Основна мисъл: На много места в Библията Бог ни призовава да се молим, защото молитвата е съществен компонент на нашето живеене с Него.

Елън Уайт е оставила следните думи по въпроса за молитвата: «Нашият Небесен Баща чака да ни дари с пълнотата на Своето благословение. Наша привилегия е да пием с големи глътки от Извора на безпределната любов. Колко е чудно тогава, че се молим толкова малко! Бог е готов и желае да послуша искрената молитва и на най-скромното от Своите деца и все пак се проявява такава неохота от наша страна да изявяваме нуждите си пред Бога. Какво трябва да си мислят небесните ангели за бедните безпомощни и изложени на изкушение човешки същества, след като Божието сърце копнее за тях и е готово да им даде много повече, отколкото могат да поискат или да помислят, а те в същото време се молят така малко и имат толкова малко вяра? За ангелите е удоволствие да се покланят на Бога; те обичат да бъдат близо до Него. За тях общението с Небесния Отец е висша радост; а децата на този свят, нуждаещи се толкова много от помощта, която само Той може да им даде, изглеждат доволни да живеят и без светлината на Неговия Дух, без общението с Него и без чувството за присъствието Му” (Елън Уайт. Пътят към Христос).

Млад човек получил писмо от бивш колега, който се бил пенсионирал преди години. Двамата мъже, меко казано, не се спогаждали добре. Онзи, който си бил тръгнал, още от самото начало се отнасял зле с младежа. Младежът отворил писмото и започнал да чете. Сред многото други неща прочел и тези думи: “Знаеш ли, не разбирам как действа молитвата. Никога не съм го разбирал, поне не интелектуално. Но знам, че ни е казано да се молим и през последните няколко седмици, докато се молех, получих убеждение и яснота как съм се отнасял към теб през цялото време. Виждам, че това е било погрешно, няма нищо общо с Христос и е ужасно свидетелство за моята вяра. Знам, че трябваше да ти призная това много по-рано, но знай, че съжалявам и искрено ти се извинявам. Трябваше да изискам Христовото прощение за направеното от мен, независимо колко съм недостоен. И сега моля и за твоята прошка”.

В много отношения тази история е пример за силата на молитвата. Целта й е не толкова да накара Бог да премести планини, въпреки че и това може да се случи. Тя обаче може да предизвика нещо още по-чудодейно - може да промени човешкото сърце.

Както пише този човек, невинаги можем да разберем молитвата. Защо да молим Бог за нещо, ако Той вече го знае? Нима Той няма да направи нищо, ако първо не Го поискаме? Наистина ли нашите молитви могат да променят намерението на Създателя?

Независимо дали разбираме как действа молитвата, едно е сигурно: без нея нашето живеене с Бога е обречено на провал.

Несъмнено като на християни ни е казано да се молим, и то често. Това, че може да не разбираме как действа молитвата, всъщност е без значение. Повечето от нас не разбират как действат повечето неща, били те светски или духовни. Ако чакаме, докато напълно разберем всички въпроси, касаещи вярата ни, тогава това изобщо не би било вяра, нали? Самата дума “вяра” загатва, че има елементи отвъд интелектуалното ни възприятие. Но има нещо, за което може да свидетелства всеки, който се моли ревностно и според Божията воля. И то е, че молитвата може и променя живота ни.

Исус, безгрешният Божи Син, Онзи, Който е без вина, Който живее в съвършена хармония с волята на Отец, очевидно има силен молитвен живот по време на Своето земно служене. (Горепосочените стихове дори не включват молитвата на Исус в Йоан 17 гл.) Ако Исус се нуждае от молитва, за да се справи с проблемите, с които се сблъсква, колко повече - ние! Христовият пример на молитва е изключително ясен: молитвата е изключително значима в нашето живеене с Бога. Трудно ни е да си представим някой да има каквато и да е връзка с Него, без лично да се моли. Ако комуникациите са от съществено значение за поддържане на връзките ни с другите хора, колко повече това се отнася до отношенията ни с Бога! Исус ни дава пример. От нас зависи дали ще решим да го последваме.

В известен смисъл молитвата е начин да отидем при Бога, да открием сърцето си пред Него. Не се молим, за да Го уведомим за нещата, от които се нуждаем. Исус казва: “Отец ви знае от какво се нуждаете, преди вие да Му искате” (Матей 6:8). Молим се, защото молитвата е начин да изразим вярата си в Бога. Тя е средство, с помощта на което вярата ни става по-силна, по-реална и по-практична. Кой не е изпитвал как ревностната и непоколебима молитва, поднесена с усещането за зависимост и нужда, увеличава вярата и задълбочава връзката ни с Бога?

Молитвата е начин, по който се опразваме от самите себе си. Тя е начин отново да се свържем с Бога на личностно ниво. Начин е и да си припомним, че не сме сами, че сме „с цена купени” и че, оставени сами на себе си, можем да рухнем и да умрем в този свят, пълен със сили, които за миг могат да ни повалят в прахта.

До известна степен всяка молитва е акт на вяра. Кой може да види, че молитвите му стигат до Небето? Кой може да види как ги приема Бог? Често се молим, без да видим непосредствените резултати, но вървим напред с вярата, че Бог чува и ще отговори по възможно най-добрия начин. Молитвата е акт на вяра, при който протягаме ръка напред отвъд онова, което виждаме, чувстваме или разбираме напълно.

Един от въпросите, които молещите се често задават, е “Молитвите ми наистина ли могат да накарат Бог да направи нещо, което иначе не би извършил?”. Това е логичен въпрос. Всичкото, което трябва да направим, за да му отговорим, е да отидем при Божието Слово и да видим какво казва то.

Да, молитвата ни променя и влияе на връзката ни с Бога и хората! Библията е категорична, че молитвите ни въздействат и на онова, което Бог прави. Ние се молим и Той отговаря – по един или по друг начин.

Каквито и философски трудности да възникват във връзка с разбирането на тази истина, Бог отговаря на човешките молитви. Той казва, че отговаря, затова трябва да приемем думите Му за верни.

Обърнете внимание, че Господ няма да изцели земята им само ако Го помолят. Те са призовани да се молят, но молитвата е само един от аспектите на цялостното съживление на сърцата им.

Може би най-важният пример за този принцип се намира в следния стих: “Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда” (1 Йоан 1:9). Тук виждаме ясна връзка между молитвата (в случая изповед) и Божиите действия в живота ни. Ние изповядваме греховете си и Той ги прощава – процес, чийто резултат е и очистването ни от всяка неправда. Ясната идея, загатната тук, е, че ако не се молим, ако не се изповядваме, не получаваме прощение. Несъмнено в тези случаи Бог действа в отговор на молитвите ни.

Човек седи в ресторанта и поглъща огромни порции мазни храни, с които пие и безалкохолни напитки. За десерт си поръчва шоколадов кекс и голяма чаша шоколадов сладолед. Вечерта, преди да си легне (и преди да си похапне допълнително точно преди лягане), човекът коленичи за молитва. Част от нея гласи: “Господи, помогни ми да отслабна”.

Кое е погрешното в този случай?

Факт е, че можем да очакваме Божия отговор на молитвите си, но има и неща, които междувременно трябва да направим. Твърди се, че е необходимо да живеем съобразно с молитвите си, т.е. трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да видим отговора им. Това не е липса на вяра. Точно обратното - това е част от живота с вяра.

“Ако съзираме в сърцето си някакво нечестие, ако сме привързани към някой познат грях, Господ няма да ни послуша; но молитвата на покаяната и съкрушена душа винаги бива приета. Когато всяка съзнателна неправда бъде поправена, можем да вярваме, че Бог ще отговори на нашите молби. Собствените ни заслуги никога не могат да ни препоръчат пред Него, нито да ни спечелят благоволението Му. Само достойнството на Исус е, което ще ни спаси; само Неговата кръв е, Която ще ни очисти. Но въпреки това и ние имаме да извършим едно дело, като се съобразяваме с условията Му” (Елън Уайт. Пътят към Христос).

Тя не казва, че трябва да сме съвършени, за да бъде отговорено на молитвите ни. Освен това ясно посочва, че приемането ни от Бога не зависи нито от нас, нито от заслугите ни, а само от заслугите на Христос. Твърди, че трябва да бъдем спрямо Него в отношение на вяра, смирение и предаване на волята Му, за да може Той да действа в живота ни.

Може би от всички необходими условия за успешен молитвен живот най-значимо е личното ни усещане за нашата нужда, за безпомощността ни, за усещането, че сме грешници, нуждаещи се от благодат и че единствената ни надежда е в Господа, направил толкова много за нас. Арогантността, самонадеяността и самодоволството са рецепта за духовен провал.

“Молитвата е дишането на душата. Тя е тайната на духовната сила. Нито едно друго средство на благодатта не може да я замести, така че здравето на душата да се запази. Молитвата довежда сърцето в незабавен контакт с Източника на живота и укрепва „мускулите” и „жилите” на религиозната опитност” (Елън Уайт. Служители на евангелието).

“Когато не получим точно тези неща, за които се молим, или пък не ги получим точно във времето, което сме определили, пак трябва да вярваме, че Господ ни чува и че ще отговори на нашите молитви. Ние сме толкова склонни към заблуди и сме така късогледи, че понякога искаме неща, които не биха ни донесли нищо добро. Поради любовта Си към нас Небесният Баща отговаря на молитвите ни, като ни дава тъкмо онова, което ще бъде за нашето най-голямо добро ­ онова, което сами бихме пожелали, ако с проницателност, осветена от Бога, бихме могли да видим нещата, каквито са в действителност. Когато ни се струва, че на нашите молитви не се отговаря, трябва здраво да се държим за обещанието; защото времето на отговора със сигурност ще дойде и ние ще получим онези благословения, от които се нуждаем най-много. Но да претендираме, че на молитвите ни ще бъде винаги отговаряно точно по желания от нас начин и точно с онова, което ние искаме да получим, е дързост. Бог е твърде мъдър, за да сгреши и твърде добър, за да задържи което и да било добро нещо от живеещия праведно. Тогава не се страхувайте да Му се доверите даже ако не виждате незабавен отговор на молитвите си” (Елън Уайт. Пътят към Христос).

1. Как бихте отговорили на човек, който ви пита: “Защо да се моля, ако Бог предварително знае всичко”?

2. Кой ли от време на време не се бори с въпроса за изпълнените и неизпълнените молитви? Например някой се моли колата му да не се развали по пътя, тя не се разваля и той отдава щастливите обстоятелства на изпълнена молитва. В което няма нищо лошо. Но какво ще кажете на човека, който се е молил детето му да не умре, а то е починало? Как да разбираме тези неща? Изобщо можем ли?

3. Каква е ролята на Светия Дух в молитвения ни живот?

4. Представете си, че в съботноучилищната ви група идва нов човек и пита: “Можете ли да ми обясните какво означава да се молиш? Как да се моля? Защо да се моля? Какво да очаквам, след като се моля и какво да не очаквам?” Как бихте му отговорили?

Несъмнено в молитвата има много неща, които не можем да схванем. Но тези, които се молят, знаят със сигурност едно: молитвата променя живота към добро.

Раджу чувал пеене от къщата на съседа и усилвал музиката до краен предел. Понякога крещял обидни думи към малката група адвентисти, провеждаща богослужение си в съседната къща.

Другите съседи не желаели да се карат с Раджу. Те оставили адвентистите да се оправят с буйния си съсед. Вярващите посетили Раджу и му предложили да се молят за него и за семейството му. Тяхната доброта само го раздразнила. Преднамерено избрал времето им за поклонение, за да къпе идолите си и да им се моли.

Първото дете на Раджу умряло малко след раждането, но той отказал да допусне вярващите да се молят с него. Когато и второто му дете умряло след раждането, Раджу започнал да се кланя на идолите си с още по-голямо усърдие. След смъртта и на третото дете, Раджу се почувствал отчаян. Престанал да се моли на идолите и ги прибрал в къщата.

Когато съпругата му отново забременяла, Раджу се уплашил, че може да загуби и нея, и детето. Отново адвентистите му предложили да се молят за нея и за нероденото дете, но Раджу отказал.

Детето се родило здраво, но скоро се разболяло от жълтеница. Лекарите му казали, че единствено кръвопреливане би го спасило. Раджу се почувствал безсилен и отчаян.

Адвентистите научили за болестта на бебето и посетили семейството в болницата. Раджу бил съсипан от тежкото състояние на сина си. В отчаянието си позволил на своите съседи адвентисти да се молят за съпругата и сина му. Групата се събрала около леглото и искрено се застъпила в молитва за майката и детето.

Когато детето укрепнало, Раджу и съпругата му се зарадвали. Осъзнали, че синът им е жив, тъй като Бог на адвентистите показал милост към него. Двамата със съпругата си започнали да посещават църквата в съседната къща и след време отдали сърцата си на Господа. Хвърлили идолите си в реката и пожелали да се кръстят.

Сега вместо да вдига врява с шумна музика по време на богослуженията, Раджу пее хваления на Бога. Споделя Божията любов с останалите и помага на малката група да расте.