Исус и отхвърлените от обществото

Млада жена с невъобразимо тъжна съдба (включително две извънбрачни деца, родени, когато е била петнайсетгодишна) очаквала в затвора процеса си за убийство – убила социалния работник, дошъл да й вземе бебето – единственото същество, към което някога била изпитвала някаква любов.

Нямала майка, нямала баща, нямала съпруг, нито какъвто и да е роднина, дори приятел. Стояла изправена пред мрачното си бъдеще - съвсем сама. Но благодарение на посещенията на един пастор тази напълно обезверена млада жена научила, че въпреки всичките й грешки, въпреки отчаяното й положение и въпреки всичко, което се задавало на хоризонта – Христос я обича и й прощава. Независимо как гледа на нея обществото, Бог я обича с вечна любов! Този социален „отпадък” открил смисъл и цел в своя Господ, Чиято любов и приемане прекрачват всякакви социални норми и ограничения, дори „добрите”.

Обществата създават йерархия. Обикновено най-високите позиции се заемат от богатите и образованите. „Добрите” морални граждани, „обикновените” хора заемат средните стъпала на социалната стълбица. „Дъното” остава за проститутките, наркоманите, престъпниците, бездомните и други. В дните на Христос този списък включва също прокажените и бирниците.

Кое изтласква отритнатите от обществото на по-предна позиция от себе-праведните хора? Кое е това нещо, което обитателите на „дъното” откриват, а социалният елит пропуска? Защо успехът на Исус е по-голям сред нисшите слоеве, отколкото сред висшите?

Макар и роби на греховни удоволствия, понякога доброволни затворници на тежките условия, които сами си създават, отритнатите от обществото все пак са по-лесни за достигане от горделивите, надменните и себеправедните членове на „висшето” общество. Често зад демонстрацията на отхвърленост се крие емоционална пустота и ниско самочувствие. Често особено в тийнейджърска възраст такива хора открито се бунтуват и трескаво се мъчат да установят собствената си идентичност, за да компенсират несигурността, която усещат отвътре. И съвсем целенасочено утвърждават тази идентичност чрез противопоставяне на желанията на всеки, който би могъл да бъде авторитет за тях (най-често родителите).

Исус не прави нищо, за да руши тяхното е без това ниско самочувствие. Вместо това им създава ново усещане за собствено достойнство. Полага нова основа с помощта на любящо и приемащо отношение; тогава сърцата им често омекват от топлината на любовта Му.

След като се е освежил духовно по време на своето оттегляне на Елеонския хълм, Исус се връща в храма. Тълпите прииждат. Докато Той ги поучава, фарисеите довличат пред Него една жена. Заявяват, че Моисеевата заповед относно прелюбодейството изисква нейната смърт. Исус разбира, че въпросите им са неискрени. Същинската им цел е да Го уловят в капан, а не да узнаят истината. На юдейските съдилища е отнето правото да постановяват смъртни присъди. И юдейските водачи разсъждават, че ако Той публично освободи тази жена от убиване с камъни, ще се компрометира в очите на патриотично настроените Си последователи. И обратно, ако настоява за екзекуция, могат да Го обвинят, че нарушава римските закони. И в епицентъра на тази политическа интрига попада една беззащитна виновна жена. Тя не знае нищо за Исус и няма откъде да познава милостивата Му същност. По ирония на съдбата Той сякаш произнася смъртната й присъда, но предшествана от незабравимите думи: „който от вас е без грях...”.

Тези думи „заравняват игрището”. Само бегрешни хора имат правото да бъдат безмилостни и да изпълнят смъртно наказание. Докато грешните хора в известен смисъл са длъжни да бъдат милостиви. Само че, с изключение на Исус, там няма безгрешни. Религиозните водачи полека-лека се разпръскват, а тази отритната от обществото жена, наистина виновна, бива освободена.

„Опрощавайки тази жена и насърчавайки я да води по-добър живот, характерът на Исус заблестява с цялата Си красота и съвършена праведност. Той по никакъв начин не омаловажава греха, нито потушава чувството за вина, но не търси да осъди, а само да спаси. За тази грешна жена светът има само презрение и подигравки. Исус й казва думи на утеха и недежда” (Е. Уайт, Копнежът на вековете. Стр. 462 – ориг.).

Трудно ни е от съвременна гледна точка да си представим човек в такова ужасно състояние, който на всичкото отгоре живее в гробището. Някои твърдят, че той просто е психично болен, но библейският текст ни казва друго. (Всъщност как да обясним случилото се със свинете с психично заболяване?).

Съществената поука за нас от тази история е, че никой, независимо колко е умопобъркан – било поради обладаване от демони, било поради психично заболяване, било поради злоупотреба с наркотици или каквото и да е – не трябва да бъде пренебрегван. В някои случаи е нужна и трябва да се окаже професионална помощ.

Като христяни трябва да помним, че Христос е умрял за всички, дори за онези, които изглеждат извън обсега на нашите възможности за помощ. Те също заслужават най-голяма милост, уважение и любезност. Впрочем, кои сме ние, че да съдим за кого колко надежда има и кой стои извън периметъра на Божията сила? От наша гледна точка нещата може да изглеждат зле, но от Божия всяко човешко същество има безпределна цена. Ако не беше кръстът, всеки от нас би бил безнадежден случай – добре е да си напомняме това, когато се изправим пред особено поразени хора.

Трудно е да си представим как би изглеждал нашият свят, ако в него не бе навлязъл грехът. Дори след хилядолетия красотата на природата продължава да свидетелства за величието, силата и добротата на Бог. Нашите помрачени от греха умове почти не могат да си представят какво биха представлявали човекът и човешите взаимоотношения, ако не бяхме съгрешили. В едно можем да бъдем сигурни – класовите различия, предразсъдъците, културните и етническите граници, обезобразяващи всяка общност и култура, нямаше да съществуват.

Тъжно е да го признаем, но до завръщането на Христос тези граници няма да изчезнат. Напротив, колкото повече се влошава състоянието на нашия свят, те със сигурност ще се затвърждават. Но като християни сме длъжни да дадем най-доброто от себе си, за да прескачаме бариерите по всякакъв начин – бариерите, носещи толкова страдание, мъка и болка в нашия свят, особено на онези, които обществото отхвърля с погнуса като „отрепки”.

„Фарисеите гледат как Христос яде на една маса с бирниците и грешниците. Той е спокоен и хладнокръвен, любезен, внимателен и дружелюбен. Не могат да не се възхитят на тази картина, но тя толкова много се различава от собствения им стил на поведение, че не могат да понесат гледката. Надменните фарисеи се отнасят с пренебрежение на онези, които не са благословени с привилегиите и светлината, които те притежават. Мразят и презират бирниците и грешниците. Но в Божиите очи тяхната вина е по-голяма. Светлина проблясва от Небето, осветява пътя им и им казва: „Този е пътят, ходете по него”, но те отблъскват този дар” (Е. Уайт, АБК. Т. 5. Стр. 1088 – ориг.).

От книгата Копнежът на вековете главите: „При Якововия кладенец”, „Мир вам”, и „Сред капани”; и от книгата „Здравно служене” - главите „В помощ на изкушаваните”, „Работа с невъздържаните” и „Помощ за безработните и бездомните”.

„Единствената група хора, която Той никога не би одобрил, е тази на самодоволните, които гледат на другите снизходително, от позицията на високото си самочувствие...

На падналите трябва да се показва, че никога не е късно да станат хора. Христос вдъхва на такива Своята увереност и им придава Своята чест. Отнася се с уважение дори към най-ниско падналите. Ежедневният сблъсък с враждебността, покварата и нечистотата Му причинява непрестанна болка; но Той нито веднъж, с нито една дума не показва, че чувствата Му са наранени или че финият Му вкус е скандализиран. Всякакви лоши навици, силни предразсъдъци и всепоглъщащи страсти у хората Той посреща със състрадателна нежност. Когато съучастваме в Неговия Дух, ще считаме всички хора за братя, с подобни на нашите изкушения и изпитания, често падащи и борещи се, но ставащи отново във вечна битка с обезсърченията и трудностите, копнеещи за съчувствие и помощ. След това ще се отнасяме с тях така, че да не ги обезсърчаваме или отпъждаме, но да събудим надежда в сърцата им” (Е. Уайт, Здравно служене. Стр. 164, 165 – ориг.).

1. Кои свои лични отношения трябва да промените, за да станете успешен свидетел сред отхвърлените от обществото? Кои църковни практики трябва да промените, за да стане църквата ви по-ефективни в това отношение? Как днешните християни да поддържат реални и разумни очаквания, когато работят с наглед тежки, дори безнадеждни случаи?

2. Как Исус успява да избегне едновременно извиняването на греха и осъждането на грешника? Как използва доверието, насърчението и увереността, за да обърне посоката на порочната спирала, в която пропадат отхвърлените? Отритнатите от обществото по принцип се отнасят с подозрение към религиозните водачи - как успява Той да ги накара да се привържат към Него?

3. Какви бариери забелязвате между аутсайдерите и вашата църква? Как могат да бъдат съборени?

Митя бил син на кръстника на престъпен синдикат. Баща му бил богат и могъщ и Митя му се възхищавал. Напуснал училище и започнал собствен престъпен бизнес под ръководството на баща си. Скоро Митя се наслаждавал на натрупаното с престъпления богатство също като баща си.

Внезапно двама от служителите на Митя били арестувани. Те го издали и полицията тръгнала по следите му. Някой го предупредил и той избягал преди полицаите да пристигнат. Заминал за съседна страна в очакване на по-добри времена.

Докато се криел, някой му дал християнска литература. В нея се говорело за живота, основан на любов, прощение и послушание. Митя се зачудил дали такъв живот е възможен.

Книгата се позовавала на Библията и Митя започнал да я търси. Открил Библия сред купчина стари книги на пазара. Започнал да я чете, но просто не можел да се откъсне от нея. Кой е този Исус, чийто живот е променил толкова много хора, и то като него? Докато четял, предишният начин на живот вече не му бил приятен. Копнеел за мира, надеждата и любовта, които виждал в Исус.

Митя искал да разкаже на семейството си за това, което бил открил. Но веднага след като се върнал у дома, бил арестуван. Двамата му бивши служители били осъдени на смърт и Митя знаел, че го очаква същата съдба.

В затвора Митя намерил утеха в четене на Библията и споделяне на Божията вест на прощение с останалите затворници. За негова изненада, скоро го освободили от затвора.

Митя си спомнил за една съседка християнка и я посетил, за да й задава въпроси за Бога, които го озадачавали. Тя го познала и въпреки че имала основание да се страхува от него, го поканила в дома си. Започнали да четат библейски стихове, които отговаряли на въпросите му. Поканила го да се присъедини към малката група християни, които се събирали в къща в събота. Митя отишъл там и останал удивен, че адвентистите проповядват всичко, което вече бил прочел в Библията.

Когато бившите му приятели го поканили на парти, той отговорил: „Приключил съм с всичко това. Имам нов живот, който е изцяло в Бога. Наистина Божията любов така преобразила живота на Митя, че мнозина, които го познавали, започнали да го слушат, когато им проповядвал, че Исус иска да бъде и техен Господ.

Днес този бивш син на престъпно семейство води други до Исус. Една книга може да промени живота на човека.

„Всички около нас са клети, измъчени души, нуждаещи се от думи на съчувствие и от помощ. Има вдовици, които се нуждаят от съчувствие и подкрепа. Има сираци, за които Христос заръчва на последователите Си да ги приемат като дълг към Бога (...)Те са членове на голямото Божие семейство и християните като Негови настойници са отговорни за тях. „Техните души - казва Той - ще изискам от твоята ръка” (Е. Уайт, Притчи Христови. Стр. 386,387 –ориг.).

„Не величието на делото, което извършваме, а любовта и верността, с която го вършим, печели одобрението на Спасителя” (Е. Уайт, В небесните места. Стр. 325).

1. На пръв поглед притчата за овците и козите, изглежда, учи, че спасението е чрез дела, т.е. колкото повече добри дела вършим, толкова по-големи са шансовете ни да влезем в Божието царство. Но изненадата на спасените показва, че те не проявяват любов, за да придобият заслуги. Исус ясно разкрива, че вечният живот е резултат от вярата в Него (Йоан 3:15; 6:40, 47; 11:25, 26). Истинските дела на любов идват от вяра и от любовта ни към Бога (Галатяни 5:6). Тези дела са доказателството, а не причината за нашето спасение. Как можем да действаме по любящ начин, като в същото време избягваме капана на мисленето, че правим тези неща, за да заслужим правото да бъдем в небето? Защо винаги трябва правим разлика между плодовете на спасението и средствата за спасението?

2. Едно нещо е да обичаме „враговете” си, когато те са само досадни, недружелюбни същества (като трудни колеги, груби познати или неблагодарни съседи). Това, разбира се, е достатъчно трудно. Но какво да кажем за истинските врагове - хора, които са ни причинили вреда или които търсят начин да навредят на нас или на семейството ни? Как да ги обичаме? Каква утеха се крие (ако изобщо има такава!) във факта, че не е заповядано да ги обичаме „както себе си”?

3. Хората могат да спорят с нас за нашата теология, учение, начин на живот - почти за всичко. Но кой може да спори с неегоистичната и безкористната любов? Тази любов разкрива сила, която превъзхожда логиката и рационалните аргументи. Как да се научим да я преживяваме, независимо на каква цена?