Жена шофира с много над разрешената скорост. Изведнъж в огледалото за обратно виждане се появяват просветващите червени и сини светлини на полицейска кола и чува познатата полицейска сирена. Тя отбива колата, взема дамската чанта и изважда шофьорската си книжка. Полицаят се приближава, взема документите й и се връща в колата си.

Тя се чуди какъв ли ще е размерът на глобата (наистина е шофирала с много над допустимата скорост) и ще има ли пари да я плати. Представете си, че няколко минути по-късно полицаят се връща и казва:

- Е, добре, госпожо, какво да направим, за да не се налага отново да понасяте наказанието на закона? Нека го премахнем! Щом няма закон, вече не е необходимо да се притеснявате за превишената скорост.

Колкото и налудничаво да звучи тази история, тя по нищо не се отличава от теологията, настояваща, че след смъртта на Исус Декалогът е премахнат.

През тази седмица ще се спрем на смъртта на Исус и ще разгледаме какво означава тя във връзка със закона.

Макар някои библейски преводи да превеждат неправилно стих 1, който гласи, че законът е задължителен до смъртта, буквалният превод е: „всеки жив човек е под ръководството на закона”. Акцентът не е върху мъртвите, а върху живите.

Примерът от брака демонстрира, че всеки семеен, който има интимна връзка с друг, освен с брачния си партньор, нарушава закона и е виновен за прелюбодейство. Само ако брачният партньор почине, този човек може да започне нова връзка, без да нарушава закона.

Някои твърдят, че този пасаж говори за смъртта на закона; но той всъщност показва смъртта на дадения човек за закона чрез Христовото тяло (Римляни 7:4). Според Римляни 6:6, частта от човека, която умира, е старото Аз. Когато се обедини със старото си его, човек бива осъден от закона и оттам – хванат в капана на ужасна връзка (Римляни 7:9-11, 24). След смъртта на старото Аз човекът вече е свободен да влезе във връзка с Друг – с възкресения Христос (Римляни 7:4).

Онова, което Павел твърди, е, че тъй като законът обвързва всеки жив човек, Божият закон също трябва да ръководи новия съюз. Но фактът, че вярващият вече е „женен” за Христос, означава, че законът повече не е инструмент за осъждането му. Вярващият в Исус е свободен от осъждането на закона, тъй като е покрит с праведността на Господа. Апостолът не заявява, че Десетте заповеди, дефиниращи греха, вече са премахнати - това би било в противоречие с Библията, включително и с неговите собствени писания. Вместо това той говори за новата връзка на човека със закона посредством вяра в Исус. Законът все още е обвързващ. Просто вярващият в Исус – онзи, който е умрял за Аз-а си и за греха – вече е защитен от осъждането на закона, тъй като вече принадлежи на Друг - на Исус.

Апостол Павел уверява християните, че „… няма никакво осъждане за тези, които са в Христа Исуса (...) Защото законът на животворящия Дух ме освободи в Христа Исуса от закона на греха и на смъртта” (Римляни 8:1, 2). Ако прочетем тези стихове отделно от непосредствения им контекст, ще ни се стори, че Павел говори за два противоположни закона: закона на живота и закона на греха и смъртта. Но разликата не е в закона, а в отделния човек преди и след приемането на Христос.

Функцията на закона зависи от човека, с когото се свързва. Например един и същи нож може да се използва от хирург за лечение и от убиец за убийство. По същия начин крадецът, нарушаващ закона, за да открадне нечий портфейл, ще застане в различна връзка със закона в сравнение с човек, когото законът защитава (собственикът на портфейла). Понякога самият закон може да бъде описан като „свят, праведен и добър” (Римляни 7:12) или като „закон на греха и на смъртта” (Римляни 8:2). Но както наказателното възмездие на Бога не Му пречи да бъде и Бог на любовта, така и функцията на закона като инструмент на греха и смъртта не го прави греховен.

Според Римляни 8:5-8 законът е инструмент на „греха и смъртта” за тези, които „са плътски” (Римляни 8:5). Така е описан човекът, все още „женен” за „старото Аз” и нямащ желанието да прекъсне тази връзка и да се присъедини към възкръсналия Христос. В резултат на греховния съюз човек се оказва „във вражда” с Бога и с Неговия закон, тъй като това са две противоположни страни (Римляни 8:7).

Павел подчертава, че за „плътския” човек е невъзможно да се покори на Божия закон или дори да Му угоди (Римляни 8:7, 8). Тук очевидно не става въпрос за борещата се личност, описана в Римляни 7:13-25, тъй като тя служи на Божия закон „с ума си” (Римляни 7:25). По всяка вероятност апостолът има предвид тези, които чрез нечестието си „препятстват истината” (Римляни 1:18). Точно за тези бунтовници против Божия суверенитет законът се превръща в инструмент на греха и смъртта (Римляни 2:12).

Всеки инструмент си има своето предназначение. Така, както ключът се използва за отваряне на ключалка или ножът се използва за рязане, така и законът се използва за дефиниране на греха. Ако Божият закон не съществуваше, нямаше да има абсолютен метод за определяне кои действия са приемливи и кои – неприемливи за Бога. И макар че грехът не може да съществува без закон, Павел разяснява, че законът не е доброволен партньор на греха: „Тогава това ли, което е добро, стана смърт за мен? Да не бъде! Но грехът ми причинява смърт чрез това добро нещо, за да се показва, че е грях, тъй щото чрез заповедта, грехът да стане много грешен” (Римляни 7:13).

Прочетен изолирано, пасажът в 1 Коринтяни 15:54-58, изглежда, че насърчава негативния възглед за Божия закон. Но идеята на Павел е, че законът „придава сили” на греха само защото определя що е грях. И, разбира се, „заплатата на греха е смърт” (Римляни 6:23). Ако не съществуваше законът, нямаше да има и смърт, защото не би било възможно да се дефинира грехът. В 1 Коринтяни 15 гл. целта на Павел не е да демонизира закона, а да демонстрира как – посредством смъртта и възкресението на Исус – всички вярващи могат да преживеят победа над смъртта. А тази смърт е дошла поради нарушаването на закона.

Макар, както видяхме, в известен смисъл законът да „придава сили” на греха, в друг, съвсем реален смисъл, законът е ужасно безсилен. Как е възможно едно и също нещо да е едновременно и силно, и безсилно?

И тук разликата се крие не в закона, а в човека. Законът принуждава установяващия, че е грешник, да признае, че поведението му противоречи на Божията воля и следователно е тръгнал по пътя на смъртта. Установявайки своята греховност, грешникът може да реши да следва закона. Но фактът, че вече е съгрешил, го прави кандидат за смъртна присъда.

Някои хора смятат, че стриктното придържане към закона ще им гарантира спасението, но това не е библейско учение. Законът дефинира греха (Римляни 7:7) – не го опрощава (Галатяни 2:24). Ето защо апостол Павел отбелязва, че същият закон, който придава сила на греха, е също така и слаб (Римляни 8:3). Той може да убеди грешника, че е извършил грях, но не може да го направи праведен. Огледалото може да ни покаже недостатъците ни, но не може да ги поправи. Както пише Елън Уайт, „Законът не може да спаси тези, които осъжда; не може да избави погиващите” (Е. Уайт, Знамения на времето, 10 ноември 1890 г.).

Когато напълно осъзнаем какво е предназначението на закона, е по-лесно да разберем защо Исус е станал изкупителна жертва за човешката раса. Смъртта на Божия Син поставя грешните дотогава човешки същества в правилна връзка с Бога и с Неговия „свят, праведен и добър” закон (Римляни 7:12). В същото време изкупителната Му смърт ни показва безполезността на спасението чрез спазване на закона. Все пак, ако покорността ни спрямо закона би могла да ни спаси, нямаше да се налага Исус да умира вместо нас. Фактът, че Той е умрял, разкрива, че нашата покорност спрямо закона не може да ни спаси. Нуждаем се от нещо много по-драстично.

С изключение на Христос, всички човешки същества имат една и съща опитност, при която сме били заразени с греха на Адам. Следователно, нито един естествен човек не може да претендира, че е напълно праведен. Има някои като Илия и Енох, живели изключително близо до Бога, но никой не е бил в състояние да живее напълно безупречно. Наистина, имайки предвид именно тази реалност, апостол Павел заявява: „Защото всички, които се облягат на дела, изисквани от закона, са под клетва, понеже е писано: „Проклет всеки, който не постоянства да изпълнява всичко писано в книгата на закона” (Галатяни 3:10). Истината е, че законът изисква цялостно и пълно подчинение, а кой изобщо го е постигнал, освен Исус?

По природа всеки човек се намира под проклятието на закона. Тъй като законът не предоставя правото да съгрешаваме, за човека е невъзможно да поправи минал грях. Следователно неговата участ е смъртта. Яков рисува дори още по-потискаща картина, като ни напомня, че престъпването на една сфера от закона е равностойна на нарушаване на целия закон (Яков 2:10). Заплатата на греха е смърт, а смъртта няма размери и пропорции. Когато осъзнаем безнадеждното положение на намиращите се под проклятието, ни е по-лесно да оценим докъде се простира Божията любов: „Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че, когато още бяхме грешници, Христос умря за нас” (Римляни 5:8). Чрез смъртта Си „Христос ни изкупи от проклетията на закона, като стана проклет за нас” (Галатяни 3:13).

От книгата Копнежът на вековете, глава „Свърши се!”.

„Законът изисква правда - праведен живот, съвършен характер – а това човекът не може да даде. Не е способен да задоволи изискванията на светия Божи закон. Идвайки на земята като човек, Христос живее свят живот и развива съвършен характер. Той ги предлага даром на всички, които биха ги приели. Неговият живот бе пожертван за живота на хората. Така миналите им грехове се опрощават чрез Божието дълготърпение. Нещо повече - Христос всажда у хората Божиите качества. Той изгражда човешкия характер по подобие на Божия, едно изящно произведение от духовна сила и красота. Така правдата на закона се изпълнява във вярващия в Христос. Бог може да бъде и справедлив - „праведен”, и да „оправдава този, който вярва в Исус” (Римляни 3:26)” (Е. Уайт, Копнежът на вековете. Стр. 762 – ориг.).

Като обобщение, смъртта на Исус е мощна демонстрация за непреходността на Божия закон. Когато първите ни родители съгрешават, Бог може да премахне закона Си и да отмени наказанието за неговото престъпване. Но за земните обитатели това би означавало жалко съществуване в едно беззаконно общество. Вместо това Бог избира да изпрати Своя Син като Заместник и Изкупител на всички нас. Той поема справедливото наказание за греха, изисквано от закона за всички хора. Посредством смъртта на Исус цялата раса е поставена в нова връзка с Бога. Това означава, че чрез вяра в Исус всеки един може да получи опрощение на греховете си и да застане съвършен пред очите на Своя Бог.

1. Много религии учат, че в края на човешкия живот Бог претегля добрите дела на човека спрямо лошите, преди да определи дали той да получи награда в задгробния живот. Кое е дълбоко погрешното в този вид мислене?

2. Исус – Един равен на Бога – умира за нашите грехове. Ако си мислим, че нашето покоряване на закона може по някакъв начин да добави нещо по отношение на спасението ни, какво би ви говорило това за ефикасността на Христовата жертва?

3. Кои са някои от другите основания, поради които идеята, че Божият закон е бил премахнат след кръста, е фалшива? Когато хората казват това, какво всъщност имат предвид, че е премахнато (т.е. коя заповед според тях е премахната)?

Десетгодишният Мойсей наблюдавал от прозореца на самолета големия град под себе си. Това щял да бъде новият му дом. Какъв ли ще бъде животът в Съединените щати, чудел се Мойсей. Дали ще имам приятели. Ще мога ли да разговарям с тях?

Откакто се помни, Мойсей и семейството му живеели в различни бежански лагери в Централна Африка. Домът му се състоял от найлони, разстлани върху пръчки. По време на дъжд всички подгизвали. Много често нямали храна и дори чиста вода за пиене.

Веднъж бащата на Мойсей съобщил новината: „Скоро напускаме лагера и отиваме да живеем в Съединените щати.”

Семейството пристигнало в новия си дом и се установила в апартамент. В първия си ден на училище Мойсей се почувствал не на място. Не можел да открие класа си, не говорел и английски, за да помоли за помощ. Накрая някой му посочил класната стая.

Мойсей се учил упорито и скоро знаел достатъчно английски, за да може да разговаря със съучениците си. Започнал да казва на новите си приятели, че Исус ги обича. Някои го слушали, други не му обръщали внимание. Родителите му също започнали да учат английски, за да успеят да си намерят работа. Всичко им се струвало много трудно. Опитвали се да си намерят бакалия и църква. Пътуването с автобус било трудно, докато не научат езика. След няколко месеца на учене и търсене, бащата си намерил работа.

Веднъж бащата на Мойсей се прибрал вкъщи с кръв по лицето и дрехите. „Някои тийнейджъри не искат да сме тук – казал той. – един от тях ме удари с камък.” Не след дълго загубил зрението на нараненото си око. Той обаче не се разгневил. „Не бива да се гневим, когато някой ни наранява. Трябва да прощаваме и да се молим за тях.” Мойсей знаел, че баща му е прав, но му било трудно да прости на тийнейджърите, които го ранили.

Семейството се преместило на друго място, а църковните членове помагат за заплащането на образованието на децата, за да могат да учат в адвентно училище.

Мойсей иска да бъде пастор като дядо си в Африка. Той споделя Божията любов с околните и им предлага да изучава Библията с тях, за да могат и те да узнаят за тази любов. „Бог е бил със семейството ми в трудни времена – казва той. – Той никога няма да ни изостави.”