Денят на умилостивението или Йом Кипур – така, както е описан в Левит, 16 глава – е най-тържествената старозаветна церемония. Той умишлено е поставен в центъра на книгата „Левит”, която от своя страна се намира в центъра на Петокнижието на Моисей. Целта е да се илюстрира „възможно най-святата” същност на тази церемония. Той е наричан още Събота на съботите (Левит 16:31) – ден, в който се прекратява всякаква работа, уникален в годишния калентар на израелтяните. Този факт категорично поставя Деня на умилостивението в контекста на съботата – време за почивка във всичко, което Бог като Творец и Изкупител е направил (и ще направи) за нас.

Тази седмица ще изследваме какво се случва в Деня на умилостивението в земното светилище и по-специално ритуалите с двата козела, които ще ни помогнат да разберем по-добре дълбоките истини относно спасението и окончателната участ на греха.

През цялата година всички грехове и всякаква ритуална нечистота се пренасят върху светилището. В Деня на умилостивението настъпва моментът за тяхното премахване. Този ден се състои от три основни части:

1. Жертва за очистване за първосвещеника. Първосвещеникът заколва вол за своите грехове, за да е сигурен, че когато влезе в светилището, за да извърши церемонията по неговото очистване, самият той ще бъде чист.

2. Жертва за очистване на козела „за Господа” (Левит 16:8). През годината жертвите за очистване „са пренасяли” всички грехове на израелтяните в светилището. Денят на умилостивението е моментът, когато тези грехове се премахват от него. Това се извършва с помощта на кръвта на козела „за Господа”.

3. Церемония по изгонването на живия козел за Азасел. Бог желае да отдалечи греховете на Своя народ от светилището и от стана. Затова останалият жив козел е заведен и изоставен в пустинята.

Върху козела за Господа не се изповядват грехове, нито се полагат ръце, затова неговата кръв не е носител на грях. Следователно, тя не е омърсена; по-скоро тя самата очиства. Резултатът е ясно описан в стихове 16 и 20. Първосвещеникът извършва умилостивение с кръвта на козела за Господа, очиствайки цялото светилище. Този процес осъществява очистване и на народа, така че, след като светилището бъде очистено от греховете на всички хора, самите хора също са очистени. В този смисъл Денят на умилостивението е уникален, тъй като единствено на този ден се очистват едновременно и светилището, и хората.

Денят на умилостивението е втората фаза от двуфазния процес на умилостивение. По време на първата фаза през цялата година израелтяните получават опрощение. Техните грехове не изчезват, но се „стоварват” върху самия Бог, Който е обещал да се справи с тях. По време на втората фаза изобщо не се говори за опрощение; хората вече са опростени. Всъщност глаголът „прощавам” изобщо не се появява в Левит 16 глава, нито в Левит 23:27–32. Това показва, че спасителният план в цялост не касае само опрощаването на греховете. Това става още по-ясно, когато го разгледаме в по-широкия контекст на великата борба.

Върховната роля на първосвещеника е на посредник между Бог и човека. По отношение на светилището задачата му е да управлява неговата система и да изпълнява определени ритуали като жертви и приноси (Евреи 8:3). В Деня на умилостивението задачата му е огромна. Той изпълнява почти всички ритуали, с изключение на отвеждането на козела за Азасел в пустинята, макар че пак той издава заповедта за неговото отвеждане.

В Деня на умилостивението „великият” свещеник (както е наричан още) се превръща в жив прототип на Христос. Както вниманието на целия Божи народ е приковано върху първосвещеника, така и Исус е изключителният фокус на нашето внимание. Както действията на първосвещеника довеждат до очистване на народа, така и делото на Исус в небесното светилище извършва същото за нас (Римляни 8:34; 1Йоаново 1:9). Както в Деня на умилостивението единствената надежда на народа е в първосвещеника, така и нашата единствена надежда е в Христос.

„Макар да освобождава каещия се грешник от осъждението на закона, Христовата кръв не анулира греха - той остава в докладите на светилището до окончателното умилостивение. Както кръвта на жертвите за грях премахва греха от виновния, но той остава в светилището до Деня на умилостивението...” (Е. Уайт, Патриарси и пророци. Стр. 357 – ориг.).

Според Левит 16:16–20, първосвещеникът трябва да влезе в Пресвятото място и да го очисти от ритуалната нечистота, от престъпленията и греховете. След това той прехвърля всички беззакония, всички престъпления и грехове – целия грях на Израел – върху живия козел и го отвежда надалеч, в пустинята. По този начин моралната нечистота на Израел бива премахната. Така уникалната цел на Деня на умилостивението бива постигната – морално очистване, надхвърлящо опрощението. На този ден не е нужно ново опрощаване. Бог вече е простил греховете на Своя народ.

Ритуалът, осъществяван с живия козел не е жертвоприношение. След като жребият реши кой от двата козела ще бъде за Яхве и кой за Азасел (често превеждано и като „козел за отпущане”), като жертва за очистване се принася само козелът за Яхве (стихове 9,15). Козелът за Азасел, точно обратното, е наречен „живият козел”. Той никога не се заколва, вероятно за да се избегне всяка аналогия с ритуала на жертването. Живият козел излиза на сцената едва след като първосвещеникът е приключил с умилостивението на цялото светилище (стих 20). Нужно е това да бъде дебело подчертано – последвалият ритуал с живия козел няма нищо общо със същинското очистване на светилището или на народа. Те вече са очистени.

Кой или какво е Азасел? Ранните юдейски тълкуватели го идентифицират като първия грешник сред ангелите, изначалния автор на злото или дори като предводителя на злите ангели. Ние, разбира се, го познаваме като символ на самия Луцифер.

Ритуалът, изпълняван с живия козел, е ритуал по елиминиране, който сочи на окончателната участ на греха. Грехът ще бъде „натоварен” върху онзи, който е отговорен за него от самото начало, и след това отнесен далеч от хората. „Умилостивението”, извършено върху него, е в наказателен смисъл (Левит 16:10), тъй като той понася окончателната отговорност за греха.

Играе ли тогава Сатана някаква роля в нашето спасение? Някои несправедливо ни обвиняват, че проповядваме именно това. Разбира се, че не. Сатана никога и по никакъв начин не понася нашия грях като наш заместник. Исус и единствено Исус прави това и е богохулство да смятаме, че Сатана има каквото и да е участие в нашето изкупление.

Паралел на ритуала с живия козел откриваме в закона за неправедния свидетел (Второзаконие 19:16–21). Обвинителят и обвиняемият застават пред Господа, представляван от свещениците и съдиите. Провежда се разследване; ако обвинителят се окаже неправеден свидетел, той получава наказанието, което е искал за невинния (например, нечестивият Аман, който издига бесилка за верния Мардохей).

„Така, чрез службите в скинията и след това в храма, който по-късно заема нейното място, народът всеки ден е поучаван на великите истини относно Христовата смърт и служене. А веднъж годишно техните умове са пренасяни напред във времето, към заключителните събития от великата борба между Христос и Сатана и към окончателното очистване на всемира от греха и грешниците” (Е. Уайт, Патриарси и пророци. Стр. 358 – ориг.).

Ако някой в древния Изаел не изпълнява тези наставления, той трябва да бъде „изтребен изсред людете” (Левит 23:29, 30). Денят на умилостивението наистина е въпрос на живот и смърт – ни повече, ни по-малко. Той изисква абсолютна вярност от страна на вярващия към Бог.

Представете си, че някой изповядва своите грехове по време на първата фаза на умилостивението през годината; тоест, принася своите ежедневни жертви, но след това не се отнася сериозно към Деня на умилостивението. Показвайки презрение към това, което Бог иска да покаже в този ден, той се показва неверен към Него.

Какво означава това? Че дори човек да изповядва вяра в Бог, все още може да изгуби спасението си. Ние, адвентистите от седмия ден, не вярваме в учението „веднъж спасен – завинаги спасен”, тъй като Библията не го проповядва. Ние имаме сигурност в Христос, докато живеем своята вяра, докато Му се предаваме, докато искаме от Него сила за победа над изкушенията и прошка, когато падаме.

В Исая 6:1–6 пророкът вижда Небесния Цар, седящ на Своя „висок и издигнат” престол в храма. Видението описва съдебна сцена, представяща Бог като възнамеряващ да проведе съд (Исая 5:16). Исая вижда с очите си истинския Цар, идентифициран в Евангелието на Йоан като Исус Христос (Йоан 12:41).

Макар да е Божи пророк и да призовава другите към покаяние, Исая разбира, че в Божието присъствие той е осъден. Изправен пред Божията святост и слава, той осъзнава своята греховност, както и нечистотата на своя народ. Святост и грях са несъвместими. Подобно на Исая и ние имаме нужда да разберем, че не можем да минем през небесния съд със собствени заслуги. Единствената ни надежда е да имаме Заместник.

Съчетанието между храм, изпълнен с дим, олтар, съд и умилостивение за греха и нечистотата силно напомня за Деня на умилостивението. Исая съвсем реално преживява своя „личен Ден на умилостивението”.

Действайки като свещеник, един серафим (буквално „горящ”) взема горящ въглен от олтара, вероятно от някаква жертва, за да очисти греха на пророка. Това е много подходяща илюстрация на очистването от греха, което е възможно единствено чрез жертвата на Исус Христос и Неговата свещеническа служба на посредничество. Исая разбира, че това е ритуал по очистване и остава спокоен, докато въгленът докосва устните му. По този начин неговото „беззаконие се отнема” и „грехът му се умилостивява” (Исая 6:7). Страдателният залог, употребен в стих 7 подсказва, че опрощението се осигурява от Онзи, Който седи на престола. Съдията е също и Спасител.

Божието дело на очистване ни довежда от „Горко ми” до „Ето ме, изпрати мен”. Когато разберем небесното дело в Деня на умилостивението, ние се изпълваме с готовност за проповядване, тъй като истинското разбиране донася увереност и спокойствие. Причината за това е нашата сигурност, че в съда имаме Заместник – Исус Христос – Чиято праведност (символизирана чрез кръвта) единствено може да ни направи способни да стоим без страх от осъждане (Римляни 8:1). Признателността е мотив за работа. Оправданите грешници са най-добрите Божии посланици (2Коринтяни 5:18–20), защото знаят от какво ги е освободил Бог.

„В момента тече събитие, чиято сянка откриваме в последната част от тържествената служба в Деня на умилостивението. Когато службата в Светая Светих приключеше и греховете на Израел биваха отмахнати от светилището чрез заслугите на кръвта на приноса за грях, тогава козелът за отпущане се представяше жив пред Господ и в присъствието на цялото събрание първосвещеникът изповядваше над него „всичките беззакония на израелтяните, всичките им престъпления и всичките им грехове” (Левит 16:21) и ги възлагаше върху главата му. По подобен начин, когато делото на умилостивение в небесното светилище приключи, тогава в присъствието на Бог, на небесните ангели и множествата от изкупени греховете на Божия народ ще бъдат възложени върху Сатана. Той ще бъде обявен за виновен за всички злини, които ги е накарал да извършат” (Е. Уайт, Великата борба. Стр. 658 – ориг.).

1. Защо всяко тълкуване на спасителния план, което отхвърля или омаловажава делото на Христос като наш Първосвещеник, е непълно? Как светилището ни убеждава, че застъпническата служба в небесното светилище заема централно място в спасителния план? Голямата част от една от новозаветните книги – Посланието към евреите – е посветена именно на делото на Христос в небесното светилище. Колко важно трябва да е това дело в такъв случай?

2. Някой е казал, че делото на Христос – от смъртта Му до Неговата служба в небесното светилище – е просто част от „систематичния метод на Бог” за справяне с проблема на греха; че ни помага да си отговорим на всички въпроси относно Неговата справедливост, честност и любов. Размишлявайте малко над това, особено в светлината на великата борба и великите теми, вплетени в чудовищната трагедия на греха.

3. Години наред на много адвентисти от седмия ден Денят на умилостивението е проповядван така, че ги е оставил без увереност в спасението им. Подобен възглед се корени в неправилното разбиране на целта на този специален символ. Помислете какво означава „умилостивение”. Как се постига? Кой го извършва? Как се осъществява? Как отговорите на тези въпроси ни помагат да разберем защо всъщност Денят на умилостивението е добра новина?

От най-ранната му възраст майката на Хоелито го учила да обича Исус и да му служи. Когато водела събранията на малка група вярващи, Хоелито я наблюдавал и се учел от нея. На 8-годишна възраст той пожелал да бъде кръстен и да води други при Исус.

Когато Хоелито бил на 10 години, правителството на Перу прокарало закон, изискващ от децата да ходят на училище в събота. Учителката му позволявала да отсъства от часовете и да си наваксва в понеделник. Дошло време за националния изпит и тогава тя не могла да му помогне. „Ако не си вземеш изпита – казала тя тъжно, - ще се провалиш.” Хоелито се помолил Господ да се намеси и с вяра прекарал съботата в поклонение пред Бога.

В понеделник Хоелито научил, че изпитът не се е провел, тъй като ключът за класната стая бил загубен. Той благодарил на Бога, че направил възможно да спазва съботата и въпреки това да си вземе изпита.

Хоелито разказал на приятелите си как Бог отговорил на молитвите му. Поканил ги на църква и им предложил да изучават Библията заедно – точно така, както бил научил от майка си. Когато имало църковна програма за деца, Хоелито канел приятелите си на богослужение. Ако не можели да дойдат, той им предлагал да ги посещава у дома и заедно да изучават детския библейски курс. Майката на едно от децата помолила Хоелито за библейски часове. „Не бях нервен – казва той. – Бях наблюдавал как майка ми изнася библейски уроци.”

Църквата на Хоелито е малка и всеки взема участие в богослужението. На 12-годишна възраст той започнал да проповядва. През летните ваканции млади хора от цялата страна провеждат програма, наречена „Мисия Халев”. Отиват в определен град, за да помагат на хората, ходят от врата на врата и дават библейски уроци. Хоелито искал да отиде, но му казали, че е прекалено млад. Останал у дома и помогнал на група доброволци, които били дошли в града да вършат подобна мисионска работа.

Хоелито продължава да работи заедно с Бога, като посещава хора, изнася библейски уроци и върши мисионска работа. „Не ходя вече с майка ми да преподавам библейския курс – казва той. – Самият аз имам прекалено много работа в преподаване на Библията.” Хоелито проповядва в църквата си веднъж месечно и това му харесва.