Основна мисъл: Независимо дали го осъзнава, или не, всеки вярващ проповядва някаква вест чрез примера на своя живот.

Често повтаряме, че християнство – това не е просто приемане на определена система от учения, а стил на живот. В крайна сметка това, в което вярваме, влияе върху решенията, които вземаме относно начина си на живеене.

И още нещо – онези, които претендират, че са християни, обикновено са наблюдавани „под лупа” от околните. Постоянно се прави сравнение между изповедта и живота им. Искаме или не, онези, които ни наблюдават, се учат от нас. Така че големият въпрос не е дали влияем върху околните, а как им влияем.

Освен, че не бива да забравяме за несъзнателното си влияние върху хората, трябва и целенасочено да планираме как да им помагаме да правят връзка между вяра и начин на живот. Тази седмица ще изследваме как християнският стил на живот може да изяви стойността на нашата вяра в ежедневието.

По какво могат да се разпознаят последователите на Исус от първи век? Свещениците и фарисеите се разпознават по облеклото. По същия начин се разпознават рибарите, селяните или римските войници. А по какво ще разпознаете един християнин?

Според Исус, ако се обичаме помежду си, останалите ще отгатнат, че сме Негови ученици. Как? Любовта в действие ще ги убеди. Любовта ни към Исус и към нашите братя определя как изпълняваме Божията воля - как се отнасяме един към друг. Нещо повече, любовта и загрижеността ни към хората извън Божието стадо също са определящи. Това е проповедта, която те ще забележат и чуят. Тя ще им говори по-силно от всичко, което бихме могли да им кажем.

Много родители ще потвърдят, че още от най-ранна възраст техните деца развиват нещо като вътрешен „детектор на лицемерието” и колкото повече растат, толкова по-чувствителен и по-широкообхватен става той. Затова трябва да бъдем много внимателни – хората, с които общуваме, на които свидетелстваме, също имат високо развита способност да откриват разликите между искрената духовна опитност и една просто външна изповед.

Не бива да подценяваме нито съзнателното, нито несъзнателното си влияние върху околните. Животът на вярващия е като писмо от Исус Христос до света. Носено от обновено чрез небесна благодат сърце, то ще изявява силата на евангелието да променя живота и ще свидетелства за Господа.

Всеки ден мимоходом подминаваме хора, които не познаваме – разминаваме се по улицата, сядаме до тях, чакаме на опашки. Понякога дори отбелязваме присъствието им с по някое кимване или повдигане на вежди. Няма начин да установим контакт с всеки, когото виждаме, но Бог желае всички хора да Го приемат в живота си. И може би ние сме част от Божия план някога някъде Той да спаси някого.

Множеството, което Исус вижда в този случай, са потиснати, разтревожени хора. Толкова са унили, че почти са се отказали от жалките остатъци религиозна опитност в душите си. Хората, които Бог е натоварил с отговорността за тяхното духовно благополучие, са се отнесли небрежно към своя дълг. Последиците са разпръсване и обезсърчение. Исус изпитва състрадание към тези души, защото знае, че имат нужда от духовен пастир.

Сред множествата, в които се вливаме всеки ден, някои вече са се посветили на Исус Христос. Но повечето имат отчаяна нужда от Добрия Пастир. Те трябва да бъдат докоснати от Него по специален начин.

Исус, учениците Му и още неколцина последователи са се посветили на жетвата на благовестието, но колкото повече напредва тя, толкова по-голяма става нуждата от работници. Поканата на Христос да се молим за повече жетвари е насочена към част от последователите Му – да осъзнаят, че са призовани да работят в мисионското поле. Но освен това тя е и обещание – че Бог разбира нуждата от повече работници и ще ги осигури.

Повечето църкви са заобиколени от такива огромни „ниви”, че не е разумно събирането на жетвата да се остави в ръцете само на няколко души. Когато изпитваме състрадание към хората, живеещи в близост до църквите и домовете ни (понякога хиляди), ще изпитваме и нужда да молим Господаря на жетвата да изпрати работници; а може и да осъзнаем, че самите ние можем да бъдем такива.

Отправяйки поглед към мисионирането в далечни земи, е важно пред очите ни постоянно да стои потенциалът, който имат нашите местни „ниви”. Много хора там вече търсят Бог и състраданието, което им покажем, ще им повлияе за добро.

Нещо много важно – вместо да задоволяваме онова, което ние считаме за тяхна нужда, трябва да се научим да разбираме кое хората считат за най-значимото за себе си. Какво ги притеснява? Какви проблеми имат? От какво смятат, че се нуждаят?

Без, разбира се, да прави какъвто и да е компромис с принципите, апостол Павел копнее да отиде навсякъде и да направи всичко, на което е способен, за да може по-успешно да убеждава хората в истините на евангелието. С други думи, иска „да ходи с техните обувки”, за да ги разбере и да определи най-добрия начин да ги запознава със Спасителя.

Идеята е, че често се опитваме да задоволяваме онези нужди на хората, които ние смятаме за важни. Трябва обаче най-напред да разберем кое те считат за най-важно. „Да ходиш с обувките на някого” означава да се опитваш да разбереш неговия живот с всичките му преплетени възли и проблеми от негова гледна точка; да се опиташ да разбереш мъките и радостите му. С две думи, да отидеш при него там, където той е.

Разбира се, Исус прави точно това. Целият Му земен живот е идентифициране с онези, които е дошъл да спаси. Той може да разбере терзанията и болките ни, защото ги е изпитал. Преживял е страшни разочарования, понесъл е фалшиви обвинения, отхвърляне и несправедливо наказание. Той е „Бог с нас” в най-пълния възможен смисъл на думата.

Нещо повече, тъй като е „обул нашите обувки”, може да срещне всеки един там, където той е. Ако четем внимателно евангелията, ще открием, че Исус няма само един определен метод на мисиониране и свидетелстване. Отива при хората там, където са, в техния „контекст”. С жената при Якововия кладенец разговаря за живата вода; на селяните разказва истории за сеячи, жетви и дъжд; на рибарите говори за риба, мрежи и бури. Спасителят притежава огромен талант да представя духовните истини чрез обикновените неща от ежедневието. Така слушателите Му научават за водата на живота и приемат в душите си семето на евангелието. А много от тях дори стават „ловци на човеци”.

Има една сентенция, която често обичаме да повтаряме, когато стане дума за проповядване на Христос. Тя гласи горе-долу следното: „Хората не се интересуват колко знаеш, докато не видят колко ги обичаш”. Идеята е, че можем да си поучаваме и проповядваме колкото искаме, но ако човекът срещу нас се чувства неразбран, необичан, неприет, свидетелството ни ще бъде силно затруднено, независимо колко сме сладкодумни, колко интересно представяме истините и колко важни са те.

Това ни води до простичката идея за гостоприемството. Гостоприемство, това означава приемане, откритост, грижа, щедрост, любезност, приятелство. Всички тези качества са пряко свързани с начина, по който Бог иска да се отнасяме помежду си и към онези, които искаме да доведем при Него.

Исус можеше да каже на човека да се върне в родния си град и да разкаже на всички как е бил излекуван. Фактът, че го насочва специално да потърси приятелите си и да разкаже на тях, подчертава истината, че онези, с които вече имаме някакви отношения, са по-възприемчиви за благата вест. Тези приятели ще предадат вълнуващата новина на своите близки и така благовестието ще напредва.

За целия този процес е важно да имаме приятели извън кръга от вярващи. Тъй като повечето от нас работят в света, естествено имат много познати. Само че познатите не са близки приятели. Но могат да станат чрез така нареченото „мисиониране чрез гостоприемство”. Това гостоприемство произтича от гостоприемен стил на живот по принцип. С други думи, „мисиониране чрез гостоприемство” не е случайно, спорадично явление, а естествен начин на живот. (Виж още Лука 14:12–14).

Понякога се случва някоя търсеща душа да отиде при християнин и да го запита: „Какво да направя, за да се спася?”. Но в повечето случаи вярващите трябва да излязат и да потърсят изгубените. Някои смятат, че църквата твърде много прилича на крепост, от която от време на време излиза по някой малък отряд за „мисионски набег”, събира новообърнатите и ги наставя да не се приближават повече много-много до света, от който са били спасени. Дали това е вярно, или не, сега не е важно. Важното е, че огромен брой адвентисти от седмия ден имат малко или съвсем никакви сериозни приятелски връзки извън църквата. Разбира се, важно е да се пазим от несвяти влияния, но отвъд определена степен подобна изолация ограбва възможността ни да достигаме хората с евангелската вест.

В тези стихове откриваме следните истини относно учениците на Исус и света:

Те са в света (стих 11).

Те не са от света (стихове 14, 16).

Те още не са взети от света (стих15).

Исус ги изпраща в света (стих 18).

Ние всички сме родени в този свят. И докато сме в него, Бог има работа за нас. Точно както и учениците, Той ни изпраща в света, за да запознаем всеки, когото можем, с Него и със спасителните обещания, дадени на цялото човечество.

Към всеки от нас е отправено предизвикателството да разширява личното си мисионско поле. Това може да означава и промяна в стила ни на живот така, че да контактуваме с повече хора извън църквата. Не означава обаче компромис с принципите, убежденията и ценностите ни, а по-скоро търсене на мисионски възможности навсякъде, където е възможно, с ясното съзнание, че трябва да търсим сприятеляване с хората – и така да се превръщаме в канали на Божията истина.

Често се специализираме в разпращане на покани към хората да дойдат при нас. Но всъщност Исус ни казва ние да отидем при тях. Нека се запитаме тогава дали не сме се отчуждили прекалено много от света, дали не сме изгубили мисионската си ефективност?

Открийте как се вписва вашето лично служене в общите планове на църквата.

В много църкви отделите имат добре организирани програми и работят доста интензивно. Но понякога се случва така, че служителите в един отдел не знаят какво става в останалите области на църковния живот. Нещо повече, възможно е изобщо да няма общ църковен мисионски план, който всеки отдел да познава и на който да съдейства по някакъв начин. За да получите максимално насърчение и подкрепа, за да бъдете оценени по възможно най-добрия начин, вашето лично мисиониране и свидетелстване трябва да бъдат част от общоцърковната стратегия. Ето някои предложения, които ще ви помогнат да постигнете това:

• Срещнете се със своя пастор, старейшина или мисионски ръководител, за да разберете какви са мисионските цели на църквата в момента (ако има такива) и каква е стратегията за постигането им. Не забравяйте основната си задача – да откриете къде в църковния план може да се впише избраната от вас мисионска дейност и как тя би помогнала за нейното осъществяване.

• Възможно е да установите, че макар във вашата църква да кипи усилена мисионска дейност, да няма никакви записани цели и стратегии. Ако е така, поискайте среща със своя пастор, старейшина и мисионски ръководител, попитайте ги какви са техните лични мисионски цели. По време на обсъждането си водете бележки. Така ще получите обща картина на мисионската визия на своите ръководители – това ще ви помогне да установите какви цели и начини има за достигането на света.

• На този етап може да решите да се присъедините към вече действаща мисионска служба. Ако все пак избраната от вас област е нова за църквата, ще се наложи да съберете около себе си малка група, която споделя вашите идеи. Запишете целите и стратегиите, които ще използвате за осъществяването им.

1. „Твърде често влиянието на една проповед, изнесена от амвона, бива анулирано от „проповедта” на живота на онези, които претендират, че защитават истината” (Елън Уайт. Свидетелства към църквата. Т. 9). Какво е свидетелството на вашия живот, съпоставено с вярата, която изповядвате?

2. Помислете за своята собствена църква. Успешно ли се интегрира в обществото? Ако утре внезапно изчезне, дали някой ще забележи? Ще се отрази ли това на обществото ви изобщо?

Бях твърда атеистка, учителка по физика и астрономия, решена да убеждавам учениците в България, че Бог не съществува.

Брат ми обаче стана християнин – християнин адвентист! Не знаех в какво точно вярва, но бях сигурна, че е нещо неприятно. Той се опитваше да ме убеди да изучавам Библията и поне да се заинтересувам от християнството, но аз отказвах да слушам. Дори не му позволявах да каже и дума по този въпрос в мое присъствие.

Той ми изпрати библейски уроци и литература, но аз дори не отворих плика. Напомних му, че според Карл Маркс религията е опиум за народите и отказах да се докосвам до такива суеверия.

Брат ми продължи да ми изпраща литература. Накрая реших да прочета това, което ми дава, само за да му покажа заблудите на неговата вяра. Отворих първия плик и прочетох библейския урок. После прочетох и втория и третия. В шестия урок се говореше за второто идване на Христос. Нещо в този урок докосна сърцето ми. Интересът ми се събуди. Върнах се и препрочетох всички уроци, след което попълних листовете за изучаване. Очаквах с нетърпение всеки следващ урок.

Намерих адвентна църква в моя град и започнах да я посещавам. Започнах да чета и Библията. Когато накрая казах на брат ми, че изучавам Библията, ние преживяхме скъпоценни моменти на взаимно преоткриване. За първи път в живота си преживях Божието присъствие, когато двамата се помолихме заедно.

Отначало смятах, че само пълните вегетарианци, които носят ултраконсервативни дрехи, са истински Божии деца. Но с времето Бог ми разкри, че неговите деца не се концентрират върху външния вид и постъпки, а върху сърцето, което е наред с Него. Когато осъзнах всичко това, почувствах чудна свобода и радост. Научих се да обичат вярващите, които не се хранят и не се обличат като мене. Научих се да обичам хората, защото Исус ги обича и иска от нас да бъдем Неговата светлина в този тъмен свят.

Четири години след кръщението ми Бог отново ме изненада. Имах желание да науча няколко възрастни жени в селото как да служат на Бога, но в съединението ме поканиха да стана ръководител на женското служене! Представете си как аз, упоритата атеистка, уча другите жени да обичат Бога! Той никога не престава да ме удивлява.