Завистта е една от най-разрушителните емоции. Този най-стар по вид грях (Исая 14:14) влошава не само междуличностните взаимоотношения (2Коринтяни12:20), но дори и физическото здраве (Притчи 14:30).

По принцип завистта е лична; насочена е към отделен човек, когото възприемаме като съперник и заплаха. Резултатът често е насилие – психологическо (обиди, клевети, критикуване) или физическо. Кой от нас поне веднъж в живота си не е изпитвал на собствен гръб нещастието, което носи със себе си това чувство?

В този урок ще разгледаме примери на личности, позволили на завистта да повлияе върху поведението им – Сатана, братята на Йосиф, цар Саул и главните свещеници в Новия Завет. Последиците винаги са катастрофални. От друга страна, крайно учудващо е, че всички тези завистници се радват на висок социален статус и привилегии. Но въпреки това всички пропадат в капана на омразата към някого само защото той има нещо, което те нямат.

Господ предупреждава да стоим далеч от този гибелен път и насърчава Своите чеда да обичат ближния толкова, че да се радват на неговите дарби, постижения и притежания, все едно са техни.

На Луцифер – най-величественото творение, излязло от Божиите ръце – се дава най-върховният пост в небето след този на самия Бог. Неговото достойнство, красота и интелигентност са възможно най-висши, но въпреки това вътре в него покълва грехът (Езекиил 28:12–15). Съвършеният мир и щастие на цялото творение са мощно разтърсени от този акт на себевъздигане и завист към Христос.

„Ще бъда подобен на Всевишния” (Исая 14:14) – това е мисълта, поставила началото на раздори, бунт, насилие и донесла много болка на небесните обитатели, а след това и на цялото човешко семейство. „Сатана завиждаше на Исус. Той пожела да се посъветват с него при създаването на човека и тъй като това не стана, се изпълни със злоба, завист и омраза. Пожела да получи най-висшите почести в небето, наравно с Бога” (Елън Уайт. Ранни писания).

Нека сега погледнем към Исус. Навлизането на греха чрез завистта и егоизма е в пълен контраст с Неговото желание да се смири до най-ниското стъпало и да бъде убит като престъпник, за да може всеки да бъде спасен от окончателното унищожение, отредено за греха (2Солунци 1:9).

Нашето греховно естество е такова, че първото лошо дело прави всяко следващо по-лесно. След като завистта и егоистичните амбиции са проправили пътя, резултатите са нещо като „шведска маса” от грехове – „бъркотия и всякакво лошо нещо” (стих 16), както го описва Яков. Добрата новина е, че има място и за друга възможност – „чиста, после миролюбива, кротка, умолима, пълна с милост и добри плодове, примирителна, нелицемерна” (стих 17). Тази друга възможност се нарича „любов”.

Често завистта и злобата са насочени към онези, които са ни най-близки, а това прави потенциалните последици още по-сериозни и по-разрушителни. Да, огромна част от агресията и насилието (физическо и психическо) днес се упражнява в кръга на семейството и често коренът му се крие в завистта и съперничеството между неговите членове.

Трудно ни е да повярваме, че родни братя могат да бъдат толкова жестоки. Не помислят ли поне за миг какво ще причинят действията им на техния баща? Завистта така ги заслепява, че потиска не само здравия им разум, но и най-обикновеното благоприличие и нравственост. Какъв впечатляващ нагледен урок за всеки от нас за опасния заряд на тази емоция! Нищо чудно, че цяла една заповед от Декалога изрично ни предупреждава срещу нея (вижте Изход 20:17).

Освен всички страдания, които действията им причиняват на тях самите и на техния баща, те им донасят и ужасен страх – как ще постъпи Йосиф след смъртта на баща им (Битие 50:15).

Но Йосиф не може да постъпи по-благородно от това; само чуйте думите му: „Не бойте се. Нима съм аз вместо Бога?” (стих 19). Той е разбрал, че неговият дълг е да прости на своите мъчители и да остави всичко в ръцете на милостивия и справедлив Бог.

Често животът на Йосиф е сравняван с този на Исус Христос. Завистта кара неговите братя да го продадат като роб; свещениците и старейшините завиждат на Исус и тази завист е двигател на всичките им действия срещу Него. Йосиф е продаден на езичници; Исус е предаден на Своите врагове. Срещу Йосиф е повдигнато фалшиво обвинение и е хвърлен в затвора заради своята добродетелност; срещу Исус също е повдигнато фалшиво обвинение и е отхвърлен заради Своята праведност. Йосиф показва благородство и добра воля спрямо братята си; Исус също – злото, което Му причиняват, довежда до добро.

Класически пример за проява на завист е историята на Саул и Давид. Саул е цар, владетел на нацията. Притежава всичко, което неговото царско положение предлага, но въпреки това в сърцето му покълва завист и това сякаш го променя изцяло.

Дали завистта просто не изважда на показ онова, което вече съществува вътре в сърцето на Саул?

Действията на Саул показват, че той има много положително отношение към Давид – дава му висок пост в армията си. Освен това, имайки предвид отношението и на царския син към него, можем спокойно да кажем, че Давид се ползва с царското благоволение.

Останалата част от 18 глава на книгата „1Царе” показва колко всепоглъщаща става завистта на Саул към Давид. Тя го подтиква към всякакви мошеничества и измами, но нито една от тях не успява. Точно онова, което най-много го плаши в Давид, става все по-явно и по-явно!

Завистта води след себе си редица негативни емоции – ниско самочувствие, омраза, подозрителност, страх, вина и гняв. Саул се страхува от Давид, както изрично е посочено на няколко места в главата. Може би се страхува да не изгуби царския престол или от това, че Давид ще стане абсолютният герой и любимец на Израел. Основният източник на страховете му обаче е: „Понеже Господ беше с него, а от Саул се беше оттеглил” (1Царе 18:12).

Да бъдеш изоставен от Бога е достатъчно основателна причина за страх. Но страхът на Саул е още по-непоносим от факта, че „Господ е с Давид” (стих 12). Саул е неспособен да приложи към собственото си положение логиката на Гамалиил: „Ако (...) това дело е от човеци, ще се повали; но, ако е от Бога, не ще можете го повали” (Деяния 5:38, 39). Когато Бог благославя някого, няма смисъл да му завиждаме или да търсим гибелта му. Бог ще продължи да го благославя.

Първоначално в старанието си да отстрани заплахата, в която се превръща Давид, Саул действа внимателно, тихомълком. Когато това не дава резултат, започва да провежда убийствените си планове открито. Най-вероятно в самото начало той дори не си дава сметка, че ще стигне толкова далеч. Но щом „шлюзовете” на греха се отворят веднъж, никой от нас не знае колко далеч ще стигне и до какво ще го доведе това.

Убиването на Давид вече се превръща в мания за Саул. В началото, когато жените възпяват Давид и танцуват в негова чест, той потиска негативните емоции, но скоро вече не крие откровените си опити да го убие. Само в 18-та и 19-та глави откриваме осем отделни такива опита – било чрез наемници, било лични.

Останалата част от историята е много тъжна – положението на Саул се влошава все повече. С нарастването на омразата и завистта му към Давид той започва да проявява и налудничава мнителност, обсебен е от желанието да го убие и в същото време се страхува от наобиколилите го филистимци. С оправданието, че са преминали на страната на Давид, той убива 85 Господни свещеници, както и много мъже, жени, деца, бебета и животни в свещеническото градче Ноб (1Царе 22:17–19). Вижте само докъде се оставя да бъде доведен!

Изпълнен с ужас от филистимското нашествие, той пита Господ какво да прави. Само че се е отдалечил прекалено много от Него, прекалено често е обръщал гръб на съветите Му, затова не получава отговор. Тогава решава да се допита до злите духове чрез вещица – нещо, което той самият изрично е забранил преди време. Дори се покланя и се просва по очи на земята пред злия дух, приел образа на мъртвия Самуил (1Царе 28:14). Това е началото на края; на следващия ден и той, и синовете му изгубват живота си от ръката на филистимците (1Царе 31 глава) – точно както му е предсказал злият дух - един очевиден демоничен триумф.

Позволявайки на завистта да пусне корени в съзнанието му, Саул тръгва по пътя на пълното отстъпление и погибел. Нещо повече, грехът му причинява страдания не само на него самия, но и на цялото му семейство. Достатъчно лошо е, че нашите грехове нараняват нас самите. Само че много рядко разрушенията и болката са толкова тясно локализирани. В повечето случаи греховните ни дела се отразяват негативно и върху други.

Главните свещеници и старейшините са добри познавачи на закона и негови стриктни изпълнители. Но техният дребнав и буквалистичен анализ на понятието „религиозен живот” показва, че са изгубили от поглед общия смисъл и целта на религията въобще. Исус хвърля нова светлина върху благочестието и Израелевият народ (включително и религиозните му водачи) чуват благата вест за спасение. Но вместо да Му благодарят, че ги предупреждава за опасността от унищожение по пътя, който са поели, те започват да търсят начини да унищожат Него.

Колко често позволяваме на собствената си завист да ни заслепи за съвсем очевидни неща. След всичко, което Исус прави, след всичките Му чудеса, изцеления, изгонвания на демони и пр. е трудно да си представим някой да се усъмни, че Той е Бог. Доказателствата, които дава за това, би трябвало да са повече от убедителни (вижте Матей 11:4, 5).

Обикновените хора вероятно по-ясно осъзнават, че са в нужда и затова са по-отворени за Исус от болшинството религиозни водачи, които се боят, че Той ще промени положението и ще застраши позициите им. Неговото учение е толкова различно от тяхното, вестта Му е толкова по-обаятелна от тяхната, че имат съвсем реално основание да се страхуват от влиянието Му. За тяхно нещастие те са по-загрижени да опазят властта и влиянието си, отколкото да познават и следват Истината.

Фактът, че тяхна движеща сила е завистта, не е тайна за никого. Според Матей 27:18 дори римският управител Пилат разбира какви са мотивите им – ето колко са прозрачни. Жалко, но те са така заслепени от завист, щото си въобразяват, че защитават вярата от един самозванец, който отклонява хората от нея. Ако със смирение и вяра се бяха предали на Господа, вместо да позволят на завистта си да покори здравия им разум, щяха да избегнат трагичната си съдба, която в крайна сметка ги отвежда до вечна гибел. Би било добре, ако всеки от нас, в своето положение, се поучи от техните грешки.

„Някога Сатана бе почитан ангел в небето, непосредствено до Христос. Лицето му, подобно на това на останалите ангели, бе кротко и излъчваше щастие. Челото му бе високо и широко, израз на голям интелект. Фигурата му бе съвършена, поведението му – благородно и величествено. Но когато Бог каза на Своя Син: „Да сътворим човека по Наш образ”, Сатана завидя на Христос. Пожела да потърсят съвета му за създаването на човека и тъй като това не стана, се изпълни със злоба, завист и омраза. Пожела да получи най-високите почести в небето – наравно с Бога” (Елън Уайт. Ранни писания).

„Сериозен недостатък в характера на Саул бе неговата любов към овациите. Тя контролираше всичките му действия и мисли; всичко у него бе белязано от желанието за възхвала и себевъздигане (...) Неговата амбиция бе да бъде пръв в очите на хората и когато чу хвалебствената песен, в ума му се загнезди убеждението, че Давид ще спечели сърцата на народа и ще отнеме престола му. Саул отвори сърцето си за духа на завистта и той отрови душата му” (Елън Уайт. Патриарси и пророци).

1. За колко неща трябва да бъдем благодарни? Защо е важно да размишляваме за тези неща и да ги противопоставяме на проблемите си?

2. Възможно ли е завистта да бъде добро нещо, мотив за самоусъвършенстване? Защитете становището си.

3. Помислете за някои от библейските герои, проявили завист, които разглеждахме тази седмица – най-висшият ангел в небето, един цар на Израел, религиозни лидери на Израел. Всички те заемат висши постове, имат много. И въпреки това позволяват на завистта да влезе у тях и да сее опустошение. Какъв е изводът – завистта е вътрешен проблем на сърцето, а не нещо, предизвикано от външни обстоятелства. Защо е напълно възможно някой да притежава огромни светски блага и пак да бъде поразен от гнусното жило на завистта?

4. В „Патриарси и пророци” Елън Уайт пише, че един от „сериозните недостатъци” в характера на Саул е амбицията му да бъде възхваляван (вижте цитата от частта за петък). „Малък” дефект и – ето вижте какво става! Какво ни подсказва това – защо е опасно да бъдем небрежни към недостатъците си? Защо е важно да ги победим, преди те да са победили нас? Какви обещания съдържа Библията? Каква надежда и насърчение има в тях, че победата ще бъде наша?

Адвентната църква в Сало, Финландия, подобно на много други църкви, бавно умираше. Няколко възрастни църковни членове се мъчеха да поддържат църквата, но там не идваха нови хора в продължение на много години. Църковните членове бяха решили, че или ще допуснат църквата им да умре, или ще я съживят за нов живот.

Те се молеха за прощение на тесногръдите си възгледи и помолиха Бог да ги извади от егоистичната им затвореност и да ги насочи към хората. Решиха да се превърнат в една проявяваща загриженост общност и започнаха да се обръщат към хора, които никога преди не биха поканили на богослужение.

Пастор от друг град ги научи как да евангелизират и да споделят вярата си с околните. Показа им как да преподават библейски уроци по един по-открит и приемащ начин от този, на който бяха свикнали, и ги призова да създадат своя собствена евангелизационна група, като използват дадените им от Бога таланти.

Църковните членове проведоха здравно изложение, което доведе голям брой хора още на първия ден. На изложението поканиха посетителите да посетят и поредицата „Срещни се с Исус.” Усилията им бяха възнаградени и след няколко месеца три жени се присъединиха към църквата. Това бяха първите кръщения след много години на прекъсване. През първата година бяха кръстени общо 12 души. Разпространи се новината, че църквата отново е жива и някои адвентисти от други райони на страната дойдоха да помогнат за възстановяването й. За три години църковното членство се удвои.

„Учим се да проявяваме повече любов и да използваме духовните си дарби за Божието дело – казва един от вярващите с усмивка. – Всеки от нас намери място в Божия план за църквата. Сега имаме обща радост и обща цел – да увеличим Божието семейство.”

Църквата продължава да нараства, тъй като хората, които се нуждаят от надежда и любов, се срещат с вярващи, които споделят своята надежда и любов.

Хелена преминавала през жестока битка с алкохола. Докторът й казал, че трябва да го остави, защото иначе ще умре. Един ден дошла без покана и миришеща на алкохол. Майка й някога била адвентистка и затова решила просто да дойде. Църковните членове я приветствали и се погрижили за нейните нужди. Те започнали да я посещават и да бъдат като Исус за нея. Днес Хелена е освободена от алкохолната зависимост и е нов човек. Тя бе кръстена и сега е силен свидетел за Исус.