Единството е съществен елемент на пробуждането. Конфликтите, разделението и съперничеството не създават атмосфера, подхранваща духовното съживление. На Петдесятница Светият Дух се излива върху членовете на църквата, която е обединена в Христовата мисия спрямо света. Техните дребни различия са подчинени на призива на Исус за по-мащабно разгръщане на делото Му. Съперничеството за първенство намира своето разрешение в светлината на Христовата заръка да бъдат достигнати с благата вест всички изгубени. Ако ранните последователи на Христос биха се изкушили да се боричкат за власт, стартът на делото щеше да бъде възпрепятстван. Вместо това, убедени от Светия Дух да умрат за своето Аз, те се обединяват в една цел и мисия.

Накратко, където няма единство, пробуждането е непостижимо. Където царуват ревност, завист и конкуренция за първенство, Светият Дух въздържа помощта Си. Затова е от решаващо значение да се научим как да събаряме разделящите ни бариери, за да постигнем единството, което Христос желае за Своята църква.

„Единството на учениците подготвя техните сърца да приемат в пълнота силата на Светия Дух. Христовата молитва за Неговата църква е изпълнена. Те загърбват различията си. Любовта надделява. Съперничеството е прогонено.

“А множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа; и ни един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово, но всичко им беше общо. И апостолите с голяма сила свидетелстваха за възкресението на Господ Исус; и голяма благодат почиваше над всички тях” (Деяния на апостолите 4:32, 33).

Този текст описва учениците като хора, които сякаш имат „едно сърце и душа” и свидетелстващи с „голяма сила”. Като се има предвид, че през І в. в Ерусалим християнството не е популярно, първите последователи на Христос са изправени пред сериозни предизвикателства. Но те споделят взаимно ресурсите, които притежават. Подкрепят се. Изоставят личните си амбиции. Безкористната им нагласа и благородството на духа ги подготвят да получат в пълна мярка силата за свидетелстване от Светия Дух.

“Обърнете внимание, че Духът се излива над учениците едва след като постигат съвършено единство, когато престават да се надпреварват за по-високото място. Те са в единодушие. Всички различия са останали далеч в миналото” (Е. Уайт, Съвети към църквата).

Новозаветният свят от І в. разделя хората в зависимост от социалното им положение и пол. Обществото по онова време преживява смутове и вълнения. Нормите за равни права, свободи и зачитане на човешкото достойнство са неприемливи.

На историческата сцена се появява християнството. То предизвиква социална революция. Исусовите учения за равенство, справедливост, грижа за бедните и проява на хуманно отношение към отхвърлените в обществото звучат радикално. В същото време новозаветните вярващи се обединяват около основните ценности на Сътворението и Изкуплението. Те учат, че човешките същества са създадени от Бога и че Изкуплението става достъпно за тях чрез Христос. Кръстът показва, че независимо от статута си в обществото всеки човек има огромна стойност в очите на Бога.

Какви други символи биха могли да предложат дори по-ярки илюстрации за единството в църквата? Апостол Павел използва тялото, за да представи църквата и членовете й. Тялото е сложен организъм. Неговите части са взаимно свързани и зависими един от друг. Всеки от тях има своята функция. Ако една част страда, страда цялото тяло (1 Коринтяни 12:18–26).

Ап. Петър допълва илюстрацията с представата за църквата като духовна сграда, чиито членове са като камъни, съвършено вградени в конструкцията на славния храм, който ще прославя Исусовото име. В тези символи всеки член е тясно свързан с осталите. Става дума за връзки на единство от любов в този свят на разделени отношения, борби за власт и конфронтации от всякакъв вид, което е мощен аргумент в полза на християнството. Исус издига универсалната истина, като заявява ясно: „Нова заповед ви давам, да се обичате един друг! Както Аз ви възлюбих, така и вие да се обичате един друг. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици - ако имате любов помежду си” (Йоан 13:34, 35).

Опитността на единството на новозаветните вярващи е основана върху нещо повече от взаимно проявявана емоционална топлота.

Учениците са завладени от нещо, надхвърлящо самите тях. Христовата поръчка да разнесат евангелието по целия свят отстранява без остатък личните им амбиции. Църквата не може да достигне обществото с Христовото евангелие, ако не е единна; и в същото време никога няма да придобие единство, докато не се посвети на проповядването на Христовата вест. Мисията е важен обединяващ фактор. Ранните вярващи се сплотяват около нея. Животът, смъртта, възкресението, свещеническата служба и завръщането на Господа ги превръщат в едно цяло.

Новопокръстените са закотвени в „поучението на апостолите” (Деяния на апостолите 2:41, 42). Ученията на Исус осигуряват фундамента на тяхното единство. Апостол Петър употребява израза „истината, която сега държите” (2 Петрово 1:12). Вестта на „настоящата истина” обединява ранната църква и я изсрелва напред с пророчески устрем: Исус Христос от Назарет е изпълнение на месианските пророчества от Стария Завет. Те са обединени от спешната вест на настоящата истина относно изпълнението на пророчеството.

Сега, в последните дни от земната история, Бог също дава на Своя народ една неотложна, настояща, истинна вест (Откровение 14:6–12). Това е посланието за „вечното евангелие” в контекста на съда, на послушанието и Господнето завръщане. То обединява адвентистите от седмия ден в световно семейство. Ако тази вест се „разводни”, ако и се отреди второ място или се възприеме като реликва от миналото, единството на църквата ще се разпадне, мисията й ще изгуби своята неотложност. Ако вестта на църквата е или неправилно разбирана, или изопачавана, мисията и ще бъде неясна. Основанието за нашето съществуване като адвентисти от седмия ден е проповядването на пророческата вест на трите ангела.

Новият Завет докладва, че ранната църква има определена организационна структура. Това й помага да съхрани чистотата на доктрината си и да се концентрира върху своята мисия.

В Деяния 6 гл. малка група от вярващи се събират, за да разрешат проблем с разпределението на храната за вдовиците на новопокръстените гърци. Те избират дякони, които да отговарят за тази работа. Църковните членове уважават авторитета на своите лидери. Когато апостол Павел преживява обръщането си по пътя към Дамаск, при него е изпратен Анания – представител на църквата (Деяния на апостолите 9:10–17), чрез когото той бива кръстен. След това Светият Дух го насочва да се срещне с църковните водители в Ерусалим, за да потвърдят неговото служене (Деяния на апостолите 20:17, 27–32).

Съборът в Ерусалим спасява ранната църква от сериозно разцепление. Църковната организация с административно управление е важен елемент за съхраняване на доктриналната й достоверност и чистота. В този случай представители на местната църква са изпратени в Ерусалим, за да участват в разисквания върху ученията на църквата, които ще имат сериозни последици върху бъдещето й.

Представителната група постига съгласие, и решението й бива като акт, който трябва да влезе в сила и да бъде изпратен до църквите, където е възникнал проблемът: Антиохия, Сирия и Киликия (Деяния на апостолите 15:23). Членовете приемат решението на Събора в Ерусалим и се възрадват, че Светият Дух го е ръководил в разрешаването на тази дилема (Деяния на апостолите 15:30–35).

Колкото повече се приближаваме към Исус, толкова по-близки ставаме и помежду си. Придобиваме ново духовно зрение. Светият Дух ни прави способни да гледаме един на друг по различен начин. Дреболиите, които някога са ни карали да се притесняваме, биват преформулирани чрез благодатта на Христос. Подхранваните чувства на враждебност са изоставени в светлината на Неговата великолепна благодат. Доколкото е възможно, старите разногласия са загърбени. Събарят се разделителните бариери. Евангелието изцелява разстроените взаимоотношения.

Когато Светият Дух се излива в своята пълнота на Петдесятница, нагласите на учениците един към друг претърпяват драматична промяна. В светлината, струяща от кръста, те се възприемат един-друг по различен начин.

„Всеки християнин вижда в своя брат откровение на Божията любов и благосклонност. Един интерес преобладава и всички са погълнати от темата за ревностно подражание на Христос. Амбицията на вярващите се състои в това да изявяват подобието на Христовия характер и да работят за разрастването на царството Му” (Е. Уайт, Деяния на апостолите).

Само надеждата и желанието за единство немогат да го постигнат сами по себе си. Новозаветната църква се моли и обсъжда всичко заедно. Те съвместно изучават Божието Слово и заедно споделят вярата си. Молитвата, библейското изследване и свидетелстването са мощните елементи, които създават, насърчават и поддържат неделимостта на църквата. Когато се молим един за друг, ние ставаме по-близки един за друг. Участието в евангелския поход към обществото създава чувство за солидарност и сплотеност. Църквата е жива, енергична, единна и възродена, ако членовете й се молят задружно, ако изучават Божието Слово и работят за достигането на хората от своето общество.

„Сред първите ученици се забелязва разнообразието от човешки характери. Те трябва да учат света и да представят разнообразието в спектъра от човешки характери. За да изпълнят успешно делото, за което са призовани, тези мъже, различаващи се по природните си наклонности и житейски навици, трябва да достигнат до съгласие в чувства, мисли и действия. Целта на Христос е насочена към съхраняване на това единство. До последно Той се стреми да ги доведе до единение със Себе Си” (Е. Уайт, Деяния на апостолите).

1. Защо единната църковна структура е толкова важна за нас? Какво би се случило с нашата мисия и вест, както с църквата като цяло, ако местните църкви, конференциите, съюзите или дивизиите следват своя си път? Представете си какъв хаос ще настъпи.

2. Отговорете на въпроса: Защо съм именно адвентист от седмия ден?

3. Единството на църквата е важно, но има ли и по-важни неща от него? Ако да, кои са? Например, ап. Павел предупреждава за хора, проповядващи доктрини, с които не е съгласен: „Но ако и сами ние или ангел от небето ви проповядва друго благовестие, освен онова, което ви проповядвахме, нека бъде проклет. Както ей сега казахме, така пак казвам: Ако някой ви проповядва друго благовестие, освен онова, което приехте, нека бъде проклет”. Какво се случва с единството тук, поне във връзка с конкретните хора?

4. Разсъждавайте повече по въпроса за това колко съдбоносни за нашата идентичност като адвентисти от седмия ден са вестта и мисията ни. Какво би била нашата цел без вестта ни, която никой друг на света не проповядва? В същото време какво още ни обединява като адвентисти от седмия ден? Макар че не бихме могли да прибавим нищо повече към своята мисия и вест, има и други елементи, които ни разграничават и идентифицират - защо те са толкова важни?

5. Защо единството е от съдбоносно значение за всяко съживление и реформация сред нас?

Ирунга си тръгнала от кирпичената колиба, която била домът на нейния баща. Надявала се, че той ще разбере, че християнството не означава отхвърляне на семейните традиции. Обичала семейството си, но Бог бил по-важен за нея.

Ирунга е от племето Хереро, което живее в северната част на Намибия. В детството си наблюдавала как нейният дядо седи пред свещения огън и разговаря с предците, като ги моли да разкажат на Бог за семейните трудности.

На 10-годишна възраст отишла да живее при свой вуйчо и започнала да посещава училището в малък град близо до селото на семейството. Докато учела там, посещавала протестантска църква и приела Исус за свой Спасител. Знаела, че семейството няма да е доволно, но когато дядо й я обвинил, че изоставя своята култура, тя се почувствала наскърбена. Нарекли я непокорната дъщеря. С натъжена душа, Ирунга се завърнала в града.

Приятел я запознал с няколко адвентни мисионери и техния преводач Капитанго. Ирунга с удоволствие разговаряла с мисионерите, но нямала никакво намерение да става адвентистка. Колкото повече приятелството й с Капитанго се задълбочавало, толкова по-голям интерес проявявала към неговата вяра. След време тя приела адвентната вест и двамата решили да се оженят. Бракът в културната среда на Ирунга обаче е нещо сложно и понякога на родителите са необходими години, за да позволят на младите да се оженят.

Родителите на Капитанго помолили родителите на Ирунга за разрешение и те се съгласили. Но малко преди сватбата оттеглили разрешението си. Въпреки това Капитанго и Ирунга решили да се оженят.

Религията продължава да разделя Ирунга от роднините й, които все още не желаят да слушат нейното свидетелство. Тя се надява, че един ден ще споделят любовта й към Исус. В момента Ирунга е единствената връзка на селото с адвентизма.

Ирунга и нейният съпруг пастор работят с малка група адвентни мисионери, за да евангелизират племената Хереро и Химба в Намибия. Те създават библейски истории, които да се разказват според местната устна традиция. Записаните на MP3 плеъри истории оказват силно влияние върху живота на хората. Ирунга се надява, че някой ден те ще стигнат и до собственото й семейство.