Руският писател Лев Толстой разказва за свой приятел, който малко преди смъртта си му изповядва как е изгубил вярата си. Разказва му как още от дете е имал навика да се моли – това бил неговият личен начин за посвещение и поклонение преди сън. Един ден, след като отива на лов с брат си, се налага двамата да спят в една стая. Той се приготвя за лягане, след това коленичи за молитва. Брат му го поглежда и възкликва: „Ама ти още ли го правиш това?!”. От този момент нататък човекът не се моли нито веднъж през живота си, никога не проявява каквато и да е вяра. „Въпросът „Ти още ли го правиш това” му разкрива колко празен и безсмислен е бил всъщност този ритуал за него през всички изминали години. Затова и спира да го прави.

Тази история илюстрира колко е опасно всичко да бъде само ритуал. Поклонението трябва да извира от сърцето, от душата, от истинската връзка с Бога. Ето защо тази седмица ще обърнем поглед към службите в светилището на древния Израел – центъра на неговото поклонение – и ще се опитаме да извлечем поуки, които да задълбочат нашето собствено преживяване на поклонението.

В този стих Библията за пръв път споменава думата „светилище”. Той е част от песента на избавлението, която израелтяните пеят след бягството си от Египет. Светилището не просто се споменава, но изрично се посочва като Божието обиталище на земята. Коренът на еврейската дума, преведена като „обиталище”, означава буквално „седя”. Нима Господ наистина възнамерява да обитава, да „седи” сред Своя народ тук, на земята?

Бог, Който ги е избавил, сега смята да обитава сред тях. Същият Бог, Който показва пред очите им „големи и страшни знамения и чудеса” (Второзаконие 6:22), Който е създал небето и земята, сега ще живее сред Своя народ. Възможно ли е Божието присъствие да бъде по-близо!

На всичкото отгоре Той смята да живее в сграда, построена от паднали, грешни човешки същества. Та Той е извикал целия свят в съществуване само със силата на Словото Си; не може ли да изговори една дума и да създаде невиждана постройка?! Вместо това иска народът да участва лично и по най-различни начини в създаването на мястото, което ще бъде не само Негово обиталище, но и център на цялото поклонение на Израел.

Израелтяните не построяват светилището в съответствие с някакви човешки стандарти. Не, правят го „по (...) образа на скинията” (Изход 25:9). Всеки дребен детайл на земната скиния трябва да представя правилно светия Бог, да бъде достоен за светото Му присъствие.

Всичко в нея трябва да буди благоговение и страхопочитание. Това е жилището на Твореца на Всемира.

Вече казахме, че Господ не само избира да живее сред Своя народ, но и го прави в сграда, направена от тях, а не в нещо, създадено по свръхестествен начин. Иска те да вземат пряко участие – нещо, което в идеалния случай трябва да ги привлече още повече към Него. И не само това – материалите за нейното построяване също не им се дават по някакъв чудодеен начин.

Обърнете внимание къде е акцентът. Бог казва” „… който е сърдечно разположен” (Изход 35:5) и всеки, когото „сърцето подбужда” (Изход 35:21), да откликне. С други думи, няма огън и гръмотевици от Синай, няма силен глас, който да им заповядва да направят дарение. Вместо това виждаме как работи Светият Дух – никога не принуждава никого. Готовността, с която хората дават, разкрива чувството им на благодарност и признателност. Те виждат и осъзнават какво е направил Бог за тях.

И още нещо – хората работят за скинията не просто доброволно, а охотно и с радост. Щедро дават материални неща, време, таланти и работа: „Всичките жени, чието сърце ги пробуждаше и които умееха...” (стих 26); “всеки, когото сърцето подбуждаше (...) дойде при работата да я извърши” (Изход 36:2).

Когато кажем „поклонение”, най-често си представяме група хора, събрани на едно място да пеят, да се молят и да слушат проповед. Да, това е поклонение, но не само това е поклонение. Действията на израелтяните в този момент са поклонение. Всяко дело на себеотрицание, на отказ от материални блага; всяко жертване на лично време и таланти за делото на техния Господ е акт на поклонение.

Ежедневното принасяне на агнета – „всегдашното всеизгаряне” (стих 42) - има за цел да напомня на народа постоянната му нужда от Бога, зависимостта му от Него за прощение и приемане. Огънят върху олтара трябва да гори ден и нощ (Левит 6:8–13). Този огън непрестанно им припомня тяхната нужда от Спасител.

Бог никога не е имал намерение ежедневното принасяне на агне да бъде само ритуал или някакво рутинно действие. Това е време за „приковаване вниманието на поклонниците”, време на подготовка за поклонение в тиха молитва, „сериозно сърдечно себеизпитване и изповядване на греховете”. Вярата на народа трябва да се хване за обещанията за идващия Спасител – истинския Божи Агнец, Който ще пролее кръвта Си за греховете на целия свят (вижте Елън Уайт, Патриарси и пророци, стр. 353 – ориг.).

В Евреи 10:5–10 Павел цитира Псалм 40:6–8, за да покаже, че Христос е живият смисъл на жертвените приноси. Според него Бог не изпитва някакво удоволствие от тези жертви, но ги изисква, за да бъдат време на скръб за греха, покаяние и отвръщане от него – така, както принасянето на Божия Син като върховна Жертва е време на ужасяваща агония и сърцераздирателна скръб както за Отец, така и за Сина. Апостол Павел поставя ударението върху това, че истинското поклонение винаги трябва да произлиза от опростено, очистено и осветено сърце, за което покоряването на Онзи, Който му е осигурил всичко това, е удоволствие. „И тъй, моля ви, братя (…) да представите телата си в жертва жива, света, благоугодна на Бога, като ваше духовно служене” (Римляни 12:1).

Поклонението - най-напред и над всичко - е пълно и цялостно себепредаване на Бога като жива жертва. Когато отдадем първо себе си, а след това и своите дарби, те неминуемо ще бъдат последвани и от нашето хваление и сърце. Подобно отношение е сигурна гаранция срещу безсмислени и празни ритуали.

Ключов аспект на християнската вяра, на спасителната връзка с Христос е познаването на Господа. Самият Исус казва: „А това е вечен живот – да познаят Теб, единия истинен Бог, и Исус Христос, Когото си изпратил” (Йоан 17:3). Както и при всяка друга връзка, ключът се нарича „общуване”.

Над светия ковчег, в който се съхранява Божият свят закон, върху умилостивилището, в славата на Шекината обитава присъствието на самия Бог. Там „милост и вярност се срещнаха, правда и мир се целунаха” (Псалм 85:10). Там се възнася димът от кадилния олтар в Светая и представя молитвите на Божия народ, обединени чрез Христовото посредничество.

Над всичко това се дава обещанието: „Там ще се срещам с теб и отгоре на умилостивилището, измежду двата херувима, които са върху ковчега с плочите на свидетелството, ще говоря с теб за всичко, което ще ти заповядам за израелтяните” (Изход 25:22).

Бог обещава на народа Си не само Своето присъствие; обещава да общува с тях, да им говори, да ги води в пътя, по който трябва да ходят.

Днес, разбира се, няма земно светилище, но все още разполагаме с Божиите обещания за ръководство и присъствие в живота ни, стига да Му се предадем изцяло. Кой искрен вярващ не е усещал водителството на Господа в даден момент от живота си?

Тук отново става въпрос за поклонение. Трябва да се покланяме на Бога с покорство, посвещение и готовност да Го следваме. Сърце, отдадено на Бога в молитва, послушание, страхопочитание и себепредаване; сърце, осъзнаващо нуждата си от спасение, благодат и покаяние; сърце, пълно с поклонническо хваление – това сърце, ще бъде водено в пътя, в който Господ благоволи. И в края, истинското поклонение ни помага да бъдем по-възприемчиви спрямо Божието водителство, защото ни учи на вяра и смирение. В такова поклонение няма нищо празно и безсмислено.

Съществена част от Изход, Левит и Числа се върти около светилището – построяването му, службите, жертвите и приносите, ролята и задачите на свещениците. Това е свещено място – не само седалището, където обитава самият Бог, но и където Израел идва да бъде опростен и очистен от греха. На това място израелтяните учат и преживяват евангелието.

В същото време не бива да оставаме с впечатлението, че старозаветното поклонение е студено, „стерилно” и формално. Господ дава много стриктни указания какво точно трябва да се прави, но тези указания не са самоцел. Те са по-скоро средство към целта, а тя е Неговият народ да бъде свят, радостен и верен и да проповядва на света със сила свише истината за Бога (Изход 19:6; Второзаконие 4:5–7; Захария 8:23).

Едно от големите предизвикателства пред нашата църква днес са различните стилове на поклонение. Едната крайност са студените, формални, банални и определено безрадостни богослужения. Другата опасност е емоциите да станат доминиращ фактор – единственото изискване на хората прекарването да бъде приятно, да „ликуват в Господа” при пълна липса на придържане към библейските истини.

Една от важните поуки, които моделът на старозаветното светилище ни предлага, е че всяко истинско поклонение трябва да води към ликуване - но в контекста на библейската истина. Бог дава на израелтяните пределно ясни, изрични и точни наставления относно построяването на светилището, службите и служителите в него – всяко нещо е предназначено да ги учи на истините за спасението, изкуплението, застъпничеството и съда. Но в същото време те трябва да се веселят пред Господа по време на своето поклонение. Този мотив неизменно се появява отново и отново. С други думи, нека е ясно, че е възможно да бъдем силни в библейските учения и едновременно с това да преживяваме своето поклонение с радост и веселие. Нима спасението, изкуплението, ходатайството на Христос и съдът не си заслужават радостта и ликуването?

От книгата на Елън Уайт Патриарси и пророци глави: „Скинията и нейните служби”; „Грехът на Надав и Авиуд” и „Законът и заветите”; от книгата Притчи Христови глава: „Господнето лозе” и от „Коментари на Елън Г. Уайт” в АБК. Т. 4. С. 1139,1140.

От святата Шекина „Бог изявяваше волята Си. Небесните послания понякога се предаваха на първосвещеника чрез глас от облака. Понякога върху ангела отдясно падаше светлина – знак за одобрение и приемане, а друг път сянка или облак засенчваше ангела отляво – знак за неодобрение и отхвърляне” (Елън Уайт. Патриарси и пророци. С. 349 – ориг.).

„В тях [народа] Господ възнамеряваше да обитава в пълнота в този свят; не само общо – в скинията, но притежавайки напълно техния живот, за да им покаже (а чрез тях и на целия свят) по какъв начин един ден Месия щеше да стане обиталище на Бога” (Ф.К. Джилбърт. Практически уроци от опитността на Израел за съвременната църква).

1. Как можем да убедим някого, че даването на десятък и дарения наистина е акт на поклонение? Какъв компромис правим, когато не даваме десятък и дарения?

2. Огледайте службите в своята църква. Какви са те в по-голямата си част – студени, формални, „стерилни” и безрадостни? Или ориентирани към емоциите, вълненията и трепетите? Или добре балансирани между тези две крайности?

3. В старанието си да привлекат външните хора някои църкви променят радикално своите служби. Може ли това да бъде нещо много добро? Срещу какви опасности трябва да се внимава (например компромиси и размиване на фундаментални библейски учения)?

4. В някои църкви едни и същи ритуали се повтарят години наред и за тях това е достатъчна причина да не променят нищо. Как реагирате, когато предложите някаква промяна, и тя бъде отхвърлена с аргумента: „Винаги сме го правили иначе”?

5. Земното светилище е много свещено място, където обитава самият Бог. В същото време на израелтяните е заповядано в него да се веселят пред Господа. Какви важни поуки относно поклонението можем да извлечем от този факт?

Галина и Надя са приятели от детските си години в малък град в България. Галина посещавала от време на време адвентната цъквата заедно с баба си, а след време и с майка си. Била кръстена, когато навършила 17 години. Не знаела обаче как да обясни вярата си на своята приятелка Надя.

Веднъж Надя поканила Галина на рождения си ден в близката дискотека. Галина започнала да убеждава себе си, че ако отиде там, ще прояви уважение към приятелката си. Отначало музиката била тиха и младите хора можели да си говорят. След това започнали танците. Докато всички танцували, Галина останала на масата.

Едно момче я забелязало и попитало: „Защо не танцуваш? Да не би да не можеш?” Галина му казала, че може да танцува, но предпочита да не го направи. Споменала Бог като свое извинение.

Момчето започнало да задава въпроси за вярата й. Хората се връщали и отново ставали от масата, но двамата с Галина продължи да разговарят. В около 1 ч. след полунощ младите хора станали и си тръгнали, тъй като дискотеката щяла да затваря.

Галина и младежът продължили да разговарят, докато се прибирали. Другите се заслушали. Тридесетминутната разходка до дома продължила повече от цял час. Когато наближили апартамента й, седнали и продължили да говорят за Бога. Разговорът продължил още три часа. Накрая решили да се срещнат и друг път, за да продължат разговора си.

След няколко дена групата се събрала в апартамента на Надя. Галина извикала приятеля си, за да й помогне да отговаря на въпросите. Другите четирима младежи изгаряли от желание да питат. Надя и брат й Стоян продължили да задават въпроси и след време посетили църквата.

Стоян пръв проявил сериозен интерес към Бога и след няколко месеца бил кръстен. Родителите му се противопоставили на неговата вяра, тъй като били комунисти. На Надя й било нужно повече време, за да вземе решение за Христос, но и тя също била кръстена.

Днес Стоян и Надя са активни в църквата. А Галина научила важния урок, че не трябва да се срамуваме от вярата си. „Моята най-добра приятелка и брат й сега са християни, защото аз неохотно споделих моята вяра.”