уайт, Свидетелства към църквата. Том 5, стр. 228).

„Трябва да се стараем да имаме добри мисли за всички хора, особено за своите братя и сестри, докато не бъдем принудени да мислим по друг начин. Не бива прибързано да вярваме на лошите слухове. Те често са в резултат на завист или на недоразумение; или се коренят в преувеличаване, или в частично познаване на фактите” (стр. 58).

1. Как общувате с хора, които (макар че тяхното учение - в това сте сигурни - не е правилно) са любезни, приемащи и любящи, въпреки различията с вас? Как трябва да се отнасяте към тях? От друга страна, как постъпвате към хора, които (въпреки че сте съгласни с тях в теологично отношение) са сурови, осъждащи и нелюбящи към всеки, който не вижда нещата точно като тях?

2. Като нещо изключително важно, колко добре е поддържано единството на християнската църква? Според вас как един не-християнин, наблюдаващ християнството, би разглеждал идеята за „християнско единство”?

3. Исус ни наставлява да прощаваме на тези, които ни нараняват. Но ако те не се покаят и не искат от нас да им простим? Как би трябвало в такъв случай да се отнасяме към тях? Каква е връзката между любовта и дисциплината?

4. Екуменическото движение твърди, че е опит за създаване на единството, за което Христос се моли. Въпреки добронамерените подбуди, които човек може да има, какви проблеми можем да видим в това движение, освен очевидните, свързани със събитията на последните дни?

5. „Трябва да се стараем да имаме добри мисли за всички хора, особено за нашите братя и сестри, докато не бъдем принудени да мислим по друг начин.” Как да разбираме това изречение, особено в светлината на падналото човешко естество?

Чарли Туи, подобно на повечето млади хора в островната държава Вануату, пристигнал в столицата, идвайки от друг остров, за да си търси работа. Намерил си работа и се настанил в общежитие заедно с други младежи от родния му остров. Приятелите му прекарвали уикендите си в пиене и пушене.

Един от тях обаче бил съвсем различен. Той не пушел и не пиел и не проявявал интерес към марихуаната. Другите научили, че Джефри бил станал адвентист, след като завършил адвентно училище. Чарли и приятелите му го дразнели безмилостно.

Веднъж Франк, един от младежите в общежитието, намерил парче хартия близо до леглото на Джефри. Това била квитанция за десятък от адвентната църква. „Хей, Джефри! Наистина ли даваш толкова много пари на църквата?”, подразнил го той.

Джефри отговорил, че Бог изисква една десета от нашия доход. Мъжете се зачудили, тъй като на техния остров семействата им плащали на своите пастори с кошници храна или с пиле. Те седнали около него и са заслушали в обясненията му по важни библейски учения. Смаян от техния интерес, Джефри попитал дали желаят да научат повече за адвентната църква и няколко от тях се съгласили. Джефри поканил пастор да посети общежитието и да проведе библейски курс. Десетина души започнали да се събират всяка седмица.

Чарли загубил интерес към библейските уроци, но трима други се присъединили към адвентната църква. Животът на Чарли се променил, но към по-лошо. Докато се забавлявал заедно с приятели, бил ранен в автомобилна катастрофа, при която загинала приятелката на шофьора. Когато изтрезнял, Чарли осъзнал, че е бил на косъм от смъртта.

Тогава Франк, един от приятелите му, който бил станал адвентист, поканил Чарли да посети църковно богослужение. Чарли се съгласил. Този път се заслушал внимателно и осъзнал, че говорителят казва истината. Поискал да научи повече.

Чарли поканил приятелката си Агнес да се присъедини към него. Тя нямала желание, но се съгласила неохотно. Чарли пожелал да се молят за него да престане да пише и пуши и Бог го избавил. Приготвил се за кръщение, но на Агнес било необходимо повече време. След две години тя също се присъединили към Божията църква на остатъка и те се оженили.

Семействата на Чарли и Агнес не откликнали на поканата им да научат нещо повече за адвентната вест, но сега поне разговарят с младите хора. Чарли и Агнес се молят за възможности да споделят вярата си с тях.

Чарли смята, че изпусната бележка за десятъка за първи път отворила сърцето му за Божията вест. Верността към Бога в десятъците и приносите донася неочаквани благословения.