Основна мисъл: „Винаги трябва да помним, че църквата – колкото и да е обезсилена и с недостатъци – е единственият обект на земята, който Христос удостоява със Своето върховно внимание.” — Елън Уайт, Избрани вести, книга 2, стр. 396.

За много хора църквата вече не е това, което е била (каквото и да е било то). Някои дори говорят за „безцърковно християнство” – идея, която съдържа противоречие вътре в себе си. Други протестират срещу „организираната религия” (Кое е по-добро тогава – „дезорганизираната” ли?) Библията недвусмислено заявява, че църквата е важна. Тя не е просто „елемент по желание”, а жизнено важен, съдбоносен елемент от спасителния план. Затова не бива да се чудим, че с напредването на великата борба Сатана така усилено работи срещу нея; особено като се има предвид, че тя е важно средство за довеждане на грешниците във връзка с Божието предложение за спасение. Църквата, според Павел, е „Божий дом”, даже „стълб и подпорка на истината” (1Тимотей 3:15). Тя не е някакво човешко изобретение; тя е създадена от Бог като средство за довеждане на окаяните грешници в спасителна връзка с Него.

Когато говорим за „естеството” на нещо, обикновено се интересуваме от неговия произход, функции и цел. За да представи църквата, Библията използва няколко различни символа, но и една определена дума – ecclesia – която означава „извикани” или „призвани”. В ежедневния гръцки думата се е използвала най-вече за група граждани, извикани да излязат от домовете си, за да съберат за нещо на публично място. Новят Завет също я използва в този най-общ смисъл.

В гръцкия превод на Стария Завет (Септуагинта) „църквата” на Израел, особено когато е събрана пред Господ за религиозни цели, също е наречена ecclesia.

Евреите са „извикани” да бъдат Божий особен народ и първите християни може би, също използват тази дума по адрес на онези евреи и езичници, които са получили Божията благодат и са призвани за станат свидетели за Христос. В Новия Завет под „църква” се разбира всички верни на Бог по целия свят. Важно е да отбележим, че думата ecclesia никога не е означавала сграда, в която се провежда публично богослужение. Също толкова важно е, че в оригинал думата синагога също означава група хора, събрани с особена цел, но християните предпочитат ecclesia. И двете думи, обаче, внушават идеята, че новозаветната църква представлява историческо продължение на старозаветната – „църквата” на Израел (Деяния 7:38).

Еcclesia – това е група хора, събрани заедно, свързани помежду си от една обща спасителна връзка с Христос. Това означава, че отделните църкви не са просто части от цялата църква; всяка от тях е представител на цялото. Нещо повече – църквата е една в целия свят но в същото време присъства във всяко събрание.

Освен думата ecclesia, Новият Завет използва и няколко символа, с които представя нагледно естеството и функциите на църквата. Днес ще разгледаме два от най-важните – църквата като Божий народ и църквата като Христово тяло.

Обърнете внимание, че този образ се прилага както за вярващите християни, така и за еврейския народ (Лука 1:68; Римляни 11:1, 2). Очевидно, в Новия Завет църквата е показана в нейната непрекъснатост и цялост. (Виж Галатяни 3:29).

От тези стихове могат да се извлекат много идеи, но може би най-очевидната от тях е за единството (виж урока за сряда), което трябва да съществува в църквата. Същата идея срещаме на още много места в Новия Завет, особено в 1Коринтяни 12 глава, където Павел казва: „Защото, както тялото е едно, а има много части и всичките части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос. Защото ние всички – било юдеи или гърци, било роби или свободни – се кръстихме в един Дух да съставляваме едно тяло; и всички от един Дух се напоихме. Защото тялото не се състои от една част, а от много. Ако речеше ногата: „Понеже не съм ръка, не съм от тялото”, това не я прави да не е от тялото. И ако рече ухото: „Понеже не съм око, не съм от тялото”, това не го прави да не е от тялото. Ако цялото тяло беше око, где щеше да е слухът? Ако цялото беше слух, где щеше да е обонянието?” (1Коринтяни 12:12–17).

Църквата – „Христово тяло” – означава, че църквата прави това, което би правил Христос, ако все още беше тук „телом”. Точно затова тя е призована като група. Тя не просто има мисия – самата църква е мисия.

Мисията включва и това, да се изпращат хора да говорят за Бог. Точно това прави Бог лично с пророците на Израел (Еремия 7:25) и с апостолите (Лука 9:1, 2; 10:1, 9). Както Отец е изпратил Него, така и Исус изпраща Своите ученици (Йоан 20:21). Днес църквата не може да прави нищо по-малко от това, да остане вярна на своето призвание.

Очевидно, евангелизирането заема централно място в мисията на църквата. Други елементи от тази мисия са да наставлява вярващите, да осъществява истинско поклонение и да върши социални дейности.

Към нея се отправят много предизвикателства, но едно от най-тежките е да запази правилното равновесие в разбирането си за своята мисия. От една страна е много лесно да се заемеш със социални реформи, да работиш в полза на обществото, за изкореняване на злините в него. Да, сама по себе си тази работа е важна, но никога не бива да позволяваме тя да погълне основната мисия на църквата – да достига изгубените за Исус и да подготвя хората за Неговото завръщане. В същото време трябва да се пазим и от другата крайност – във всяко вестникарско заглавие да виждаме белег за края на света и да пренебрегваме ежедневните нужди на хората. Нужна ни е небесна мъдрост, за да се научим да поддържаме правилния баланс.

Църквата – „Божиите призвани”, „Божият народ”, „тялото Христово”, „храмът на Светия Дух” – е въоръжена за служба и мисия. Единството за нея е жизнено важно, защото иначе не би могла да изпълни тази мисия. Не е чудно, че темата за единството постоянно занимава ума на Христос малко преди края на Неговия земен живот (Йоан 17:21, 22).

Единството, за което се моли Христос, и за което Павел увещава вярващите, естествено включва единство в чувства, мисли и дела, но и нещо много повече от това. Това е хармония, която се постига не просто с помощта на социални „мероприятия”, дипломатическа ловкост или политически увъртания. Това е дар, излят върху вярващите чрез обитаващия в тях Христос (Йоан 17:22, 23) и поддържан със силата на Бог Отец (Йоан 17:11).

Без съмнение, ние сме много различни, виждаме проблемите различно и тези различни виждания понякога могат да затруднят поддържането на единството. Да, стресът и обтягането на отношенията са неизбежни на всяко ниво в църковната организация, затова най-важното е да запазим отношение на смирение и себеотрицание; да подхранваме копнеж към Доброто, по-голямо от нас самите. Толкова много разделения са възникнали заради егоизъм, гордост и стремеж за издигане на себе си и своите виждания над тези на другите. Никой от нас не може да е винаги прав, никой не разбира нещата в съвършенство. Каквито и неизбежни различия да имаме помежду си, ние всеки ден ще носим своя кръст, ще умираме за себе си, всеки ден ще търсим не своето добро, а доброто на другите и на църквата като цяло – тогава голяма част от проблемите, които ни измъчват и спъват делото, ще изчезнат.

С две думи, единството започва вътре във всеки от нас лично като последователи на Христос – не само по име, но и по живот на истинска саможертва; живот посветен на каузата на едно добро, по-велико от самите нас.

Да управляваш означава да се грижиш работата да бъде свършена. Това важи както за обществото като цяло, така и за църковния живот. Означава още да организираш – да организираш всичко така, че да функционира като единно цяло – с помощта на правила, ограничения и структури, необходими за изпълнението на дадена задача. Властта е ключов аспект на управлението. В практичен смисъл, кой има власт да възлага задачи в църквата и кой има власт за ги изпълнява? Различните отговори на тез въпроси са довели до различни форми на църковно управлеине.

Адвентистите от седмия ден са въприели представителната форма на управление. В идеалния смисъл ръководителите на църквата са само нейни представители, на които е делегирана власт и отговорности от членовете. Не е достатъчно църковната система на управление просто да бъде основана върху Писанието; при упражняването на властта вътре в системата също трябва да се спазват библейските ценности.

От тази стихове научаваме доста неща за управлението на църквата, но едно изпъква особено ясно – цялата организация на църквата трябва да се върти около разпространяването на евангелието. От библейска гледна точка, управлението на една църква е добро дотолкова, доколкото улеснява мисионирането и проповядването.

Нека не забравяме също, че Христос чрез Своята църква наистина дава определена враст на църковните служители, но никъде не е казано, че им дава Своята власт. Върховното ръководство на църквата Той запазва за Себе Си (Ефесяни 1:22). Ранните християни осъзнават това пределно ясно – извън Христос и Неговото Слово те нямат абсолютно никаква власт и авторитет. От Деяния 15:28 научаваме, че за църквата е важно да знае, че това, което апостолите са решили, се е „видяло добре на Светия Дух” – истинския представител на Христос. Нито един църковен служител днес няма право да работи по някакъв друг начин.

Раул Дедерен: „Църквата”, стр. 538-581 от Наръчник по теология на адвентистите от седмия ден; от Елън Уайт: „Да нямаш други богове, освен Мене”, стр. 361–364 от Свидетелства към проповедници и евангелски работници; „Църквата – светлина на света”, стр. 455–467 от Свидетелства към църквата, т. 5.

„Ако един човек се опиянява от своята власт, ако се мъчи да господарува над своите братя, смятайки, че му властта му е дадена, за да може да налага своята воля, най-доброто и безопасно нещо е такъв човек да бъде премахнат, преди да е нанесъл голямо зло, преди да е погубил собствената си душа заедно с душите на други... Тази наклонност към разпореждане с Божието наследство ще предизвика реакция, освен ако тези хора не променят поведението си... Постът, който заема един човек, не го прави нито с една йота, нито с една точка по-велик в Божиите очи; единственото, което Бог цени, е характерът.” — Елън Уайт, Свидетелства към проповедници и евангелски работници, стр. 362.

„Мисията на Христовата църква е да спасява погиващи грешници; да запознава хората с Божията любов и да ги печели за Христос, изявявайки тази любов. Настоящата истина трябва да се занесе до най-тъмните кътчета на света и това дело започва с дома.” — Елън Уайт, Свидетелства към църквата, т. 3, стр. 381.

1. Без съмнение църквата, нашата църква, има проблеми. Исус ги обяснява по следния начин: „Друга притча им предложи като каза: Небесното царство се оприличава на човек, който е посял добро семе на нивата си, но когато спяха човеците, неприятелят му дойде и пося плевели между житото, и си отиде” (Матей 13:24, 25). Прочетете притчата до края. Как да приложим казаното от Исус за нашата църква; как да се справяме с хората, които създават проблеми? Означава ли това, че няма обстоятелства при които един член може да бъде лишен от членство? Виж, например, Тит 3:10, 11 и Римляни 16:17.

2. Какво ще отговорите на човек, който смята, че църквата е покварена и пропаднала, затова се отделя от тялото и ще продължи пътя на вярата сам?

3. Нашата църква подкрепя учението, наречено „свещеничество на всички вярващи”. Какво представлява това учение? Какви отговорности носи всеки от нас, според него?

4. В групата обсъдете потенциалните заплахи срещу единството на църквата. Кои неща са причинявали разделения в миналото? Как да се поучим от това минало, за да се предпазим от допускането на подобни грешки в бъдеще?

Четиринадесетгодишният Вереса чул докторът да казва на родителите му: „Той има дупка в сърцето. Операцията може да му помогне да заживее нормално.” Вереса се опитал да не се тревожи за операцията. Имал огромното желание да оздравее.

Операцията се оказала успешна. Родителите му не можели да останат с него, докато се възстановява в болницата, но медицинската сестра често го наглеждала. Вереса очаквал с нетърпение нейните посещения и с удоволствие я слушал да му говори за Исус и да чете обещанията от Библията.

Вереса посещавал църква всяка неделя, но никога не бил чувал такива теми като тези, за които му говорела медицинската сестра. Нещо се запечатало съвсем ясно в ума му: седмият ден е събота.

Когато се завърнал у дома, Вереса посетил близката адвентна църква. Не знаел как ще реагират родителите му, затова не им казал нищо. Запознал се с пастора и го засипал с въпроси за съботата и за други теми, които сестрата му обяснявала.

Веднъж Вереса казал на родителите си, че посещава адвентната църква. Те останали смаяни, когато им казал, че иска да се присъедини към Църквата на адвентистите от седмия ден. „Но защо напускаш нашата църква”, попитали те. Опитал се да им обясни, че не напусна тяхната църква, а върви по Божия път.

„Ако настояваш да посещаваш тази църква – заявил бащата, - ще трябва да напуснеш дома ни." С мъка на сърцето Вереса опаковал малкото си дрехи и учебниците и поел към адвентната църква. Разказал на пастора как родителите му го изгонили. „Можеш да останеш да живееш при нас”, казал пасторът.

Вереса останал при пастора няколко месеца и през това време се присъединил към църквата чрез кръщение. Всяка събота минавал покрай дома на родителите си по пътя за църквата. Молил се за тях, тъй като те въобще не искали да говорят за вярата му.

Един ден родителите на Вереса помолили пастора да върне сина им у дома. С радост Вереса се върнал вкъщи и родителите му с радост го приели. Не се опитали да променят неговите убеждения и вяра. Вереса споделил вярата си с тях и те започнали да спазват съботата, но все още не са взели решение да станат адвентисти.

„Надявам се, че един ден ще се покланяме заедно на Бога, но този път в адвентната вяра”, казва Вереса.