Жертвената система е вероятно най-познатата част от службите в светилището, тъй като най-директно сочи към жертвата на Христос. Кръвта на животното, което умира за грешника, е символ на кръвта на Христос, Който умира за нас.

Тази седмица ще разгледаме няколко концепции, свързани с „жертвата за очистване” (наричана още „принос за грях”), която е средството, предвидено от Бог да разберем по-добре как Той ни примирява със Себе Си чрез кръвта на единствената истинска Жертва – Исус Христос. На няколко места в урока е употребено понятието „жертва за очистване” вместо „принос за грях”, за да се избегне недоразумението, че например раждането на дете е морална нечистота и затова родилката трябва да принесе такава жертва (Левит 12:5–8). Най-точното название на тази жертва е „жертва за очистване”, тъй като служи за очистване от ритуална нечистота, а не от прегрешение.

Всеки, който познава Бога, може да потвърди, че грехът ни отделя от Него. Добрата новина е, че Той е създал система за премахване на дистанцията между Него и човечеството, причинена от греха, и за връщането ни обратно при нашия Небесен Баща. В центъра на тази система, разбира се, е жертвата.

Старият Завет описва основно три вида грях – всеки от тях в съответствие с това доколко грешникът осъзнава, че е извършил нарушение – грях поради небрежност или неумишлен грях, съзнателен или умишлен грях и бунтовен грях. „Жертвата за очистване”, описана в Левит 4:1–5:13, се принася в случаите на неумишлен грях, както и в някои случаи на умишлен (Левит 5:1). За тези два вида грях е предвидена жертва, но не и за бунтовния грях – най-отвратителния вид. Бунтовният грях се извършва „с презрение към Господа”, с „надменна ръка” – такъв бунт не заслужава нищо друго, освен унищожение (Числа 15:29–31); въпреки това обаче дори в подобни случаи – като този на Манасия – Бог предлага опрощение (виж 2Летописи 33:12, 13).

Справедливо ли постъпва Бог, опрощавайки грешника? В крайна сметка, грешникът не е ли неправеден и не трябва ли да бъде осъден (виж Второзаконие 25:1)?

Историята на жената от Текое е отговор илюстрация. Преструвайки се на вдовица, тя отива при цар Давид, за да търси правосъдие. Измисля история за двама синове, единият от които е убил другия. Законът на Израел изисква смъртта на убиеца (Числа 35:31), макар той да е единственият останал жив мъж в семейството. Жената умолява Давид (който е и съдия) да освободи от осъждането виновния й син.

След това казва нещо много любопитно: „Беззаконието нека бъде на мен и на бащиния ми дом, а царят и престолът му нека бъдат невинни” (2Царе 14:9). Както жената, така и Давид знаят, че ако царят реши да освободи убиеца, тогава той самият се натоварва с вината му и престолът на справедливостта му (тоест, репутацията му на съдия) е застрашен. Съдията носи морална отговорност за своите решения. Точно затова жената му предлага да поеме вината върху себе си.

По подобен начин и Бог поема вината на грешниците върху Себе Си, за да може да ги обяви за праведни. За да можем ние да бъдем опростени, Бог сам трябва да понесе нашето наказание. Това е законовото основание, поради което Христос трябва да умре, за да можем ние да бъдем спасени.

Целта на жертвата е да премахне греха и вината от грешника, да прехвърли отговорността върху светилището и да остави грешника опростен и очистен. (В изключително редки случаи той може да донесе определено количество чисто брашно като жертва за очистване и макар така жертвата да е бекръвна, на всички е ясно, че „без проливането на кръв няма прощение” [Евреи 9:22]).

Самият ритуал включва полагане на ръце, умъртвяване на животното, определени действия с кръвта, изгаряне на тлъстината и изяждане на месото му. Грешникът, който е донесъл жертвата, получава опрощение, но едва след ритуала с кръвта.

Съществена част от целия процес е полагането на ръце (Левит 1:4; 4:4; 16:21). Това се прави, за да бъде животното „прието за него, за да извърши умилостивение за него” (Левит 1:4). Жертвата действа само за онзи, който е положил ръцете си върху главата на животното. Според Левит 16:21, полагането на ръце трябва да бъде придружено от изповядване на греха; това „узаконява” прехвърлянето на греха от грешника върху невинното животно.

Заколването, разбира се, е важна част от всяка животинска жертва. След като животното бъде убито, пролятата кръв се използва, за да се извърши умилостивение върху олтара (Левит 17:11). Тъй като чрез полагането на ръце греховете са прехвърлени върху животното, неговата смърт трябва да се разглежда като заместническа. То умира на мястото на грешника. Това обяснява защо актът на самото умъртвяване трябва да се извърши от грешника, от виновния, а не от свещеника.

След полагането на ръце и умъртвяването на животното, следващият ритуал от жертвоприношението е действие с кръвта. Свещеникът намазва част от жертвената кръв върху роговете на олтара. След като кръвта участва в този ритуал, значи той има отношение към умилостивението (Левит 17:11). Ако грешникът е обикновен човек или водач, кръвта се полага върху олтара за всеизгаряне (Левит 4:25, 30); ако е съгрешил първосвещеникът или цялото събрание, кръвта се полага върху вътрешния или кадилния олтар (Левит 4:7, 18).

Какво означава намазването на кръвта върху роговете на олтара? Роговете са най-високите точки на олтара и като такива символизират вертикалното измерение на спасението. Кръвта се донася в присъствието на Бог.

Еремия 17:1 е много важен текст, който ни помага да разберем какво се случва – грехът на Юда е гравиран „на плочата на сърцето им и върху роговете на жертвениците им”. Макар текстът да има предвид олтари, използвани в жертвоприношения на идоли, принципът е същият – олтарът отразява моралното състояние на народа. Кръвта пренася вината за греха. Намазвана върху роговете на олтара, тя пренася греха далеч от грешника – в светилището; това е жизнено важна за нас истина, от която разбираме как спасителният план се разкрива в службите на земното светилище, как те символизират делото на Христос за нас в небето.

След като е носител на греха, кръвта омърсява светилището. Пример за такова омърсяване откриваме в случаите, когато кръв от жертва за очистване бъде по невнимание разлята върху дреха. Тогава дрехата трябва да се изпере, но не къде да е, а само „на свято място” (Левит 6:27).

И накрая, изгарянето на тлъстината върху олтара показва, че всичко, свързано с жертвата за очистване, принадлежи на Бог (Левит 3:16).

Благодарение на смъртта на Исус, символизирана чрез тези жертви, нашият грях се отнася далеч от нас, полага се върху Него и се пренася в небесното светилище. Това е ядрото на спасителния план.

Изяждайки жертвата на свято място, изпълняващият жертвоприношението свещеник „отнася вината” на виновника. Месото на тази жертва е не просто заплащане на свещенически услуги (в противен случай, Моисей няма да се разгневи така на синовете на Аарон за това, че не са го изяли), но и съществена част от умилостивението.

С какво изяждането на жертвата допринася за процеса на умилостивение? Изяждане на част от жертвата се предвижда за жертви, при които кръвта не се внася в Светая; тоест при жертва за обикновен човек или водач. Библията изрично казва, че чрез изяждане на жертвата свещеникът „понася вината”, с което „извършва умилостивение” за грешника. Понасянето на вината на грешника подсказва, че сега той си отива свободен.

На еврейски в Изход 34:7 се казва, че Бог „прощава беззаконие” (буквално: „понася беззаконие”) и същите две думи са употребени в Левит 10:16, където става ясно, че именно поемането на греха от свещеника е това, което донася опрощение на грешника. В противен случай, без това пренасяне, грешникът ще трябва сам да носи собствения си грях (Левит 5:1), а това съответно означава за него смърт (Римляни 6:23).

Задължението на свещеника да понесе греха на друг е точно това, което Христос прави за нас. Той умира на нашето място. Можем да приемем тогава, че делото на свещеника в земното светилище символизира делото на Христос за нас, тъй като Той взема върху Себе Си вината за нашите грехове.

„Благословението идва благодарение на опрощението; опрощението идва чрез вяра, че грехът, който грешникът е изповядал и за който се е покаял, е понесен от великия Носител на греха. Така всички наши благословения идват от Христос. Неговата смърт е умилостивителна жертва за нашите грехове. Той е великият Посредник, чрез Когото получаваме милост и благоволение от Бог. Той е нашият истински Творец, Начинателят и Завършителят на нашата вяра” (Уайт, Ел. Ръкописи. Т. 9. Стр. 302 – ориг.).

Последните три стиха от книгата на Михей се фокусират върху връзката между Бог и Неговия остатък. Този текст много красиво описва защо Бог е несравним – поради Своята прощаваща любов и благодат. Доминиращата Му черта, както е разкрита в тази книга (а и навсякъде другаде), е Неговата готовност да прощава. Михей подчертава този момент с помощта на различни изрази, с които описва Божиите качества (стих 18) и постижения (стихове 19,20). Тези качества и постижения са описани с езика на еврейското верую в Изход 34:6, 7 – едно от най-обичаните библейски описания на Божия характер.

Интересно е, че няколко ключови думи от Михей 7:18–20 се срещат и в Песента на Служителя (Исая 53 глава), което насочва към факта, че смисъл на опрощението придава Онзи, Който страда за хората.

За съжаление не всички ще се възползват от Божията спасяваща благодат. Божието опрощение не е нито евтино, нито автоматично. То изисква вярност. Онези, които преживеят Неговата благодат, откликват подобаващо, както виждаме в Михей 6:8 – централния текст на книгата. Бог едновременно „благоволи с непроменима любов” и призовава Своя остатък „да обича милост”. Божият народ подражава на Неговия характер. Тяхната любов отразява любовта, състраданието и милостта Му.

В Библията със своя акцент върху опрощението Михей 7:18–20 е непосредствено следван от Наум 1:2, 3 със своя акцент върху съда. Това разкрива двете измерения на Божието отношение към нас – прошка за каещия се и наказание за нечестивия. Това са две страни на Бог. Той е и Спасител, и Съдия. Тези два аспекта на Неговия характер се допълват, а не се изключват. Състрадателният Бог е и справедлив Бог. Знаейки това, можем спокойно да си почиваме в Неговата любов, прошка и върховна справедливост.

Глава „Скинията и нейните служби” от книгата Патриарси и пророци на Елън Уайт.

„Както Христос при Своето възнесение се яви в Божието присъствие, за да ходатайства със Своята кръв в полза на каещите се вярващи, така и свещеникът по време на ежедневната служба поръсваше от кръвта на жертвата в Святото място в полза на грешника.

Кръвта на Христос освобождава каещия се грешник от осъждането на закона, но не отменя греха; той си остава в светилището до деня на последното умилостивение; така и кръвта на жертвите за очистване премахваха греха от каещия се, но той оставаше в светилището до Деня на умилостивението” (E. Уайт, Патриарси и пророци. Стр. 357 – ориг.).

1. Някои хора твърдят, че цялата концепция за заместничеството е несправедлива. Как така един невинен ще умира на мястото на виновния? Тази истина обаче е не само ясно заявена в Библията, но и представлява нейна основна тема. Как тогава да отговорим на на този въпрос? Възможно ли е „несправедливостта” да ни помогне да разберем благодатта, чрез която получаваме опрощение? С други думи, как тази „несправедливост” ни помага да осъзнаем колко велик, милостив и любящ е нашият Бог всъщност?

2. В групата прочетете Михей 6:8. Какво научаваме от този стих? И по-важното, как да се научим да изпълняваме ясната заповед, записана в него? Как да правим всички тези неща, включително и „да ходим смирено със своя Бог”? Какво означава това? Как се ходи смирено с Бог – означава ли да ходим смирено с другите хора?

3. Помислете какво означава фактът, че единственият начин ние да бъдем спасени е Исус да умре на нашето място. Какво ни разкрива тази удивителна истина за това колко страшно нещо е грехът, защо всякакви усилия от наша страна, всякакви дела могат да ни спасят толкова, колкото старателното измиване на прасето може да го превърне в кашер?

Сърцето на Джоузеф забило ускорено, когато тълпата тръгнала към него. „Бийте го!" – извикал някой. „Убийте го!” – изкрещял друг.

Джоузеф бил християнин отскоро. В усърдието си да сподели своята вяра с околните, той пристигнал в това село като пионер от Глобалната мисия, за да говори на хората за Христос. Някои слушали, а други се гневели, че християнин бил дошъл да нарушава мира в селото им. Те намерили Джоузеф и решили да си отмъстят.

Джоузеф се помолил, когато тълпата го заобиколила. Тогава се обърнал към водача, който размахвал сабя. „Братко, дошъл съм с мир в името на Исус – казал той. – Моят Бог иска да бъде и твой Бог.”

Тълпата притихнала и водачът вперил поглед към него. „Малкото ми момиче е парализирано от шест години. Тя не може да се движи и да говори. Ако твоят Бог излекува дъщеря ми, ще те пусна. Но ако не успее, тогава ще те убия.” Мъжът се обърнал и тръгнал към дома си. Тълпата започнала да бута Джоузеф напред. Той и водачът влезли заедно в къщата.

Джоузеф погледнал към Камала и осъзнал, че само чудо може да спаси нейния и неговия живот. Коленичил до леглото и помолил Бог да излекува Камала, ако това е волята Му. „Помогни на това семейство да разбере, че Ти си всемогъщ Бог”, помолил се той.

Джоузеф приключил с молитвата и се изправил. Продължил да се моли на ум за детето и само след няколко минути Камала се раздвижила леко. Протегнала единия си крак, а после и другия. След това протегнала и ръцете си. Изправила се бавно. Семейството наблюдавало удивено как Камала се изправя на изсъхналите някога крака и прави първата си стъпка.

„Дъще моя!” – прошептяла майката на Камала. Момичето се усмихнало и бавно тръгнало към майка си. Със сълзи на очи мъжът, който възнамерявал да убие Джоузеф, го прегърнал. „Искам да науча повече за твоя Бог”, казал той.

Новината за чудотворното изцеление бързо се понесла из селото. Мнозина пожелали да научат нещо повече за Бога на Джоузеф. Човекът, който размахвал сабята и искал да го убие, сега работи с него и говори на другите за живия Бог. Десетина души приели Исус и се покланят на Него, а не на предишните си богове.