Куабена Донкор

Съботноучилищни уроци за възрастни
Октомври, ноември, декември 2012 г.

Църквата – обреди и ритуали

Основна мисъл: Бог е постановил ритуали, които – ако бъдат разбрани правилно, – подхранват нашата вяра.

В много общности съществуват приемни церемонии, някъде наричани „ритуали на посвещаване”. В някои култури тези ритуали на посвещаване имат за цел да подпомагат отделните личности в преминаването им от един етап на живота към друг. Така например ритуалите на зрелостта се изпълняват някъде в началото на пубертета. В различните райони на света те са най-различни, но всички имат едно и също предназначение – да подтикнат по-младите членове на общността да се стремят да станат продуктивни и отговорни членове на общността с правилно отношение към нея. Момчетата и момичетата се обучават как да се държат като възрастни – показва им се какво се очаква от тях като вече зрели членове на общността.

В общността на християните също има специфични ритуали – обреди, узаконяващи посвещението на отделните хора към вярата, която изповядват. Тези свещени ритуали не просто потвърждават присъединяването на човека към общността и братството, но в идеалния вариант му помагат да стане негов верен и продуктивен член; помагат на хората да разберат какво се изисква от тях, след като са се посветили на Христос. Тази седмица ще разгледаме три ритуала, израз на нашата вяра – кръщението, умиването на нозете и Господнята вечеря.

В ранните векове вярващите от християнската църква в източната част на Римската империя, където основният език е гръцки, наричат свещените ритуали на християнството с думата „мистерион” – „тайна”. В западната част, където доминира латинският, се налага понятието „сакраментум”. „Сакраментум” е клетвата, която римският войник произнася, когато обещава да се покорява на заповедите на своя командир. Вярващите започват да използват тази дума, защото смятат, че тя описва най-точно естеството на свещените ритуали. С течение на времето обаче под „сакраментум” започва да се разбира акт, съдържащ в себе си невидима сила. Средновековната църква дефинира седем такива акта и ги нарича „сакраменти” (или „тайнства”) – средства за вдъхване на благодат в душата на човека.

По време на Реформацията тайнствата са подложени на обстойно разглеждане и критика. Оказва се, че в съзнанието на много хора самото понятие „тайнство” е компрометирано. Затова започва да се търси друго понятие и се въвежда по-обикновеното „постановление”. Думата е сродна с глагола „постановявам” и внушава идеята за онези специални ритуали, постановени от самия Христос. Заместването на „сакрамент” с „постановление” означава, че вярващите участват в нещо, което има небесен произход, „постановено” е от Небето и така проявяват послушание и покорство към Исус като Господ. За адвентистите от седмия ден кръщението, умиването на нозете и Господнята вечеря са такива постановления – ритуали, разкриващи нашата вярност към Христос; символи – израз на нашата вяра.

За нас „постановленията” са много важни, но ние никога не забравяме, че са напълно неспособни да ни спечелят спасение или да ни натрупат заслуги пред Бог. Грехът и всичко, което той е сторил с нас, е прекалено сериозен проблем, за да бъдем изкупени от него с ритуали, пък били те и постановени от самия Христос. Единствено Неговата смърт на кръста е достатъчна, за да осигури спасение на същества, „затънали” толкова дълбоко, колкото сме ние. Така, както ги разбираме ние, постановленията са външен израз на нашето признание за онова, което Христос е сторил за нас, и на единението ни с Него (както и на всичко, което това единение включва). И като такива те изпълняват прекрасно предназначението си, а именно - средство за постигане на целта, не самата цел.

В Новия Завет кръщението символизира няколко неща, които ни обясняват какво представлява неговата същност. На първо място то е символ на духовното ни единение с Христос (Римляни 6:3–8), което включва участие в Неговите страдания, смърт и възкресение, както и изоставянето на предишния начин на живот. По този начин то е свързано с покаяние, опрощаване на греха (Деяния 2:38); новорождение и приемане на Светия Дух (1Коринтяни 12:13); и, разбира се, с присъединяване към църквата (Деяния 2:41-47).

Кръщението символизира заветна и духовна връзка с Бог чрез Христос (Колосяни 2:11, 12) – същото, на което е символ обрязването в Стария Завет. И още, човекът става част от общност, посветена на служба за Христос. Духът, който вярващият приема при кръщението, го прави способен да служи на църквата и да работи за спасението на онези, които все още не са във вярата (Деяния 1:5, 8).

Преди няколко години Обединената комисия на Англиканската църква за кръщение, първо причастие и Господня вечеря направи впечатляващо признание: „Кръщаемите обикновено са били възрастни хора, а не бебета. Трябва да признаем, че в Новия завет няма убедителни доказателства в полза на кръщаването на бебета” (Кръщение и първо причастие днес, стр. 34, цитирано от Милард Дж. Ериксън в Християнска теология, стр. 1102). Смисълът на кръщението изключва бебетата като подходящи кандидати, защото библейското кръщение изисква вяра и покаяние от страна на кръщаемия. А идеята за ролята на Божието Слово в усъвършенстването на вярата (Римляни 10:17) показва, че покаянието трябва да бъде в съгласие с библейските и духовните наставления. Това са необходими условия, за да може кандидатът за кръщение да принася „плодове, достойни за покаяние” (Лука 3:8) като доказателство за своята връзка с Христос.

Същността на кръщението ни помага да разберем разликата между „постановление” и „сакрамент”. Според онези, които го разглеждат като „сакрамент”, кръщението е средство, което преобразява човека от състояние на духовна смърт към живот. Според това схващане възрастта няма значение, тъй като става въпрос за свръхестествен акт. От друга страна, ако кръщението е „постановление”, тогава символизира вътрешната промяна (свръхестествен акт), която вече се е осъществила в живота на вярващия, благодарение на личното му преживяване с Исус. Според този възглед кръщаемият трябва вече да има лична вяра и връзка с Христос. Следователно въпросът кой се кръщава и кога става много важен.

Трудно е да си представим каква болка изпитва Исус, когато пред лицето на кръста (възможно най-великото смирение) вижда завист и съперничество в сърцата на учениците Си – онези, които трябва да бъдат най-велики в Неговото царство.

Нашият свят е напълно пропит от греха, изцяло покварен и извратен, така че грехът дори започва да ни изглежда „разумен” и „логичен”. Та кой „нормално” разсъждаващ човек би предпочел да служи, вместо да му служат? Ами че не е ли в това смисълът на целия живот – да станеш богат, да ти прислужват и да те обгрижват, а не ти да прислужваш и да обгрижваш другите? С други думи, не е чудно, че Исус умива нозете на Своите ученици. Каквото и да им е казал, не би могъл да им преподаде по-мощен урок за величието на смирението в Божиите очи както с умиването на нозете на тези, които би трябвало да целуват Неговите нозе.

Каква удивителна истина извира от тези стихове! В стих 3 Исус вече знае, че Отец е „предал всичко в ръцете Му”. И какво прави след това? Да, тъй като прекрасно знае, че „от Бога е излязъл и при Бога отива”, става от трапезата и започва да мие нозете на учениците Си (стих 5). Дори да не са съвсем наясно кой точно е Исус, те сигурно са смаяни. Как да пропуснат такъв урок?

Помислете още какво е значението на факта, че службата по умиването на нозете се изпълнява непосредствено преди Господнята вечеря. Колко е важно, преди да се възползваме от Христовото дело за нас, да пристъпим към Господнята вечеря с ясно усещане за своята нищожност и смирение, за нуждата си от Божия благодат.

Господнята вечеря замества празника Пасха от старозаветната епоха. Пасхата среща своето изпълнение, когато Христос – пасхалният Агнец – принася в жертва Своя живот. Преди смъртта Си Христос лично постановява този нов празник – празника на Новия Завет. Точно както Пасхата припомня на Израел освобождението им от египетско робство, така и Господнята вечеря напомня за освобождението от духовния Египет – от робството на греха.

Кръвта на пасхалното агне, попръскана върху горния праг и страничните стълбове на вратите, предпазва обитателите на дома от смърт. Със силата, получена от изяждането на неговата плът, те могат да избягат от Египет (Изход 12:3–8). По същия начин и Христовата жертва донася освобождение от смъртта. Вярващите са спасени чрез приемане на Неговата плът и кръв (Йоан 6:54). Господнята вечеря прогласява, че Христовата смърт на кръста е осигурила нашето спасение, опрощението на греховете ни, и обещанието за победа над греха.

Тук ясно изпъква заместническият аспект на Христовата смърт. Тялото Му е разломено и кръвта Му е пролята заради нас. На кръста Той изтърпява онова, което се полага на нас. Всеки път когато вземаме участие в Господнята вечеря, трябва да си припомняме какво е извършил Той заради нас.

Когато към Господнята вечеря се прибави и умиването на нозете, което подготвя сърцата за вземане на участие в нея, разбираме какво неразрушимо единство съществува между двете постановления. С яркия и жив символ на кръста в лицето на хляба и виното, независимо по какви земни неща се различаваме, ние знаем, че сме еднакви в едно – всички сме грешници, всички имаме непрестанна нужда от благодат. Светопричастната служба ни помага да осъзнаем своите задължения – не само към Бог, но и един към друг.

Тези думи ни помагат да разберем колко тясно преплетени са Второто пришествие и светопричастната служба. Още по-добре го разбираме, когато осъзнаем, че Второто пришествие е кулминация на случилото се на кръста. Дори бихме могли да кажем, че най-основателната причина за Първото идване на Христос (което включва разломяването на тялото Му и проливането на кръвта Му) е Второто пришествие. Първото построява пътя за Второто.

В известен смисъл, Светопричастната служба обхваща промеждутъка между Голгота и Второто пришествие. Всеки път когато вземаме участие в нея, ние размишляваме над кръста и над онова, което е извършено на него за нас. Но извършеното тогава не може да се отдели от Второто пришествие. На практика извършеното от Исус на кръста не може да бъде окончателно приключено преди Второто пришествие.

Какво обещание, каква увереност, каква надежда ни дава Бог! Тези думи подсказват, че тясната близост между изкупените и техния Изкупител ще продължи през цялата вечност. Исус ни обещава, че няма да пие от този плод на лозата докато не го пие нов заедно с нас в Своето вечно царство. Когато си спомним и кой е Той – Творецът на Всемира (Колосяни 1:16) – обещанието става още по-удивително. По този начин наред с всичко останало, към което сочи, Господнята вечеря води мисълта ни към великата надежда при Второто пришествие на Исус Христос.

15-18 глави от Адвентистите от седмия ден вярват.

„Кръщението е най-свещеният и важен обред и трябва напълно да разбираме неговото значение. То означава покаяние за греха и начало на нов живот с Исус Христос. Не бива да има ненужно прибързване при приемането на този свят обред. Нека и родители, и деца внимателно пресметнат цената” (Елън Уайт. Свидетелства към църквата. Т. 6).

„Пасхата сочи назад към освобождаването на израелевите чеда и едновременно с това - напред към Христос, Божия Агнец, заклан за изкуплението на падналия човек. Кръвта, попръскана по стълбовете на вратите, символизираше умилостивителната кръв на Христос, както и постоянната зависимост на грешния човек от заслугите на тази кръв за безопасността му от Сатана и окончателното му изкупление” (Елън Уайт. Духът на пророчеството. т. 1).

1. Кога за последен път умихте краката на някого по време на обреда на смирението? Защо тази практика е изключително важна?

2. Прочетете 1Петрово 3:20, 21. Каква аналогия прави Петър, за да обясни значението на кръщението?

3. Ранните християни са обвинявани в много неща, с каквито всъщност нямат нищо общо, включително и в канибализъм. Една от причините за това е следният текст: „Затова Исус им рече: Истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Човешкия Син и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си. Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото Моята плът е истинска храна и Моята кръв е истинско питие. Който се храни с Моята плът и пие Моята кръв, той пребъдва в Мен и Аз в него” (Йоан 6:53–56). Какво иска да каже Исус с тези думи? Защо е важно да разбираме духовния смисъл на подобни текстове?

4. В групата обсъдете по-подробно Господнята вечеря от гледна точка на общността. Как тя ни помага да разберем по-добре какъв дълг имаме един към друг, както и към обществото като цяло?

Постоянно правех бели в родното ми село в Индия. Моят баща ме запозна с алкохола още на 9-годишна възраст и пиенето се превърна в непобедим навик. Напуснах училище и започнах да крада, за да си купувам пиене. Всичко това бе за сметка на моето здраве, семейство и приятели.

Започнах да плювам кръв. Изплашен, спрях да пия и кървенето престана. След това започнах да пия отново. Бях на 23 години и женен. Живеехме мизерно поради моя порок. Изпивах всичките си доходи и оставях семейството ми да търси храна.

Една нощ, докато се прибирах със залитане към дома, видях мъж да чака на автобусната спирка. Той се обърна към мене и ми каза, че е Божи човек. Спрях се да чуя какво ще ми каже. „Има Бог, Който може да разреши твоите проблеми. Искам да дойда в дома ти и да ти разкажа за Него.”

„Не се интересувам – отговорих аз. – Пияница съм и не познавам Бога.” Човекът обаче дойде с мене до дома ми. Там започна да ми говори за Бога. Бях прекалено пиян, за да разбера какво говори. „Ще поспя – казах аз. – Можеш да останеш тук до сутринта.”

На сутринта видях, че пасторът все още е там. Започнахме да говорим отново. Бях трезвен и можех да разбера какво казва за Бога. Изпитвах любопитство да узная нещо повече за този Бог, Който е жив и силен и отговаря на искрените молитви. Имах желание да науча повече и затова отидох с пастора до дома му, който се намираше на около 40 километра.

Бог отне желанието ми за алкохол и изчисти ума ми. Приех Исус за Спасител и заедно със съпругата ми се кръстихме през 2008 г. Сега вече знам, че срещата ми с пастора е била наредена от Бога.

Двамата със съпругата ми започнахме да споделяме Божията любов с други хора. Служим като пионери от Глобалната мисия и споделяме Божията любов в моя роден град, където всички ме знаеха като размирник, пияница и поклонник на идолите. Те могат да видят какво Бог върши в живота ми и аз им обяснявам, че Бог може да извърши същото и с тях.

Досега Бог ни е подарил 20 души за Христос. Работя с още 30 или 40 души. Изпълнен съм с радост за това, че Бог използва мене, пияницата и идолопоклонникът, за да води други до Исус.