Джералд и Шантал Клингбейл

Съботноучилищни уроци за възрастни
Октомври, ноември, декември 2010 г.

Анна – научи се да бъдеш някой

Един от големите проблеми, които измъчват много хора, е усещането за собствената им малоценност. Колко струвам в този свят? Какво значи животът на един човек сред милиардите други? Четем за войни, в които загиват милиони, често напълно безсмислено. Всеки ден хиляди се раждат и хиляди умират. Усещаме наличието на някакви могъщи сили, над които нямаме никакъв контрол, способни да пометат и нас, и мечтите ни така, както огромен камион помита нежно цветче край пътя. Как да придобием чувство за собствена значимост и цена сред такива мощни и диви вихри? Възможно ли е изобщо?

Разбира се, Библията казва, че можем; че сме същества, създадени по образа на Бога. Важни сме, защото сме важни за Него. Какво те е грижа какво мислят другите за теб, щом те обича самият Бог, Който държи всичко в ръцете Си? Значение има само Неговата любов.

Тази седмица ще разгледаме живота на Анна – една жена без всякакви претенции за политическо или религиозно величие. С нейна помощ ще съзрем Бога, Който ни обича лично и интимно, Който ни нашепва, че сме някой въпреки света, който натрапчиво крещи, че сме никой.

1Царе 1 глава; 2:1–11, 21; Йов 2:12, 13; Матей 6:19, 20; Лука 12:16–21

Не е толкова трудно да разберем чувствата на Анна, имайки предвид културата, в която живее – нямаш син, значи нямаш сигурност за старините си. А да нямаш дете изобщо – това е Божие проклятие. Както в обществото, така и в собственото си семейство една жена без дете е принудена да живее с клеймото на подозрението, че е прокълната от Бога. Несъмнено това се отразява върху стойността й в очите на околните, върху самочувствието й и върху връзката й с Бога. Анна сигурно често се пита какво е сторила, за да заслужи това. Защо точно тя?

Действията на Сара са разумни и логични от гледна точка на социалните и културните обичаи в нейното време. Но ни позволяват и да усетим колко отчаяна трябва да е тя и какъв товар притиска душата й. Коя нормална жена би насърчила собствения си съпруг да има връзка с друга жена, за да може да му роди деца? Викът на болка, който Рахил отправя към Яков, също е ехо от чувствата и смута на Анна.

Ревността и усещането, че е „никой” забъркват експлозивна смес от емоции в сърцето й, докато накрая всичко избухва в един вик, чрез който тя излива сърцето си пред Господа. Най-лошото е, че не става по-млада. Времето работи срещу нея, очевидно Бог също.

Не забравяйте, че във времето на Анна ролята на жената в обществото се свързва най-вече с раждането и оглеждането на деца. Няма никакви други възможности за „кариера”. Не може просто да смени професията си или да се заеме с друга дейност. Да, в Стария Завет има записани примери на жени съдии или жени пророчици, но те наистина се броят на пръсти и са уникални с изрично призоваване от страна на Бога. Единствено, ако роди дете, Анна има шанс да придаде стойност на живота си и да го осмисли.

Обикновено най-близките ни хора най-добре знаят как най-силно да ни наранят. Нищо чудно, че постоянните провокации на Фенина още повече вгорчават живота на Анна. Библейският текст поставя специално ударение върху тяхната повторяемост. Днес, утре, вдругиден и така – година след година. Интересно е да се отбележи, че еврейската дума, описваща действията на съперницата на Анна (предадена като „дразнеше” или „провокираше” в различните преводи) е същата, която Старият Завет използва за описание на смъртни грехове, предизвиквали незабавна реакция от страна на Небето (вижте Второзаконие 9:18; 31:29). Това не са някакви безобидни и шеговити подмятания, а по-скоро предварително обмислена и целенасочена стратегия от страна на Фенина с цел Анна в края на краищата да бъде принудена да направи нещо безумно. Все пак тя е единствената й съперница за сърцето на Елкана (1Царе 1:5).

Подигравките на Фенина са специално предназначени да причинят болка, но на практика най-силна болка причиняват тези, които не са имали намерение да го правят. Кой не е изпитвал това на собствен гръб – преживяваме нещо ужасно и напълно „добронамерени” хора още повече влошават положението, изричайки или извършвайки, без да искат, точно каквото не трябва?

Загубата на материални притежания или близки хора наранява дълбоко. Болести и житейски обстоятелства могат да ни държат в постоянен страх и да ни доведат до отчаяние. Понякога постоянната неудовлетвореност поради неизпълнението на някакви дълбоки копнежи изцежда от живота ни всяка надежда. Но от лоши нещата стават още по-лоши, когато към силната болка и нещастните обстоятелства се прибави и намесата на хора, сякаш специализирани в превръщането на живота на другите в непоносим ад. Такава комбинация от неосъществени мечти, постоянно напрежение и провокации изтръгва вика на Анна пред Господа. Понякога имаме нужда да изкрещим на висок глас пред Него за болките и мъките си. Щом стигнем дъното, започваме да търсим отговорите извън себе си.

Човек може да поема удари до определена степен. После трябва да предприеме нещо. Понякога реакцията му може да бъде ирационална, дори опасна.

Тази молитва не е някакво формално „пускане на молба” или от общия вид „Моля Те, помагай ми в живота”. Библейският писател представя как в молитва Анна „излива душата си пред Господа” (1Царе 1:15). Думата „изливам, лея се“ обикновено се употребява за течности, особено за кръв и вода във връзка с жертвоприношенията (Левит 4:7, 12, 18, 25 и т.н.). Често описва и Божии действия – Бог може да излива съдби или благословения (Псалм 69:24; 79:6; Исая 42:25 и т.н.). Има и допълнително значение в смисъл на изобилие и пълнота. В някои старозаветни текстове се употребява и за молитвата (Псалм 42:4, 5; 62:8, 9; Плач Еремиев 2:19). Подобна „изливаща се“ молитва е може би от най-интимния вид. Тя показва, че сме много тясно свързани с Бога и преживяваме разтърсваща болка или страх. Анна е така погълната от молитвата си, че напълно забравя за околните и за това какво може да си помислят за нея. Тя се е вкопчила в Бога както Яков се вкопчва в своя противник по време на среднощната борба (Битие 32:26, 27).

Бог невинаги изпълнява молитвите ни незабавно. Но ако излеем сърцето си пред Него, можем да бъдем сигурни, че ни е чул и ще ни отговори (Псалм 37:4) – в Своето време и по Своя начин. Това ни вдъхва надежда и увереност, докато чакаме Неговите указания и ръководство.

В 1Царе 1:11 Анна дава едно голямо обещание. Ако Бог чуе нейната молитва и й даде син, тя ще Му го върне обратно. В Стария Завет често четем за случаи, когато хората правят обрек пред Господа. Най-често това се случва в контекста на поклонението; изглежда обреците са в една категория с молитвата и възхвалата.

Обрекът на Анна е тежък. Тя ще трябва да се откаже от сина, който се надява да получи. До каква промяна в положението й като съпруга на Елкана би довело това? Каква позиция би заела в неговото семейство?

Дали и вие спадате към хората, които пеят, когато са щастливи? Библията често описва личности, които спонтанно започват да пеят в ключови моменти от своя живот. Например Мариам и нейните приятелки, които пеят на брега на Червено море, след като с очите си виждат Божието славно избавление (Изход 15:20, 21); Девора и Варак, които възхваляват Божията власт над човешките царе и армии с красив поетичен език (Съдии 5:1–31); Мария, която излива сърцето си в песен за Бога и Неговия невероятен спасителен план при посещението в дома на Елисавета (Лука 1:46–55). Макар да се появяват в различни исторически епохи и при съвсем различни обстоятелства, всички тези песни са обединени от един общ знаменател – описват какво се случва, когато Бог се намеси в историята и отговори на молитвите на Своите деца.

Сега у Анна не остава и сянка от съмнение, че Бог е напълно способен да контролира обстоятелствата в историята, както и в нейния собствен живот. Започва да гледа на живота си от напълно различен ъгъл. Онова, за което хората жадуват, към което се стремят, което приемат за абсолютна и непроменима величина, на практика е много крехко и мимолетно – може да изчезне още утре. В своята песен Анна изненадващо се аргументира с неоспоримия факт, че житейските обстоятелства невинаги са такива, каквито изглеждат. Стрелата на силния воин се пречупва, докато „немощните се препасаха със сила” (1Царе 2:4). Нещата, които оценяваме високо, невинаги са толкова трайни и истински, колкото ни се струва.

Анна разбира, че истинската сигурност зависи не от обстоятелствата, а от познаването на Бога, Който не се изменя. Той е Този, Който уверява всеки от нас, че е специален; Той е Този, Който ни придава стойност.

Някои се смущават от думите в стих 6 от песента на Анна. Как да ги разбираме? Нима Бог своеволно раздава блага и съдби? За да разберем тези мисли, трябва да си припомним базовата старозаветна философия за живота. Тя е твърде различна от днешната – Бог е Създателят на живота и като такъв има право да прави каквото си иска със Своите създания. С други думи, нищо на тази планета не се намира извън Неговия контрол. Според старозаветното схващане дори лошите неща се намират под този контрол. Често писателите на Библията предават тази идея така, че изглежда, сякаш Бог взема активно участие в измисляне на злото, сполетяващо човеците; Щом Бог „допуска” нещо, Той го „прави”.

Анна излиза от скинията с песен на уста, но и без малкия Самуил. Да, вече няма да носи позорното клеймо на безплодието, но отново ще живее в пуста и тиха къща. Посвещава сина си на Бога и на служба за Него – кой обаче ще се грижи за нея, когато остарее? С простичка вяра и упование тя дава на Господа най-скъпоценното си притежание. В този смисъл ни напомня за Авраам – друг герой, принесъл сина си в жертва за Бога. Както вече отбелязахме, при Авраам и Сара изпълнението на Божието обещание също идва след дълъг период на бездетство. Но все пак Бог „изпитва” вярата на Авраам, когато синът му е вече голям, докато Анна сама решава да даде своя син за служба на Бога още преди да се е родил. След като отбива детето, тя го завежда в Сило. Представяте ли си какво изпитва, докато му маха за довиждане, особено като имаме предвид атмосферата в дома на Илий – настойника на малкия Самуил от този ден нататък?

Анна би могла да се отметне и да откаже да даде детето си на Господа; егоистично да се вкопчи в него като в своя единствена надежда. Но след като го дава на Бога, тя не само има още пет деца, но това оказва дълбоко влияние и върху самия Самуил. Когато настъпва моментът, той става Божи пророк и един от най-великите учители и водачи на Израел.

Бог взема онова, което Му дадем, преумножава го и то достига съвсем нови измерения – такива, каквито не сме и сънували. Анна научава важния урок, че единственото сигурно място за нашите най-скъпоценни съкровища е при Бога; че всичко, което трупаме за себе си, може да изчезне в един миг.

Тя знае коя е в Божиите очи. Това усещане за собствената й висока стойност я прави свободна да дава.

„ Родители, предайте децата си на Господа и никога не ги оставяйте да забравят, че принадлежат на Него, че са агънца в Христовото стадо, водени от Истинския Пастир. Анна посвети Самуил на Господа и за него се записа: „И Самуил растеше; и Господ бе с него, и не оставяше да падне на земята ни една от Неговите [на Бога чрез Самуил] думи“ (1Царе 3:19). Животът на този израелев пророк и съдия показва какви възможности стоят пред едно дете, чиито родители сътрудничат на Бога и вярно извършват поставената им задача”(Елън Уайт. Съвети към родители, учители и ученици).

„Каква награда получи Анна! Какво насърчение към вярност е нейният пример! На всяка майка са дадени възможности с неоценима стойност - изключително скъпоценен капитал. На скромния кръг от задължения, който жените считат за изморителна и досадна работа, трябва да се гледа като на величествена и благородна задача. Майката има привилегията да благославя света чрез своето влияние. Така тя ще доставя радост и на собственото си сърце. Може да направи прави пътеките пред нозете на своите деца – през светлина и мрак към славните небесни висини. Но това ще стане само ако в собствения си живот тя следва ученията на Христос с надежда те да оформят както нейния характер, така и характера на децата й в съответствие с Божествения образец. Светът е пълен с покваряващи влияния. Модата и обичаите въздействат силно върху младите. Ако майката пренебрегне своя дълг да напътства, води и възпира, децата й естествено ще възприемат злото и ще се отвърнат от доброто. Нека всяка майка често отива при своя Спасител с молитвата: „Научи ме как да възпитавам детето си!” Нека следва наставленията, които Бог дава в Своето Слово и ще й бъде дадена онази мъдрост, от която се нуждае”(Елън Уайт. Борба и смелост).

1. Кой от вашата църква в момента преживява трудности в семейството или в личния си живот? Как бихте могли да му окажете подкрепа?

2. На кое във вашето обкръжение и култура се гледа като на позорно клеймо (с други думи, кое хората считат за проклятие)? Запитайте се дали и Бог гледа на него по същия начин. Дали вие самите не сте застрашени от възможността да считате нещо за позор само заради традициите, докато Бог не го счита за такова? Дайте примери за области, в които бихме могли да се подхлъзнем. Как да правим разлика между общественото мнение и библейския принцип?

Израснах в миньорски град в Сибир. Всичко бе покрито с прах и сажди. Дори листата по дърветата почерняваха. Почти всички в града бяха болни, повечето, включително и баща ми, имаха рак.

Двамата със съпруга ми се преместихме в Югоизточна Русия, където въздухът бе по-добър. Малко след като се установихме, здравето ми се влоши. Отидох на лекар, който ми каза, че имам рак в напреднала форма и скоро ще умра. Не ми предложиха никакво лечение, затова реших сама да се боря с болестта.

Търсех различни лекове, а много хора ми носеха вестникарски изрезки за различни видове лечение и церове, включително нетрадиционни като например екстрасенско лечение, което е доста популярно в Русия.

По онова време не познавах Бога и не знаех къде да се насоча за лечение. Посред зима има празник, наречен „ден на кръщението”. Хората вярват, че в този ден реките стават святи и ако хората пият вода или се потопят в река и прошепнат най-голямото си желание, ще бъдат излекувани. Струваше си да опитам. През онзи ден отидох до реката, за да се потопя и да си пожелая здраве. Стъпих в ледената вода и се помолих: „Господи, ако съществуваш, моля те, излекувай ме.” От тогава изчезнаха всички симптоми. Сега знам, че молитвата, а не водата ме е изцерила.

Бяхме разделени със съпруга ми и аз търсех смисъл в живота. Срещнах един човек, който ми каза: „Отиди си у дома и чети Библията.” Нямах Библия, но той ми я подари. Започнах да чета. Поканиха ме в адвентна църква. Не бях чувала за тази църква, но реших да отида. Докато слушах библейския урок, осъзнах, че Бог обитава там. Продължих да ходя на църква и научих, че Исус е мой Спасител. Помолих да бъда кръстена.

Трябваше да се помиря със съпруга си. Отидох при него и го помолих за прошка. Той ме прие толкова радушно, сякаш никога не се бяхме карали. Казах му, че съм станала член на адвентната църква и за мое изумление той заяви, че също посещава адвентна църква и слуша радиопрограмите на „Гласа на надеждата”. След три месеца и той се кръсти.

Това бе дълго и болезнено пътуване, но ние намерихме Бога и Неговата истина. Благодарна съм, че сега и двамата със съпруга ми ходим на поклонение в Божията църква.