В известен смисъл не е голяма изненада, че от библейските текстове, свързани с различни облекла, могат да се извлекат толкова много поуки, нали? До голяма степен облеклото е част от нас; говори много за това кои сме дори без да отваряме устата си. Справедливо или не, често си вадим заключения за другите от това какви дрехи носят и как ги носят.

Тази седмица ще разгледаме въпроса за облеклото изцяло в контекста на Исус. Ще изследваме случая с жената, която съвсем искрено вярва, че ако докосне дрехата Му, ще оздравее; след това случая със самия Исус, Който съблича дрехата Си, за да умие краката на Своите ученици; след това за първосвещеника, стоящ пред Господа, който безразсъдно и високомерно разкъсва дрехата си и така подпечатва своята собствена съдба. Ще си припомним за дрехите, с които римските войници обличат Исус, за да Му се подиграват; и накрая хвърлят жребие за Христовата дреха и с това, без да съзнават, изпълняват древното пророчество.

Да, просто дрехи; но със сигурност наситени със символизъм и дълбок смисъл.

В Марк 5:24–34 и Лука 8:43–48 е разказана историята за жената, която „бе имала кръвотечение дванадесет години”. Освен че от чисто медицинска гледна точка това е опасно състояние, в онази култура то е допълнително натоварено с клеймото на ритуалната нечистота и още повече увеличава мъките на жената. Лекарите не успяват да направят нищо за нея. Тя е отчаяна, защото е изхарчила всичко, което е имала, за лечението си, но се е почувствала още по-зле. Впрочем нищо чудно, като имаме предвид медицинските познания и методи по онова време. Едва ли можем да си представим какви страдания и унижения е понесла тази жена поради заболяването си.

Тогава се появява Исус – Онзи, Който върши всякакви невероятни чудеса.

Тази жена притежава силна вяра в Исус – достатъчна, за да повярва, че дори само докосване до дрехата Му ще я излекува. Естествено не дрехата е тази, която я изцелява, нито докосването. Това е Божията сила, която действа във всяка отчаяна душа, дошла при Господа с вяра и с пълното съзнание за собствената си безпомощност и нужда. Докосването й до дрехата на Исус е вяра, разкрита чрез дела – великолепно обобщение на цялото християнско учение.

Като задава въпрос и прави действието на жената и изцеляването й публично достояние, Исус свидетелства чрез нея на всички присъстващи. Той определено иска хората да научат какво се е случило, а вероятно и тя самата също трябва да разбере, че дрехите Му не притежават никаква магическа сила и не те са я излекували, а Божията сила, която е подействала в нея благодарение на вярата й. Колкото и да е било унизително състоянието й до този момент, сега тя е изцелена и може да свидетелства какво е направил за нея Христос.

В последните няколко дни от земния Си живот Христос се среща със Своите ученици за Пасхата – националния празник, с който Израел отбелязва изхода от оковите на египетското робство. Но не всичко е наред. Атмосферата очевидно е наситена с напрежение и зли помисли. Неотдавна учениците са се карали кой трябва да заеме най-висок пост в небето. Сега са събрани заедно, за да празнуват Пасха; тя би трябвало да им напомни колко голяма е тяхната нужда от Божията спасителна благодат и колко много зависят от Бога.

Сякаш лошите взаимоотношения между учениците не са достатъчни, та освен всичко се появява и Юда, предателят, който се прави, че не знае и не разбира нищо. И сред цялото това зло, когато има пълно право, отвратен, да обърне гръб на всички, какво прави Исус?

Според обичая учениците трябва да се погрижат някой да измие нозете на всички от уличния прах. Това е задължение на някой от слугите. Само че учениците нямат слуги. А никой от тях не би се навел, за да извърши тази унизителна слугинска работа. Когато Исус сваля горната Си дреха и започва да мие краката им, техните сърца са покъртени. Те Го признават за Божи Син. И това, че Божият Син се навежда до земята и им слугува като роб, ги засрамва. Текстът докладва, че преди да извърши това дело, Исус сваля мантията Си – знак, че доброволно се унижава, снишава се колкото е нужно, за да стигне до Своите последователи.

Тогава, сякаш всичко дотук не е достатъчно, знаейки прекрасно какво става в сърцето на Юда, Той измива и неговите крака.

Първосвещеникът раздира дрехата си в знак на това, че Исус трябва да бъде осъден на смърт. Раздирането на дрехата символизира „праведното” негодувание на Кайяфа и колко той е ужасен от уж богохулната претенция на Исус, че е Син на Бога. Моисеевият закон забранява на първосвещеника да раздира свещеническите си одежди (Левит 10:6; 21:10), защото са символ на съвършенството на Божия характер. Да бъдат разкъсани означава да бъде ритуално осквернен Божият характер, да се постави под въпрос неговото съвършенство. Така Кайяфа става виновен за нарушаването на същия закон, който претендира, че защитава, и става негоден за святата си служба. Най-отрезвяващият факт е, че наказанието за разкъсването на тази дреха е смърт. Още един парадокс – Исус, Който не е извършил никакъв грях, е осъден на смърт по настояване на свещеник, който с действията си наистина заслужава смърт.

Раздирането на тази дреха крие дълбок символ. Това е началото на края на цялата земна жертвена система и на свещеничеството като институция. Скоро ще бъде постановена нова, по-добра система с Първосвещеник Исус Христос, Който ще служи в небесно светилище.

Дрехата на земния първосвещеник, наситена с толкова символи за своето време, скоро ще стане символ на една умираща, напълно лишена от смисъл система. Ужасно е, че когато идва Христос – Онзи, към Когото е насочена цялата религия на Израел, – духовните водачи са така заслепени от омраза, завист и страх, че мнозина от тях (но не всички) Го отхвърлят. Исус е признат за Месия от обикновените хора и започва да върши за тях това, което би трябвало да вършат самите свещеници.

Исус е съблечен и загърнат в пурпурна мантия. Пурпурното е цветът на царете. За подигравка тази мантия е поставена на раменете на Човека с претенции за цар.

Естествено, що за цар е цар без корона. И мъчителите на Исус Му измислят с корона, но от тръни – изплетена от клонките на бодливи храсти, растящи в изобилие в този район на Палестина. Поставят в ръката Му тръстика, имитация на царски скиптър. Започват да му се покланят подигравателно и да Го приветстват като цар на юдеите. Подигравките на свещениците са насочени към духовната власт на Исус, но войниците се подиграват на политическите Му „претенции”. Истинският Цар на царете е развеждан насам-натам в унизителна гавра, в подигравателна церемония. Този, Който предложи на грешния свят да го облече в собствената Си дреха на праведност и съвършенство, сега е облечен като карикатура на цар.

Невероятно е, но Исус понася всичко това, защото обича и онези, които в момента се отнасят към него така! Колко от нас реагират с гняв и отвръщат със същата монета, когато някой се отнесе лошо към тях. Погледнете към Исус, към примера, който ни дава за реакция спрямо подобно отношение.

Трудно е за нашето въображение да си представи всички унижения, които Исус трябва да понесе. След присмехулната церемония на войниците Той е прикован на кръста и там е лишен от последното Си земно притежание – дрехата на гърба Му. Бичуван, отхвърлен, унизен, осмян и сега съблечен гол и разпнат – Исус наистина изпива до дъно горчивата чаша, приготвена за Него „от създанието на света” (Откровение 13:8).

Пред очите им се разиграва най-великата сцена от цялата история на Всемира, а тези войници се занимават с нещо толкова незначително като подялба на дрехите на осъдените!

И все пак действията им не са чак толкова обикновени, защото Библията разкрива, че те всъщност изпълняват едно пророчество. Йоан прави директна препратка към Псалмите, казвайки, че те правят това, „за да се изпълни Писанието” (Матей също го споменава) и така дават още едно доказателство, което да укрепи вярата ни.

Помислете също какво трябва да означава всичко това за Исус. Бремето на целия грях на света лежи върху Него, раздялата с Неговия Отец го разкъсва вътрешно и в този момент точно под Себе Си вижда как войниците си поделят дрехата Му и хвърлят жребий за нея – точно изпълнение на пророчеството. Това би могло да Му вдъхне още кураж да понесе очакващото Го до края. Тези действия на войниците са още едно доказателство, че колкото и ужасно да е изпитанието Му, колкото и непоносими да са страданията Му, пророчеството се изпълнява, земната Му служба бързо приближава великата си кулминация и спасението на всеки, който вярва, ще бъде осигурено. Следователно трябва да издържи. И Той издържа.

гл. „Докосване с вяра” от кн. Здравно служене; гл. „Докосването на вярата”, „В съдебната зала на Пилат” и „Голгота” от кн. Копнежът вековете.

„Сега враговете на Исус очакваха Неговата смърт с трескава надежда. Въобразяваха си, че това ще смълчи завинаги слуховете за Божествената Му сила и за чудесата, които е вършил. Ласкаеха се, че няма повече да треперят заради силата на Неговото влияние. Коравосърдечните войници, които приковаха тялото Му към кръста, си поделиха Неговите дрехи и възникна спор за горната дреха, изтъкана без нито един шев. Най-накрая разрешиха проблема, като хвърлиха за нея жребие. Боговдъхновеното перо прецизно е описало тази сцена стотици години преди тя да се случи: „Защото кучета ме обиколиха, тълпа от злодейци ме окръжи; прободоха ръцете ми и нозете ми (…) Разделиха си дрехите ми и за облеклото ми хвърлиха жребий” (Псалм 22:16, 18)” (Елън Уайт. История на изкуплението).

1. Обсъдете пророчествата, които сте счели за силно насърчителни. Защо те са наистина много сериозна причина да вярвате в Бога?

2. Прегледайте още веднъж последните дни на Христос – невероятното Му смирение и себеотрицание, страданията, които трябва да понесе. Каква е поуката? Как да се научим да умираме за себе си така, както умира Той?

3. Помислете за бездънното невежество на войниците, които се гаврят с Исус, „издокарвайки” Го с червена мантия и трънен венец; или на онези, които се карат за дрехата Му в подножието на кръста, без абсолютно да осъзнават какво става всъщност; или дори на първосвещеника, който раздира дрехата си в изблик на „праведно негодувание” срещу думите на Христос. Всички те не осъзнават, но все пак вземат участие в извършването на чудовищно престъпление. Дали това невежество е в някаква степен извинение за действията им? Дали трябва да бъдат наказвани за нещо, което дори не осъзнават?

Мария Вилароел живее на Великденския остров – едно от най-забележителните места на земята. Този малък остров, известен с тайнствените си каменни статуи, се намира на около 2000 мили западно от Южна Америка.

Съпругът на Мария Атилио се отправил за Великденския остров през 1975 г., а нея оставил в Чили. По време на отсъствието му Мария се запознала с адвентната вест. Тя приела новите истини и се кръстила малко преди да се присъедини към съпруга си на Великденския остров.

Когато пристигнала, Мария открила, че е единствената адвентистка сред 3000 души на острова. Тя се покланяла на Бога в събота и преподавала библейски истории на децата си.

Години наред се молела Бог да й помогне да споделя вярата си с околните. Запознала се с Серджио Селада, чилийски полицай, който бил дошъл на острова по работа. Искала да сподели евангелието с него, но не знаела как. Спомнила си за касети от Гласът на надеждата, които току-що била получила. Предложила ги на Серджио. Те му направили силно впечатление и той направил така, че да бъдат излъчени по местната радиостанция.

Серджио трябвало да напусне острова, но настоял Мария да носи записите в радиостанцията веднъж седмично. Тя го правила в продължение на 20 години. Превърнала се в Гласът на надеждата на Великденския остров. Хората искали да научат повече за Библията и Мария писала на Гласът на надеждата в Чили, за да поиска библейски уроци.

Мария се молила за помощ да основе църква на острова. През 1998 г. Габриел Монтоя, адвентист от Чили, посетил острова. Мария го помолила да изпрати човек, който да учи нея и всички останали, които проявяват интерес към Библията. Габриел изпратил съпругата си Луз. Само за месец 30 души започнали да изучават Библията с Луз и Мария.

Луз посещава острова, когато има възможност, и преподава Библията на хора, които Мария е запознала със Спасителя. Най-накрая мечтата на Мария за църква на Великденския остров се осъществи. Всяка събота около 30 членове и много посетители се събират на богослужение.

Кръгът на вярата се затвори. Първият слушател на Мария, Серджио Селада, се кръсти в Чили, а синът й учи теология. Той възнамерява да се завърне на Великденския остров като пастор на църквата, основана от майка му.

На нито един остров не е имало адвентно присъствие до момента, когато някой мирянин започвал да се моли Бог да го използва за основаването на църква.