Джон Полийн

Съботноучилищни уроци за възрастни
Юли, август, септември 2012 г.

Апостолският пример (1 Солунци 2:1-12)

Основна мисъл: Разкривайки какви може да са истинските подбуди за служенето, ап. Павел може да ни помогне да изпитаме сърцата и живота си в светлината на евангелието.

Урокът от тази седмица бележи сериозен преход. Във 2 гл. от посланието си до солунците ап. Павел измества фокуса от църквата (1 Солунци 1:2-10) към апостолите и тяхната опитност в Солун (2:1-12). В предишната глава благодари на Бога, защото вярващите там оформят живота си по неговия пример и, от своя страна, се превръщат в пример за вярност. Сега, в 1 Солунци 2:1-12 Павел навлиза още по-дълбоко в живота, който позволява на апостолите да станат пример за подражание.

Въпреки че може да съществуват най-различни подбуди за поучаване, проповядване и служене, апостолът се насочва към онова, което е най-важно: това служене да е угодно на Бога. Апостолът не е толкова загрижен за численото нарастване на църквата, колкото за нейното израстване чрез Божията благодат в правилните духовни принципи.

В този урок ще надзърнем в най-вътрешния живот на Павел. Той разкрива душата си по начин, който ни предизвиква да преосмислим собствените си духовни надежди, мечти и подбуди, така че да угодим на Бога и да влияем върху другите по правилен начин.

1 Солунци 2 гл. доразвива темите от първата глава. Това “сами вие знаете” от стиха припомня езика от 1 Солунци 1:5. А препратката към придобиването на “достъп” в църквата припомня 1 Солунци 1:9. Така че апостолът продължава темите, повдигнати в началната глава на посланието му. Краят на предишната глава се занимава с факта, че “всички” знаят за солунците. В тази глава обсъжда какво знаят читателите му за апостолите и за тяхното посвещение на вярата.

Павел припомня колко позорно са се отнесли с него и Сила във Филипи поради проповядването на евангелието. По дългия път от Филипи към Солун всяка крачка е била болезнено напомняне за преживяното. Те несъмнено са носели външните белези на болката си дори при своето пристигане в Солун. В този момент би било много лесно да предприемат не толкова директен подход към евангелизирането на новия град. След всичко преживяно от тях до този момент кой ли би ги осъдил?

Но солунците се оказват нетърпеливи и отворени за истината. Реалността казва: “Никога повече не проповядвайте евангелието”. Но сред тяхната болка и страдание Бог казва на Павел и Сила: “Бъдете дръзновени. Бъдете силни.” Така че те започват да постъпват дръзновено” (1 Солунци 2:2), въпреки че съществува вероятността от ново преследване. Има силен и видим контраст между тяхното човешко състояние (и всички съпътстващи го слабости) и силите, придадени им от Бога.

В крайна сметка Бог използва външните обстоятелства за Своя слава. Видимите рани на проповедниците доказват на солунците две неща. Първо, проповядваното евангелие наистина идва от лично убеждение. Те не го правят за лично облагодетелстване (1 Солунци 2:3-6). Второ, за слушателите е ясно, че Бог по мощен начин е с Павел и Сила. Евангелието, което те проповядват, не е някаква интелектуална „постройка”. То е съпроводено от живото присъствие на Господа, разкрито в живота на апостолите (стих 13).

В древния свят е широко известно, че има три ключа към убеждаване на хората да променят своите идеи или практики. Слушателите съдят за силата на аргумента въз основа на характера на говорителя (на гръцки „етос”), качеството или логиката на самия аргумент („логос”), а също и въз основа на силата на говорителя да апелира към емоциите или личния интерес на слушателя („патос”). В 1 Солунци 2:3-6 Павел се съсредоточава върху характера на апостолите като ключов елемент на проповядването, водещ до радикални промени у солунците.

В тези стихове той показва разликата между себе си и популярните философи, чието проповядване често е мотивирано от лични облаги (виж урок 3). Апостолът използва три думи в стих 3, за да опише възможните лоши подбуди за проповядването или служенето.

Първата е “грешка” – интелектуална грешка. Проповедникът може да е въодушевен от дадена идея, която просто е погрешна. Може да е съвсем искрен, но и да се самозаблуждава. Мисли си, че върши добро за другите, но е мотивиран от фалшиви идеи.

Втората дума е “нечистота.” Хората се привързват към личности, които са широко известни със своята сила, идеи или успехи. Някои публични личности могат да бъдат мотивирани от сексуалните възможности, съпътстващи славата или известността.

Третата дума се превежда най-добре като “измама.” В този случай говорителят е наясно, че представяните от него идеи са погрешни, но съзнателно се опитва да подведе хората, за да може лично да се възползва от тях.

Павел и Сила не са мотивирани от нито едно от тези трите. Ако са били, тяхната опитност във Филипи сигурно е щяла да ги убеди да престанат да проповядват. Дързостта, която проявяват в Солун, е възможна само с помощта на Божията сила, действаща чрез тях. Силата, изявена от евангелието в този град (1 Солунци 1:5), отчасти се дължи на характера на апостолите, разкрит в тяхното представяне. Логическите аргументи и емоционалните призиви не са достатъчни. Техният характер е в съгласие с претенциите им. Такава автентичност има забележителна сила в днешния свят – както и в древността.

Думата в стих 4, често превеждана като “одобрени”, отразява идеята за изпитване. Апостолите позволяват на Бог да изпитва живота и намеренията им. Целта на това изпитване е да се уверят, че споделяното от тях евангелие няма да бъде изопачено от контраста между онова, което проповядват, и начина, по който живеят.

Популярните философи от онова време пишат за важността на себеизпитването. Ако искате да промените нещо в света, поучават те, трябва постоянно да изпитвате подбудите и намеренията си. Павел отвежда тази идея една стъпка по-напред. Освен че изпитва себе си, той е изпитван и от Бога. Бог потвърждава, че онова, което апостолът проповядва, е в съгласие с вътрешния му живот. Във върховен смисъл Бог е Единственият, на Когото си струва да служим.

Човешките същества се нуждаят от чувство за собствено достойнство, за да могат да функционират. Често търсим тази стойност, като трупаме притежания, постижения или чрез позитивните мнения на другите за нас. Но всички тези източници на собствено достойнство са нестабилни и толкова временни. Истинското си и трайно собствено достойнство можем да намерим само в евангелието. Когато напълно осъзнаем, че Христос е умрял за нас, започваме да разбираме, че имаме достойнство, което нищо в този свят не може да поклати.

Идеята за ласкателството надгражда темата за угаждането на хора – лошо основание за евангелизиране. Ап. Павел не е мотивиран от онова, което другите хора мислят за него. Той изключва и друга светска мотивация за служенето: парите. Хората, които са благословени от нечие служене, обикновено желаят да го подпомогнат парично. Това може да изкуси Божиите служители да изгубят фокуса си върху единствената истински стойностна мотивация – да угодят на Бога.

В днешния свят парите, сексът и властта най-често са считани като първостепенна мотивация за човешкото поведение - поне от тези, които са погълнати от собствения си интерес. В 1 Солунци 2:3-6 Павел използва множество различни думи, за да изключи подобна мотивация по отношение на служенето си. Алчност, неморалност, измама и ласкателство нямат място в християнския живот и служене. Апостолите са мотивирани предимно от желанието да угодят на Бога във всичко, което вършат.

В стих 6 Павел отбелязва, че те биха могли да се превърнат в бреме за солунците. Като апостоли и учители са можели да изискват признание за своя статут. Можели са да очакват парични помощи и да бъдат третирани със специална почит. Но в Солун ап. Павел отказва всичко, което би компрометирало подбудите му или би представлявало препънка за новоповярвалите.

Докато първостепенната мотивация на апостола е да угоди на Бога, в стихове 7 и 8 той изразява допълнителна мотивация – голямата му любов към самите солунци. Стих 8 използва езика на емоционалната топлота. Проповядването на евангелието не е само дълг за Павел - той отдава на хората сърцето си, цялата си личност.

В частта за понеделник споменахме три древни ключа за убеждаване: характерът на говорителя (на гръцки „етос”), качеството или логиката на самия аргумент („логос”) и силата на говорителя да апелира към емоциите или собствения интерес на слушателя („патос”). В стихове 4 – 6 Павел акцентира върху характера на апостолите като основание те да бъдат следвани. В стихове 7 и 8 виждаме апел към патоса - емоционалната връзка - развила се между апостола и солунците. Евангелието действа най-мощно, когато докосне сърцето.

Идеята, че Павел работи “денем и нощем” би била преувеличение, ако я възприемем буквално. С други думи, апостолът казва, че работи и отвъд призива на дълга, за да не им бъде в тежест, тъй като не желае нищо да попречи на свидетелството му пред тях. Освен това е много внимателен да се държи по начин, който да не обиди някого – нито Бога, нито хората (1 Солунци 2:10; Лука 2:52). Павел и апостолите се стараят да бъдат “безукорни” във взаимоотношенията си, така че евангелието да стане централният фокус на вниманието на техните слушатели.

Добрият баща предоставя грижа и насърчение, както и любов. Той адаптира своето възпитание и дисциплина към уникалния характер и към емоционалното състояние на всяко от децата си.

Има известно напрежение в мисионския подход на ап. Павел. От една страна, той винаги се стреми да адаптира подхода си към уникалния характер и положение на отделните хора. От друга, е особено загрижен за автентичността – външното и вътрешното да са еднакви. Как човек може да е автентичен и истински и в същото време да бъде “всичко на всички”?

Ключът е любовта на апостола към новоповярвалите. Той прави всичко възможно, за да бъде за тях правилен пример за подражание. Все пак осъзнава, че има неща, с които те не са готови да се справят (Йоан 16:12). Така че „работи с ръцете си” и адаптира наставленията си, за да избегне поставянето на ненужни бариери пред хората, приемащи евангелието. Това определено е силен урок по саможертва.

“Каквото и да изповядва човек, ако сърцето му не е изпълнено с любов към Бога и към неговите ближни, той не е истински ученик на Христос (...) Би могъл да показва голяма щедрост, но, ако мотивиран от друго, а не от истинска любов раздаде всичките си блага, за да нахрани сиромасите, това не би го препоръчало пред Бога” (Елън Уайт. Деяния на апостолите).

“Докато Павел внимава да излага пред новоповярвалите ясното учение на Писанието (...) в различни етапи от своето служене в големите центрове на цивилизацията, той върши и занаятчийска работа, за да се издържа....

За първи път четем за него, че е работил „с ръцете си”, за да се издържа, докато проповядва словото в Солун [1 Солунци 2:6, 9; 2 Солунци 3:8, 9]...

Но Павел не счита за изгубено времето, прекарано по този начин (...) Той дава на своите съработници наставления в духовните неща, дава и пример за предприемчивост и усърдие. Апостолът е бърз и умел работник, прилежен в работата си, “неленив в усърдието, пламенен по дух” (Римляни 12:11)” (Елън Уайт. Служители на Евангелието).

1. Помислете върху някой болезнен период, който сте преживели (физически, духовно, емоционално или някаква смесица от всичко това). Чисто практически, как човек може да намери радост или кураж сред такова страдание?

2. Помислете си за някого, чийто живот определено не отразява претенциите му, че е християнин. Как този човек би повлиял на личното ви живеене с Бога?

3. Кои са капаните в емоционалната обвързаност с хора, с които споделяте благовестието? Как да поставим подходящи граници за взаимоотношенията, развиващи се винаги, когато работим в тясна близост с други хора?

В този пасаж Павел отваря сърцето си, за да разкрие най-истинските подбуди за своето служене. Върховният мотив е да се угоди на Бога, независимо дали това е угодно, или не на хората, на които служим. Мотивацията на парите, секса и властта нямат място в сърцето, решено да върши волята на Бога. Следващият най-важен мотив за служене е сърдечната любов към изгубените. И двете мотивации са ясно изразени в 1 Солунци 2:1-12.

Ду и Жо са семейство пионери от Глобалната мисия, които организират църква в град в Китай. Те продават различни неща от врата на врата, за да се срещат с хората и да се сприятеляват с тях с цел да ги запознават с Христос. Отделят специално внимание на хората със специални нужди – болни, възрастни и бедни. След това запознават новите си приятели със Спасителя.

Повечето жители на областта се покланят на идоли и затова Ду и Жо посещават храмове, за да разговарят с посетителите. Търсят хора, които изглеждат самотни или тъжни, и им предлагат своето съчувствие и приятелство. Ако те желаят, семейството се моли за техните нужди. По този начин са се сприятелили с мнозина, които слушат за Божията любов и четат литература, която ги запознава с Бога.

Веднъж, докато вървели по пътя, Ду и Жо видели юноша. Момчето изглеждало мръсно, изгубено и притеснено, затова решили да го заговорят. Двамата разбрали, че младият човек има психически проблеми и не може да им каже къде живее. Било зима, студът ги сковавал, а ръцете на момчето вече били увредени от замръзване.

Ду и Жо поканили юношата в дома си. Той се изкъпал, дали му чисти дрехи и го нахранили със съвсем простичка, но топла храна. Отново го попитали къде живее, но той не могъл да обясни.

Ду и Жо се погрижили за момчето и се свързали с полицията и с местната телевизионна станция, за да намерят семейството му. След две седмици им се обадили от полицията и им казали, че са открили близките му на около 300 километра от мястото, където Ду и Жо го били намерили.

Семейството отвело момчето до родителите му, които били изключително благодарни, за това, че изгубеният им син е при тях. Когато разбрали, че Ду и Жо са християни, те ги поканили да останат при тях, за да научат нещо повече за Бога. Ду се свързал с местния старейшина от близката адвентна църква и го помолил да посети семейството.

Ду и Жо се завърнали вкъщи и продължили работата си. След няколко месеца научили, че семейството на изгубеното момче е приело Христос за своя Господ и се е присъединило към адвентната църква.