Никодим се чувства привлечен към Христос, но не смее да Го посети открито. Учтиво Го поздравява, признавайки Го за учител от Бога. Спасителят знае, че зад този учтив поздрав стои един търсач на истината, затова без да губи никакво време, му открива, че той не се нуждае толкова от теоретични знания, колкото от духовно обновление, от новорождение.

Тази концепция е трудно разбираема за Никодим. Поради произхода си (като потомък на Авраам) той е сигурен, че за него има място в Божието царство. Освен това като стриктен фарисей, смята, че със сигурност заслужава Божието благоволение, нали? Така че защо да е необходима такава радикална промяна?

Исус търпеливо му обяснява, че духовното преобразяване е свръхестествено дело, извършвано от Светия Дух. Въпреки че не можем да Го видим или не разбираме как се случва това, можем да забележим резултатите. Наричаме го обръщане, нов живот в Христос.

Въпреки че винаги трябва да помним как Господ ни е призовал и как ни е обърнал, нашето предизвикателство е ежедневно да пребъдваме в Него, така че да може да ни преобразява все повече по Своя образ.

Ревностен християнин се изправил пред една жена – политически деец – и я попитал: „Вие родила ли сте се отново?”. Ядосана от това, което считала за личен въпрос, дамата отвърнала: „Стана от първия път, благодаря Ви!”.

Може и да е станало, но като се има предвид нашето греховно естество, първото раждане не е достатъчно – поне не за вечния живот. Затова, трябва да се „родим отново”.

Несъмнено, Никодим – учител в Израел – познава Писанията на Стария Завет, които говорят за необходимостта от „ново сърце” и за желанието на Бог да го създаде в нас (Псалм 51:10, Езекиил 36:26). Исус обяснява на Никодим тази истина и как може да се осъществи това.

Диалогът, записан от Йоан, завършва с думите на Исус. Без отговор от Никодим. Той вероятно се връща у дома си, потопен в дълбоки размисли. Светият Дух работи тихо в него, а три години по-късно той е готов да се разкрие като ученик на Исус.

Фактът, че новорождението е необходимо, показва без съмнение, че предишното ни раждане е недостатъчно от духовна гледна точка. Новорождението трябва да е двойно: от вода и Дух. В светлината на служенето на Йоан Кръстител Никодим лесно разбира, че „раждането от вода” означава водното кръщение. Трябва да разбере и това, че раждането от Духа е подновяване на сърцето от Светия Дух.

Физическите и духовните раждания си приличат. И двете бележат началото на нов живот. Ние не сме причина за нито едно от двете си раждания. Но между тях има и една важна разлика: не можем да изберем дали да се родим физически; можем обаче да изберем да се родим духовно. Само тези, които свободно позволят на Светия Дух да генерира ново духовно Аз у тях, се новораждат. Бог зачита нашата свобода и въпреки че няма търпение да ни преобрази, не ни променя насила.

Новорождението е възможно само чрез работата на Светия Дух. Исус се възползва от факта, че гръцката дума „пнеума” означава както „Дух”, така и „вятър”, за да илюстрира процеса на преобразяването (Йоан 3:8). Вятърът духа; никой от нас не може да го задейства, да го насочи, нито да го спре. Неговата огромна сила е извън човешкия контрол. Можем само да реагираме спрямо Него - или да Му се съпротивим, или да използваме потенциала Му в своя полза.

По същия начин Светият Дух постоянно работи в сърцето на всяко човешко същество, привличайки го към Христос. Никой няма контрол над тази велика и преобразяваща Сила. Можем обаче да Му се противопоставим или да Му се покорим. Когато се предадем на Неговото убеждаващо влияние, Светият Дух поражда нов живот у нас.

Има ли някакъв начин да знаем дали сме преживели новорождение? Да. Духът работи невидимо, но резултатите от Неговата дейност са видими. Тези около нас ще разберат, че Исус е създал в нас ново сърце. Духът винаги води до външна изява на вътрешното преобразяване, което извършва в нас. Както казва Исус, „по плодовете им ще ги познаете” (Матей 7:20).

Новият живот в Христос не е „кърпен” живот само с някои външни промени. Не е модификация или подобрение на стария, но пълно преобразяване.

Чрез Светия Дух Христос ни вдъхва нови мисли, чувства и подбуди. Пробужда съвестта ни, променя съзнанието ни, покорява всички наши нечестиви желания и ни изпълва със сладкия небесен мир. Въпреки че промяната не се осъществява веднага, с течение на времето се превръщаме в ново създание в Христос. Така и трябва да бъде, тъй като първоначалната „версия”, излязла от утробата, не е в уредени отношения с Бога.

Процъфтяващият духовен живот е възможен само чрез постоянна зависимост от Христос. Исус използва илюстрацията за лозата, за да ни научи как да постигнем това. „Аз съм лозата, вие сте пръчките”, казва Той (Йоан 15:5). В Стария Завет Израел е изобразен като лоза, която Господ е насадил (Исая 5:1-7; Псалм 80:8, 9; Еремия 2:21), но Исус се представя като „истинската лоза” (Йоан 15:1) и настоятелно подтиква Своите последователи да се съединят с Него така, както клоните пребъдват в лозата.

Филиз, наскоро отсечен от лозата, може да изглежда жив за известно време, но със сигурност ще изсъхне и ще умре, защото е отделен от източника на живота. По същия начин можем да получаваме живот само чрез връзката си с Христос. Но за да бъде ефективно, това единство трябва да се поддържа. Времето на посвещение сутринта е изключително важно. Но общението ни с Господа трябва да продължи през целия ден. Да пребъдваме в Христос означава да Го търсим постоянно, да се стремим и искаме Неговото ръководство, молейки за Неговата сила да се подчиняваме на волята Му, и да бъдем изпълнени с Неговата любов.

Един от най-лукавите капани е да се опитаме да живеем християнски живот независимо от Господа. „Отделени от Мен, не можете да направите нищо” (Йоан 15:5). Без Него не можем да устоим дори на едно изкушение, да победим нито един грях, нито да развием характер, подобен на Неговия. Новият духовен живот може да израства само посредством непрекъснатото общение с Христос.

Получаваме духовна храна и сме укрепвани чрез четене на Словото и размисъл върху него. „Думите, които съм ви говорил, дух са и живот са”, казва Исус (Йоан 6:63). Скътани в нашето сърце и ум, тези думи ще вдъхновяват молитвите ни, за да поддържаме контакт с Господа. Въпреки че е лесно да отклоним вниманието си заради „грижите на този свят” (Марк 4:19), необходимо е да положим целенасочени усилия с цел да пребъдваме в Исус.

Заедно с изучаването на Библията, молитвата е необходима, за да можем да пребъдваме в Христос и да израстваме духовно. Самият Исус я счита за необходимост, за да се свързва със Своя Отец. Той ни оставя пример за молитвен живот. Молитва бележи най-важните моменти от живота Му. Той се моли при кръщението Си. Често се моли в самотни места още преди разсъмване или в планината след залез слънце. Понякога прекарва цялата нощ в молитва, като например, когато избира дванадесетте апостоли. Моли се и да възкреси Лазар. Дори и кръстът не Го възпира да се моли.

Ако „Отец ви знае от какво се нуждаете, преди вие да Му искате” (Матей 6:8), защо трябва да Му представяме нашите нужди в молитва? Защото чрез молитва се научаваме да се „опразваме” от своето човешко аз и да осъзнаваме своята зависимост от Него.

„Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори” е обещанието на Исус (Матей 7:7). Въпреки че не трябва да се опитваме да Го впечатляваме с безкрайни молитви от суетни думи (Матей 6:5-9) необходимо е да постоянстваме в молитва, хващайки се за обещанията Му (Йоан 15:7; 16:24), независимо от всичко.

Исус е нашият Застъпник в небето. Ето защо Той ни учи да се молим на Отец в Неговото име. „Истина, истина ви казвам, каквото и да поискате от Отец в Мое име, ще ви се даде” (Йоан 16:23). Христос ни учи, че има определени условия при изпълнението на това чудесно обещание. Трябва да вярваме, че Бог може да ни отговори (Матей 21:22). Необходимо е да бъдем настроени да простим на ближния си (Марк 11:25). Най-важното: нашата воля винаги трябва да бъде подчинена на волята на Отец (Матей 6:10, Лука 22:42). И нито едно „забавяне” на отговора не трябва да ни обезкуражава, напротив, винаги е необходимо да се молим и да не се отказваме (Лука 18:1).

Парадоксално е, че е само умирайки, можем истински да живеем. Когато се кръстим, (в идеалния случай) умираме за старото си естество и възкръсваме за нов живот. Щеше да е чудесно, ако старият човек на греха умираше завинаги, когато бъдем погребани под кръщелните води. Но рано или късно всички сме установявали, че нашите стари навици и склонности са все още живи и се стремят да си възвърнат контрола над живота ни. След кръщението нашето старо естество трябва да се умъртвява отново и отново. Ето защо Исус свързва християнския живот с кръст.

Мнозина смятат, че кръста, който трябва да носят, е някаква сериозна болест, неблагоприятни обстоятелства в живота или трайно увреждане. Докато всеки един от тези кръстове със сигурност е тежък, смисълът на Исусовите думи отива още по-далеч. Да вземем кръста си, означава всеки ден да се отричаме от себе си. Не само от време на време, но всеки ден; и да се отричаме не само от част от себе си, а от цялото си същество.

Християнският живот е да живеем, сякаш приковани заедно с Христос на кръста. „Съразпнах се с Христос; и сега вече не аз живея, но Христос живее в мен” (Галатяни 2:20). В древния свят жертвите на разпятието не са умирали веднага. Обикновено са агонизирали в продължение на много часове, понякога - дни, докато са висели на кръста. Нашият стар характер, макар и разпнат, се бори да оцелее и да слезе от кръста.

Не е лесно да се отречем от себе си. Нашето старо естество се притаява; не иска да умира. Освен това не можем сами да се приковем към кръста. „Никой не може чрез собствени усилия да се освободи от своето его. Само хванати за Христос, можем да постигнем това. Тогава душата ще мълви: „Господи, вземи сърцето ми, защото аз не мога да Ти го дам. То Ти принадлежи. Пази го чисто, защото аз самият не съм способен на това. Спаси ме от егото ми, от моята слаба, нехристоподобна същност. Преобрази ме, придай ми желаната форма, издигни ме в чиста и свята атмосфера, където богатият поток на Твоята любов ще може да потече през душата ми”.

Но това себеотричане трябва да се приеме не само в началото на християнския живот. При всяка крачка в посока към Небето то трябва да се прави отново и отново... Само при непрестанно себеотричане и зависимост от Христос можем да стъпваме със сигурна крачка” (Е. Уайт, Притчи Христови. Стр. 159,160 – ориг.).

Прочетете от книгата на Елън Уайт „Пътят към Христос” – глава „Посвещението”; и от „Копнежът на вековете” – глава „Никодим”.

„Борбата срещу собственото его е най-голямата битка, която се е водила някога. Покоряването на личното аз и предаването на всичко, което имаме, на Бога изисква борба от наша страна; цялото ни същество трябва да Му се подчини, преди да може да бъде подновено в своята първоначална святост” (Е. Уайт, Пътят към Христос. Стр. 43 – ориг.).

„Не можем да запазим личното си аз и едновременно с това да бъдем изпълнени с Божията пълнота. Необходимо е да се опразним от самите себе си. Ако най-после постигнем Небето, то ще е само чрез отричане от себе си и получаване на ума, духа и волята на Исус Христос” (Е. Уайт, В небесните места. Стр. 155).

„Когато живее в сърцето Божият Дух, преобразява живота. Греховните мисли биват отхвърлени, злите дела изоставени; любов, смирение и мир заемат мястото на гнева, завистта и борбите. Радостта заема мястото на тъгата и лицето отразява небесната светлина (...) Благословението идва, когато душата се предава на Бога чрез вяра. Тогава тази сила, която никое човешко око не може да види, твори у нас ново същество по образа на Бога” (Е. Уайт, Копнежът на вековете. Стр. 173 – ориг.).

1. Какъв е вашият собствен опит в пребъдването в Христос? Какво се случва, когато се свържете с Господа? Какво се случва, когато не го правите?

2. Кой не се е борил с проблема за молитвите без отговор или поне, когато отговорът не такъв, за какъвто сме се молили? Как се поддържа вярата в Бога и в Неговите обещания пред лицето на искания, на които не ни е отговорено както очакваме? Какви важни неща трябва винаги да имаме предвид в такива ситуации?

3. Какво толкова има в нашето его - в самото естество на Аз-а ни, че сме призовани ежедневно да се отричаме от него? Разгледайте въпроса по следния начин: Ако не се отричаме от себе си, ако позволяваме на аз-а да доминира над всичко, което си мислим или вършим, какъв живот бихме водили? Дали той по някакъв начин би наподобявал живота на Учителя? Какво ни разкрива отговорът ни за самите нас, отделени от Христос?

Реналто и родителите му живеят в град по крайбрежието на Северно Перу. Когато бил на 8 години, майка му загубила работата си. Семейството било изправено пред големи финансови затруднения. По-малкият брат на Реналто бил болен и майката трябвало да го гледа у дома. Реналто извървял пътя до църквата сам. Той се помолил Бог да помогне на семейството му да ходят отново всички заедно на църква.

Семейство адвентисти се нанесло в къща близо до дома на Реналто. Те научили, че майка му е готвачка и я поканили да открие ресторант в дома им. „Можете дори да наемете част от къщата, за да сте по-близо до работното си място и до децата”, предложило семейството.

Семейството се преместило в къщата и ресторантът станал особено популярен сред туристите, които посещавали плажа. Бащата завършил образованието си и намерил по-добра работа. Най-накрая Реналто и семейството му можели да ходят заедно на богослужение в малката адвентна църква в града.

Адвентното семейство поканило Реналто да изучава Библията заедно с тях и той приел. Поканил и няколко от съучениците си, но семейството адвентисти настояло той сам да организира своя малка група. „Ние ще ти помагаме”, насърчили го те.

Реналто започнал да изучава Библията с приятелите си. Дошли и други деца и групата се разраснала. След края на библейския курс Реналто, Сандра и един от съучениците му били кръстени. Сандра поканила Реналто да основе малка група в къщата й. Скоро се образувала още една малка група.

Бащата на Сандра не бил християнин, но той вече бил забелязал промяната в живота на дъщеря си. Слушал дискусиите в групата и след време приел Исус за свой спасител. Родителите на Сандра също започнали да ходят на богослужение в малката адвентна църква. Те поканили и някои приятели в детската група и скоро там имало повече възрастна отколкото деца. Жена от църквата предложила да води часовете на възрастните в отделна група. Сега 15 до 18 души посещават тази група всяка седмица.

Малката група на Реналто и Сандра се преместила в църквата, където повече от 25 деца я посещават ежеседмично. Реналто помага в ръководенето на групата, макар че е един от най-младите. Той им напомня: „Спомняте ли си, когато ви поканих в групата? Сега е ваш ред да поканите своите приятели.” По този начин групата нараства.