„Небе” на земята

Макар небесното светилище да е оригиналът, където самият Бог служи за нас, истините за това светилище са ни разкрити по различни начини тук, на земята.

Бог създава Едемската градина като символ на светилището. Небесният храм и неговите функции са представени в земната скиния и в по-разширената структура на храмовете в Израел.

В лицето на Исус, разбира се, светилището е представено чрез човешко същество. И накрая, небесният храм ще слезе долу, на Новата земя.

Както ще видим, Бог използва понятия, свързани с небесното светилище, за да ни разкрие определена истина. Тази седмица ще изследваме част от тези понятия.

Изследователите на Библията откриват голяма част от характеристиките на Едемската градина в съответни паралели в по-късните светилища на Израел, което превръща Едем в първия символичен „храм” на земята. Ето част от тези паралели:

1. В края на доклада за Сътворението и в края на доклада за построяването на първата скиния в пустинята откриваме три еднакви елемента – потвърждение, приключване и благословение – представени с едни и същи ключови думи (сравнете употребата на „всичко”, „привърши” и „благослови” в Битие 1:31–2:3 с Изход 39:32, 43; 40:33).

2. Точно както Бог „ходеше из градината” (Битие 3:8), така „ходи” и сред своя народ в скинията (2Царе 7:6, 7).

3. Адам трябва да „обработва” и „пази” Едемската градина (Битие 2:15). Същите два глагола са употребени, за да опишат и обслужването на скинията от левитите (Числа 3:7, 8).

4. „Градински” образи откриваме във всички части на светилището (Изход 25:31–36; 3Царе 6:18).

5. Едемската градина се охранява от херувими (Битие 3:24); два херувима са поставени и в пресвятото място (Изход 25:18–22).

6. Сътворението отнема шест дни, всеки от които започва с „и рече Бог”, и накрая следва съботата. Така откриваме и шест наставления относно скинията, започващи с „Господ говори на Моисей” (Изход 25:1; 30:11, 17, 22 34; 31:1), и накрая седма част, засягаща съботата (Изход 31:12-17).

7. Светилището е завършено на първия ден от първия месец (Изход 40:17) – еврейската Нова година – което припомня приключването на сътворяването на света.

Не е нужно Битие 2 глава да бъде по-недвусмислена в паралелите – древните хора ги разбират. Така например еврейски писател от II век пр. Хр. заявява: „Едемската градина беше Светая светих, местообиталището на Господ”.

Едемската градина е наречена „Божията градина” (Исая 51:3; Езекиил 28:13; 31:9). Тя е Божието обиталище на земята, мястото, където нашите първи родители трябва да Му се покланят и да общуват с Него. Така че голямата загуба, последвала грехопадението, не е изгонването на Адам и Ева от градината, а изключването им от прякото присъствие на Бог.

Писанията ясно заявяват, че Моисей не е архитект на скинията, но само я построява, следвайки Божиите указания, дадени му на планината (Изход 26:30; 27:8; Числа 8:4). Земното светилище трябва да бъде построено според „образец” (Изход 25:9, 40). Еврейската дума за „образец” (tabnit) съдържа идеята за „модел” или „копие”; тоест, можем да приемем, че Моисей вижда нещо като миниатюрен модел на небесното светилище и по този модел създава земния му „образ”.

С други думи, в небето е оригиналът, моделът на еврейските светилища. Очевидно е, разбира се, че не можем да слагаме знак за равенство между светилището в небето със самото небе. Небесният храм е „на небето” (Откровение 11:19; 14:17; 15:5); тоест, небето го „съдържа”. Двете понятия не са синоними.

С абсолютно недвусмислени думи Посланието към евреите заявява, че небесното светилище е реално. Наречено е „истинската скиния” (Евреи 8:2), както и „по-голямата и по-съвършена скиния” (Евреи 9:11), докато земното е само негов „образ и сянка” (Евреи 8:5). Както сянката е само зрителен образ на нещо, което реално съществува – и то бледа, несъвършена представа – така и земното светилище е само представа за небесното. Но колкото и ограничени да са неговите възможности, то отразява реалността на небесното по много важни начини.

Връзката между двете светилища се нарича „типология”. Типологията е Божествен замисъл, пророческа картина, съчетаваща две взаимносвързани исторически реалности – първообраз (оригинал) и образ (копие). Съответствието се движи от първообраза (оригинала) към образа (копието). В Посланието към евреите виждаме как небесният „модел”, който Моисей вижда, е „първообраз” или „образец” (Евреи 8:5), а земното светилище е „образ” или „копие” (Евреи 9:24). Това доказва още, че небесното светилище предшества земното. Подчертавайки категорично физическата реалност на небесното светилище, ние – адвентистите от седмия ден – стъпваме върху солидна библейска основа.

Една от темите на Евангелието на Йоан е: „Исус – по-добрият „храм” - дойде”. Образността на скинията се появява още в Йоан 1:14. Исус е Словото, Което „пребиваваше” между хората и те виждат Неговата „слава”. Гръцката дума за „пребиваваше” (skenoo) е глаголна форма на гръцкото съществително за „скиния” (skene); така че стих 14 може да се преведе и като „Словото стана скиния сред нас”. В този контекст думата „слава” ни препраща към Божията слава, изпълваща както скинията в пустинята (Изход 40:34, 35) така и Соломоновия храм при неговото освещаване (2Летописи 7:1–3). Така, когато идва на земята като човек, Христос изпълва Божието „храмово обещание” – да обитава сред Своя народ.

Както посочват горните текстове, Исус сам обявява Себе Си за храм и с това обявява края на функционирането на земния храм след Неговата смърт (Йоан 2:19–21; Матей 27:51). Освен това, наричайки Себе Си „Хляба на живота” (Йоан 6:35) и „Светлината на света” (Йоан 8:12), Той вероятно прави аналогия с манната, с присъствените хлябове и със светилника – все предмети от земното светилище. А най-директната препратка към светилището е посочването на Исус като жертвения „Божи Агнец”, Който ще понесе греха на света (Йоан 1:29).

„Всички, които служеха по някакъв начин в светилището, постоянно получаваха уроци относно застъпничеството за Христос в полза на човешката раса. Тази служба бе предназначена да предизвика във всяко сърце любов към Божия закон – закона на Неговото царство. Жертвените приноси трябваше да бъдат нагледен урок за Божията любов, разкрита в Христос – страдащата и умиращата Жертва, Която поема върху Себе Си греха на виновния човек; Невинния, Който е направен грях за нас” (Е. Уайт, Избрани вести. Книга 1. Стр. 233 – ориг.).

След възнесението на Христос в небето и помазването Му за Първосвещеник, земният храм вече не изпълнява каквато и да е реална функция в спасителния план (виж Матей 27:50, 51). Въпреки това обаче, Бог все още иска да обитава сред Своя народ на земята; това вече става възможно чрез Светия Дух. Апостолите използват образите от светилището, за да ни предадат тази истина.

В 1Коринтяни 3:16, 17 ап. Павел се обръща към църквата като към единно цяло и с „храмови” термини й обяснява, че е Божие притежание (1Коринтяни 3:16), и то свято (1Коринтяни 3:17). Същите принципи прилага и в 1Коринтяни 6:19, 20 вече върху отделната личност. Вярващият е храм, следователно свята територия и като такава е под Божественото задължение да живее в святост. С помощта на храмовата образност апостолът подсилва своя призив към чист и свят живот, който в този контекст той уеднаквява със сексуалната чистота в контраст с неморалността (1Коринтяни 6:15–18). Последното сравнение на църквата с Божие светилище също съвпада с този модел (2Коринтяни 6:14–7:1), тъй като тя е в заветни отношени с Бог и поради тази причина – Негово пълно притежание (2Коринтяни 6:18).

В същото време църквата е не само Божи храм, но и свято свещенство (1Петрово 2:5, 9). Разбира се, подобни привилегии водят и до важни отговорности. От колко голямо значение е да предаваме живота си във вяра и послушание на Господа, Който ни е дал толкова много и в замяна иска от нас много.

Стиховете описват изкупените като царе и свещеници, които служат в Божия палат и в Божия храм (Откровение 1:6; 5:10; 20:6). Обещанието към тях: „… Седящият на престола ще разпростре скинията Си върху тях” (Откровение 7:15) препраща към Божието присъствие в светилището в пустинята, където Той обитава сред древния Израел като техен Водач. На Новата земя светилището отново ще бъде съвършеното място за общуване, където Бог и изкупените да се срещат. То гарантира подслон, закрила и съвършено изпълване на живота с присъствието на Бог и Неговия Син. Онзи, Който „стана Скиния сред нас” (Йоан 1:14) сега разпростира скинията Си над Своите светии, така че да могат да „обитават” в Неговото място.

В Новия Ерусалим Йоан не вижда храм (Откровение 21:22), но това не означава, че няма такъв. По-скоро самият Нов Ерусалим е храмът и „Божията скиния” (Откровение 21:3). Той притежава няколко от характеристиките на храма – „свят” е и има небесен произход (Откровение 21:2, 10); построен е в същата кубична форма като Светая Светих (Откровение 21:16; 3Царе 6:20); както в храмовия двор, така и в него не се допуска „нещо нечисто” (Откровение 21:27); и най-важното – Божието присъствие е в него. В Него ние можем да живеем заедно с Бога във възможно най-тясно общение (Откровение 21:3, 7). Това е целта на спасението.

Гл. „Училището на бъдещето” от книгата „Възпитание” на Ел. Уайт, а също и гл. „Краят на великата борба” от книгата „Великата борба”.

„От страх да не би бъдещото наследство да изглежда прекалено материално, мнозина са започнали да „одухотворяват” точно онези истини, които ни помагат да гледаме на него като на наш дом. Христос уверява Своите ученици, че отива да им приготви обиталища в дома на Своя Отец. Всеки, който приема ученията на Божието Слово, няма да бъде невеж относно небесните ни жилища. И все пак „око не е видяло и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е идвало всичко, което Бог е приготвил за онези, които Го обичат” (1Коринтяни 2:9). Човешкият език не е способен да опише наградата на праведните. Тя ще бъде позната само от онези, които я видят. Ограниченият ум не може да схване славата на Божия рай” (Е. Уайт, Великата борба. Стр. 674, 675).

1. Защо е важно да разберем, че Божието небесно светилище е реално място? Защо е също толкова важно да внимаваме да не правим прекалено подробни сравнения между земното и небесното светилище?

2. В групата обсъдете по-задълбочено идеята за църквата като „светилище”. Как разбирате тази истина? Как можем всички ние като църква да изпълним по-добре това важно учение?

3. „Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас? Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали; защото Божият храм е свят, който храм сте вие” (1Коринтяни 3:16, 17). Какво научаваме от този текст? Как можем да го приложим в ежедневния си живот?

4. Разсъждавайте още малко над идеята, че всички сме „свещеници” още сега и ще действаме като свещеници след Второто пришествие. Какви са нашите задължения днес и какви ще бъдат след завръщането на Исус? Защо дори самата употреба на думата „свещеници” е достатъчна да покаже колко централно място заема учението за светилището в спасителния план?

В Китай пасторите често се грижат за няколко църкви. Пастор Сун се грижи за 10 църкви и 200 малки групи с около 5000 членове. За да се справи със задачите си, пастор Сун обучава миряни евангелизатори.

Сестра Ху открила Христос и се присъединила към адвентната църква в град, който е столицата на провинция. Тя имала желание да сподели новата си вяра със своето семейство и приятели от родния си град – У-Ян с население от около 100 000 души. Когато пристигнала в У-Ян, разбрала, че там няма други адвентисти. Без никакъв страх тя споделила вярата си със своята сестра, а след това и с други. Ху намерила няколко души, които пожелали да слушат за Христос, и помолила пастор Сун да изпрати някой да й помогне да организират църква в У-Ян.

Пастор Сун изпратил Лю, пионер от Глобалната мисия, да работи заедно с Ху. Той се запознал със сестрата на Ху и с някои от нейните съседи. Един от съседите съобщил на църковните ръководители от църквата на Лю, които започнали да създават неприятности.

Малката група от новоповярвали се молили Бог да запази това малко стадо и Лю посещавал църквата на съседите. Той се покланял на Бога заедно с тях и се сприятелил с хора от събранието. Лю се запознал с няколко души, които имали желание да чуят това, в което вярва, и той им обяснил какво работи.

Жена на име Жанг пожелала да изучава Библията. Лю започнал да й преподава библейски уроци и на свой ред тя довела още пет души. Всичките шест от църквата на съседите започнали да спазват съботата. Лю ги насърчил да продължават да ходят на църква в неделя, за да намерят други искрени по сърце християни, които желаят да се запознаят с библейските учения.

Когато научили, че повече от 20 души от членовете им искат да станат адвентисти, ръководителите на неделната църква се разгневили и им казали да спрат да ходят при адвентистите. Но малката група продължила да разказва на останалите какво са научили. Вярващите канели свои приятели, както и хора, които имали нужда от молитва и помощ.

За една година повече от 30 души започнали да се събират редовно в събота, като 18 от тях били кръстени. В Китай всеки нов вярващ трябва да познава библейските истини и да мине изпит, преди да се кръсти. Затова кръщението на 18 души е нещо забележително.