Джо А. Уеб

Съботноучилищни уроци за възрастни
Април, май, юни 2012 г.

Всеки църковен член – служител

Основна мисъл: Често мисионирането и свидетелстването се считат за задължение единствено на пастора. Това е погрешно!

Според апостол Петър Божият народ е избран да бъде „царско свещенство”. Свещениците се избират за служене. Следователно, ако сме призвани да бъдем „свещеници”, сме избрани да служим. Но трябва да знаем, че призивът към нас е не просто да изпълняваме някаква служба. Преди всичко и над всичко Бог ни призовава да бъдем във връзка с Него и тази връзка да ни мотивира да свидетелстваме за великите неща, които Той е извършил и продължава да върши за нас. Това всъщност представлява „сърцето и душата” на личното служене.

С други думи, всеки от нас има да извърши своя лична работа. Тя включва „възвестяване превъзходствата на Този, Който ни призова от тъмнината в Своята чудесна светлина”.

Тази седмица ще разгледаме концепцията „всеки член на църквата – служител” и ще видим как личната опитност на всеки допълва и изгражда цялостната служба на църквата. Идеята е, че всеки от нас има своя роля в делото за прогласяване на истината и в мисионирането.

Често чуваме вярващи да се оплакват, че нямат достатъчно талант, за да извършат нещо значително за Господ. Разбира се, дяволът определено желае да разсъждаваме точно по този начин, но Библията казва, че Бог е възложил задача на всеки вярващ. Трябва да разберем каква е тя и след това с Неговата благодат да открием как да я изпълняваме за Негова слава.

Апостол Павел ясно заявява, че светиите се подготвят да служат. На всеки, който е бил примирен с Бог чрез жертвата на Неговия Син, се възлага задача да служи за каузата на примирението като посланик на Христос. Посланикът е човек, който лично представлява монарха или държавния глава. Тази концепция поставя ударението върху личната връзка между Христос и всички, които вече са примирени, докато носят на света вестта за Неговата любов и милост.

По въпроса за служенето, което дължим на хората, цари голямо объркване. Мнозина смятат, че то е нещо, което се върши от пастора – нали него в крайна сметка наричат „служител”. Да, всеки натоварен с пасторска отговорност, има определен кръг на „работно влияние и компетентност”, но Писанието е непреклонно – част от дълга на пастора е да подготвя членовете на своята църква да служат лично.

В Новия Завет откриваме доказателства, че първите християни много добре разбират концепцията „всеки член на църквата – служител”. Където и да ходят, в каквито и обстоятелства да попаднат, всички те проповядват Господ Исус Христос (Деяния 8:1–4).

Има още един начин, по който Исус ни показва, че на всеки от нас е възложена особена служба. Той недвусмислено заявява, че не е дошъл в този свят, за да Му служат, а за да служи (Матей 20:28; Лука 22:27). После също толкова ясно заявява, че и Неговите последователи също трябва да бъдат „слуги” (виж Матей 23:11; 20:26, 27). Ако и това не е служба, тогава кое?

Христос не просто ни заповядва да бъдем слуги; помага ни да разберем, че задълженията на слугата са пряк резултат от тясната им връзка с Него. Тези стихове описват човек, който е приятел със страдащия Слуга Исус Христос. Потвърждават, че да бъдеш „в Христос” означава да продължиш Неговото служене.

Понякога сме изпращани да пожънем там, където други са орали земята, сели са семето и са поливали посевите. Е, има случаи, в които един и същи човек разорава почвата, сее, полива и накрая жъне, но това определено е изключение. В нашия бясно препускащ модерен свят хората влизат и излизат от сферата ни на влияние много бързо и трябва да имаме готовност да строим върху евангелските основи, положени от друг.

Обикновено като споменем думата „жетва”, я свързваме с определен сезон – когато зърното е узряло. Почти всяка култура си има точно определен сезон, през който се събира. Но в духовния свят определен сезон за жетва няма. Исус много силно подчертава това в Йоан 4:35. В селскостопански смисъл до жетвата може да има още много време, но по отношение на духовната жетва от души, готови да приемат Христос, винаги има части от полето, узрели за жетва.

При Якововия кладенец Исус засява семето на евангелието в сърцето на една самарянка. Тя от своя страна го засява сред жителите на Сихар и след това самаряните идват направо при Исус през неузрелите житни ниви. Господ окуражава както учениците някога, така и нас днес да бъдем готови да жънем постоянно зреещите „ниви” на света.

Причината Бог така силно да желае да има работници за жетвата Си е, че изпитва огромна любов и състрадание към човешкия род (виж Матей 9:36–38). Като обърнем поглед към днешните мисионски „ниви”, жетвата ни изглежда все така изобилна, а работниците все така малко. На учениците е заповядано да се молят за изпращането на жетвари на жетвата. Когато ние като съвременни ученици също се молим за жетвари, Светият Дух ни прави способни да изпълняваме това, за което ни е призовал.

Местната църква е не просто определен брой хора, които се събират в една и съща сграда за по няколко часа седмично, без никаква връзка помежду си. Според Писанието, тя е група от тясно свързани помежду си хора – така тясно, както частите на тялото. Въпреки това съществува възможността вярващите редовно да се събират заедно и все пак да не бъдат части от едно тяло в библейския смисъл на думата. Този тъжен факт може да е реалност в много области от църковния живот, но сега нашият фокус е върху необходимостта да бъдем единни по отношение на мисионирането и свидетелстването.

Апостол Павел твърди, че църковното тяло расте, когато всеки член от него изпълнява своята задача. Какво да кажем тогава за църквите, които не растат? Първата ни реакция сигурно ще бъде да обвиним онези, които според нас не си вършат работата. Може и да имаме право, но помислете – колко често се получава така, че самите църкви отнемат възможността на отделните членове да допринасят за доброто на „тялото”? Ако техните водачи не разбират принципа за свещенството на всички вярващи, няма да работят съзнателно и целенасочено за максималното им включване в църковния живот и служене.

Църквата в Солун е пример за църква, получила евангелието и „предала го нататък”. Божията воля не се е променила – църквата трябва да функционира точно по този начин и днес.

Благословенията, когато всеки член на църквата работи в рамките на планирана църковна мисионска стратегия, са многобройни. Ще се спрем само на важните като насърчение и отговорност. Работата в екип ни прави способни да се отнасяме сериозно към тези две области. Липсата на насърчение в един екип буквално „убива” голяма част от ценната мирянска служба. Отделните хора може да притежават изключителни таланти и дарби, но въпреки това идеалът си остава работа за общи цели с обща стратегия. Груповата динамика насърчава и чувството за отговорност – не в смисъл съдене на другия, а в смисъл оглеждане и преценяване.

Вчера казахме колко е важно да действаме заедно в мисионската работа на църквата. Трябва да разберем, че така изпълняваме една Божия задача. Следователно, когато църквата създаде някаква стратегия за мисиониране и свидетелстване, нейните членове трябва ясно да усещат, че работят заедно с Бог – че Той ги мотивира, направлява, укрепва и осигурява техния напредък.

Писанията са пълни с преизобилни доказателства за любовта на Бог към короната на Неговото творение – човешките същества. Затова не е странно, че Той поема инициативата за тяхното спасяване. На практика дори само кръстът е единственото доказателство, от което се нуждаем, че Господ ни обича неимоверно и горещо желае да бъдем в Неговото вечно царство. Той ни благославя чрез Своята благодат. И тази удивителна благодат, разкрита на кръста, създава в нас желание да споделяме с други безвъзмездния дар, който сме получили (виж Матей 10:8).

Понякога учениците се опитват да работят сами (виж Матей 17:14–21), но през по-голямата част от тяхното служене човешкото и Божественото работят заедно.

Когато призовава първите Си ученици, Исус им обещава да ги направи „ловци на човеци”. После ги обучава, подготвя и благодарение на тяхното служене след това мнозина стават вярващи. Но след завръщането Му в небето те все още имат нужда от Божествен елемент в служенето си. Това, разбира се, е Светият Дух, Който дава на първите християни сила за свидетелстване и мисиониране.

Тази седмица отбелязахме някои важни аспекти на делото, което вярващите вършат за Господ. Сега вече можем да се обърнем към въпроса за „отчитането” (в подробности ще го разгледаме в урок 12). Отчитането пред църквата за извършената мисионска работа създава климат на насърчение и благословение. Извършителите на делото получават насърчение от своите братя и сестри, а тези, които слушат доклада, са благословени от мисълта какво върши Бог чрез Своя народ.

Ако прочетем горните стихове в контекст, ще видим, че докладите на апостолите се правят пред църквата след продължителен период на мисионска дейност сред различни култури. Тези „отчетни събрания” показват интереса на тялото от вярващи и подкрепата му за разпространяването на благовестието.

Цялата книга „Деяния на апостолите” представлява един „отчет” за мисионската дейност на църквата и е изпълнена е с уроци и поуки за днешния Божи народ. Важността на отчитането е специално подчертана – представете си само как би изглеждала книгата „Деяния”, ако извадим от нея всички доклади за мисионска дейност.

Личното свидетелстване и мисиониране, което идва спонтанно, е много важно наистина, но вярно е и че църквата като организация трябва да разработва специални мисионски планове. Работата по общоцърковни проекти и стратегии помага за поддържането на фокуса и на постоянния напредък. Освен това предоставя редовна възможност за оценяване и отчитане. Отчитането не е просто изброяване на извършени неща. Чрез него църквата и онези, които се отчитат пред нея, отново започват да чувстват себе си като сътрудници на Господа.

Някои се притесняват да разказват пред всички за извършеното от тях, защото смятат, че това е вид самохвалство с човешки постижения. Но вярното отчитане прославя Бог и укрепва вярата на Неговата църква. Когато чуват мисионските доклади на апостол Павел, първите християни отдават слава на Спасителя (виж Деяния 21:19, 20).

Изберете служене, в което да се включите.

Миналата седмица трябваше да обмислите всички мисионски области на църковния живот, в които бихте пожелали да участвате, ако ви поканят. Тази седмица предизвикателството пред вас е да решите в коя мисионска дейност да се включите. Ето какво трябва да направите:

• Направете си списък с мисионски дейности, в които бихте могли евентуално да се включите. След това съкратете списъка до две-три области, в които смятате, че имате талант и се чувствате призвани от Бог.

• Съкратете списъка още предвид времето, което можете да посвещавате на мисиониране ежеседмично. Спрете се на служенето, което ще продължите поне дванайсет месеца, така че да покриете всички етапи – планиране, осъществяване и отчитане.

• Изберете си дейност и споделете със своя пастор и с отговорника на мисионския отдел, че имате желание да се включите в нея. Споделете идеите си. Попитайте ги какви са мисионските планове на църквата, както и какво се прави в момента.

• Смирено помолете пастора и мисионския си ръководител да ви кажат какво мислят за вашата годност за служенето, което сте си избрали. Те със сигурност биха искали да успеете в която и да е мисионска област, затова съветът им ще бъде ценен за вас.

1. Как свързвате този цитат с библейското учение за свещеничеството на всички вярващи? Как той утвърждава необходимостта всички членове на църквата да работят в единство? „Божието дело на тази земя не може да бъде завършено, докато хората, от които се състои нашата църква, не се сплотят в работата, не обединят усилията си с тези на проповедниците и църковните служители” (Елън Уайт. Служители на евангелието).

2. Обсъдете какви инициативи може да осъществи вашата църква, за да помогне на всеки член да осъзнае, че е важен за нея, за нейното свидетелстване и мисиониране? Кой е най-добрият начин да си осигурите максималното участие на всички църковни членове?

Афет разбрала, че е открила велика истина в събранията на малката група, които посещавала заедно с майка си и сестра си. След около година и трите били кръстени.

Сърцето на Афет горяло от желание да споделя вярата си с околните, но това не било никак лесно. Повечето хора в нейната страна смятат християните за неверници. Тя се молила за мъдрост и Бог й показал текстове от святата книга на доминиращата религия, които биха могли да й помогнат да води хора до Исус. Афет ги печатала и ги раздавала.

„Вашата свята книга казва, че Исус ще дойде отново”, казвала тя на хората, когато им давала направените от нея картички. Когато ги прочитали, Бог отварял сърцата им за Исус. „Казвам им, че в Библията има много неща, които се намират и в тяхната свята книга, като понякога всичко е много по-подробно. Те остават удивени. Показвам им текстове от святата им книга, в които се твърди, че Библията е непроменимо Божие слово.” Използвайки този подход, Афет и нейните приятели вярващи довели мнозина до Христос и организирали няколко малки групи.

С помощта на църковното ръководството в страната Афет и други вярващи купили 10 000 книги, които да разнесат от врата на врата в своя град с население от 800 000 души, където много малка част от хората са християни.

Един ден възрастен човек отворил вратата. Видял, че Афет продава книги и изпратил сина си да повика младеж, който продавал религиозни книги на своята деноминация. Афет се помолила за мъдрост и поискала от Бога да я ръководи. Когато младият човек пристигнал, стопанинът на дома взел книгата „Пътят към Христос” и му я показал. „Продаваш ли тази книга? – попитал той. Младежът отговорил, че книгата не му е известна. Възрастният човек купил два екземпляра и дал единия на младежа. Другата запазил за себе си и благодарил на Афет за възможността да научи нещо повече за Бога.

Момиче на втория етаж видяло как Афет се спира от врата на врата. Втурнала се към нея, за да я настигне, преди да напусне сградата. Пожелала да види книгите на Афет и си избрала „Пътят към Христос”. „Видях тази книга насън – възкликнала тя. – Трябва да я притежавам!”

Бог използва адвентните книги, за да води тези хора до Библията и до Спасителя.