Дон Ф. Нойфелд

Съботноучилищни уроци за възрастни
Юли, август, септември 2010 г.

Всички съгрешиха

Ако не осъзнава, че е неправеден, човек не чувства никаква нужда от оправдание, т.е. Бог да го обяви за праведен пред Себе Си. Затова според апостол Павел, първата стъпка към оправданието е да признаем, че сме безпомощни, безнадеждни грешници. Представянето на този аргумент той започва най-напред с причината за ужасната поквара на езичниците – те са затънали толкова дълбоко, защото са изхвърлили Бог от съзнанието си. След това доказва, че и евреите са също толкова лоши и стига до заключението, че нито един човек не може да се спаси благодарение на собствените си добри дела.

Елън Уайт го казва много ясно: „Нека никой не изповядва неверното и тесногръдо схващане, че каквото и да е човешко дело по какъвто и да е начин може да помогне на човек да ликвидира дълга на своите престъпления. Това е фатална заблуда! Ако го разберете, ще престанете да се държите за любимите си идеи и със смирено сърце ще потърсите изкупление.

По този въпрос има толкова мъгляви разбирания, че хиляди по хиляди, които твърдят, че са Божии деца, всъщност са деца на нечестивия, защото се уповават на собствените си дела. Бог винаги е изисквал добри дела, законът ги изисква; но тъй като човекът е в състояние на грях, неговите добри дела нямат никаква стойност; от полза може да му бъде единствено праведността на Исус Христос. Той може съвършено да спасява, защото всякога живее, за да ходатайства за нас” (АБК. Коментари на Елън Уайт. Т. 6. Стр. 1071).

В този откъс откриваме няколко ключови думи:

1. Благовестие. Тази дума е превод от гръцки и буквално означава „добра вест” или „добра новина”. Употребена самостоятелно, тя може да се отнася за всякаква добра новина, но с добавката „Христово”, както е в пасажа, означава „добрата вест за Месия” („Христос” е гръцкият превод на еврейската дума „Месия”). Добрата новина е, че Месия е дошъл и хората могат да се спасят чрез вяра в Него – в Исус - и в Неговата съвършена праведност. Никой не може да намери спасение в себе си, нито дори в Божия закон.

2. Правда. Тази дума описва качеството да бъдеш „праведен” пред Бога. В Посланието към римляните тя се употребява в още по-тесен смисъл, който ще изследваме подробно през тримесечието. Не бива да пропускаме, че в Римляни 1:17 е пояснена с израза „която е от Бога”. Тази правда идва от Бога, осигурена е лично от Него. Както ще разберем, единствено тя е достатъчна, за да ни донесе обещание за вечен живот.

3. Вяра. На гръцки думите, преведени в този откъс като „вяра”, са всъщност две – глаголната и съществителната форма на една и съща дума – “пистео” (“вярвам”) и “пистис” (“вяра”). Значението на вярата в контекста на спасението е тема, която ще разширяваме все повече, с всеки следващ урок.

Невероятно е, но има хора, които всъщност отхвърлят идеята за греховността на човека, настоявайки, че дълбоко в себе си той е добър. Проблемът възниква, защото липсва разбиране за същността на истинската доброта. Ако някой се сравнява с другите, може да реши, че е много добър. Гангстерският бос Ал Капоне е направо светец в сравнение с Адолф Хитлер, да речем. Само че, когато се сравним с Бога, с Неговата святост и праведност, единственото, което можем да почувстваме към себе си, е потрес и отвращение.

Какво означава изразът да се „прославят от Бога”? Има най-различни тълкувания. Най-простото може би е да приемем, че означава същото като в 1Коринтяни 11:7, “Мъжът (...) е образ и слава на Бога”. На гръцки думата за „слава” може да се приеме и като малко по-далечен синоним на „образ”. Грехът е замъглил Божия образ в човека. Грешният човек е неспособен да отразява славния образ на Бога.

Колкото и лоши да сме, нашето положение не е безнадеждно. Първата стъпка, която трябва да направим, е да признаем абсолютната си греховност и пълната си безпомощност – че вътре в нас или вън от нас няма нещо, което е в състояние да промени нещата. Достигането до подобно убеждение е дело на Светия Дух. Ако грешникът не Му се съпротивлява, Той ще го доведе до момента, когато сам ще свали маската на самоотбрана, претенциите и себеоправданието си; до пълно предаване на Христос и до упование единствено на Неговата милост – „Боже, бъди милостив към мен, грешника!” (Лука 18:13).

На прага на двадесети век хората са въодушевени от вярата, че човечеството се усъвършенства, че моралът се издига; че науката и технологиите ще му помогнат да успее в това отношение. Смята се, че човешките същества като цяло вървят към съвършенство; с други думи, чрез подходящо възпитание и морално наставление стават способни да усъвършенстват неимоверно както себе си, така и обществото. В общи линии при навлизането в “прекрасния нов свят” на двадесети век се вярва, че всичко това ще започне да се случва в най-скоро време.

За нещастие нещата не се развиват точно така, нали? Двадесети век бе най-насилническият и най-варварският в цялата човешка история, до голяма степен благодарение на (каква ирония!) напредъка на науката, който направи хората способни да се избиват едни други в мащаби, каквито и най-извратените мозъци не са си представяли.

Къде е проблемът?

Когато човечеството губи от поглед Бога, отваря големия „шлюз” за нахлуването на греха, престъпленията и деградацията. Днес всеки от нас без изключение живее с последиците от този проблем. Всъщност, ако всеки миг не предаваме себе си на Бога, ние също се превръщаме в част от проблема.

В първата глава от Посланието към римляните апостол Павел специално коментира греховете на езичниците – невярващите, които са изгубили Бога от поглед преди много време и затова са пропаднали до най-долните низости и практики.

В същото време не е по-снизходителен към собствените си сънародници и съграждани. Въпреки всички привилегии, които са имали (Римляни 3:1, 2), те също са грешници, осъдени от Божия закон и нуждаещи се от спасителната благодат на Христос. В този смисъл – че са грешници, нарушили Божия закон, и имат нужда от Божествената благодат, за да бъдат спасени – между евреи и езичници няма разлика.

„Недейте да мислите, че сте по-добри от останалите хора и да ги гледате отвисоко като техни съдии. Тъй като не знаете подбудите им, не сте способни да ги съдите. Като им отправяте критики, вие произнасяте присъда над себе си, защото това показва, че сте съучастници на Сатана – клеветника на братята” (Елън Уайт. Копнежът на вековете).

Често е така лесно да видим греховете на другите и да ги посочим. И обикновено така лесно се провиняваме в същите неща, даже в по-лоши! Проблемът ни е, че сме склонни да обръщаме към себе си „сляпото око” и, виждайки колко „лоши” са другите (за разлика от нас!), да считаме себе си за „добри”.

Ап. Павел остро изобличава такива неща. Предупреждава сънародниците си да не избързват с осъждането на езичниците, защото те самите – макар и избран народ – също са грешници и в някои случаи са дори по-лоши от невярващите, които толкова бързат да осъдят, защото разполагат с повече светлина от тях.

Това, което апостолът се старае да внуши на всички ни, е, че никой от нас не е праведен, никой не отговаря на небесните стандарти, никой не е добър „по рождение”, нито свет „по наследство”. Евреи и езичници, мъже и жени, богати и бедни, богобоязливи и богопротивници – всички сме осъдени и ако не е Божията благодат, открита чрез евангелието, за никого от нас не би имало никаква надежда.

Малко момченце бута сестричката си и я събаря на земята. Родителите му го помолват да се извини. Но то не иска. Накрая със стиснати зъби, с ъгълчето на устата си и с поглед, забит в земята, процежда едно „извинявай”. Дали това е пример за истинско покаяние?

Забележете, че Божията благост „води”, а не „тика” грешниците към покаяние. Бог не използва принуда. Той е безкрайно търпелив и се старае да привлече всички чрез Своята любов. Едно насилствено покаяние (ако въобще е възможно!) унищожава целия смисъл на Неговия спасителен план за човечеството. Освен това, ако Бог ни принуждава да се покаем, тогава ще се спасят всички.

В тези стихове, а и на още много места в Посланието към римляните, ап. Павел недвусмислено посочва къде е мястото на добрите дела. „Оправдание чрез вяра без делата на закона” никога не би могло да се тълкува в смисъл „В християнския живот няма място за добри дела”. Така например според стих 7 спасението идва при онези, които го търсят „с постоянство в добри дела”. Човешките усилия не могат да осигурят спасение, но са неотменна част от цялостната опитност на спасението. Трудно е да си обясним как може някой да чете Библията и да стигне до заключението, че делата нямат никакво значение. Истинското покаяние – онова, което става доброволно, от сърце, – винаги е последвано от решимост за победа и изхвърляне от живота на онези неща, за които се каем.

Елън Уайт, Притчи Христови глава „Господното лозе”; от книгата Пътят към Христос глави „Божията любов към човека” и „Нуждата на грешника от Христос”; от книгата По стъпките на Великия Лекар глава „Контактът с другите” и от книгата Свидетелства към църквата, глава „Инструменти на Сатана”.

„Мнозина се мамят по отношение състоянието на своето сърце. Не осъзнават, че плътското сърце е “измамливо повече от всичко и е страшно болно”. Загръщат се със собствената си праведност и са доволни да задоволят своите човешки стандарти за характер. Провалят се обаче фатално, защото не задоволяват небесния стандарт и не успяват със собствени сили да отговорят на Божиите изисквания” (Елън Уайт. Избрани вести. Книга 1).

„Беше ми представена ужасяваща картина за състоянието на света. Неморалността изобилства навсякъде. Безпътицата и разпуснатостта са особеният грях на този век. Покварата никога не е надигала така дръзко грозната си глава както днес. Хората сякаш са безчувствени и онези, които обичат добродетелта и благочестието са почти обезкуражени от тяхната дързост, сила и надмощие. Преобладаващото нечестие не се ограничава само сред невярващите и безбожниците. Жалко, но факт. Много хора, изповядващи Христовата религия, също са виновни. Дори някои сред очакващите Неговото пришествие не са подготвени за това събитие повече от самия Сатана. Те не се очистват от всяка нечистота. Толкова дълго са угаждали на своите страсти, че за тяхното мислене е напълно естествено да бъдат нечисти, а фантазиите им – покварени” (Елън Уайт. Свидетелства към църквата. Т. 2).

1. Прочетете втория цитат от Елън Уайт от частта „Разширено изучаване”. Ако в това описание разпознавате и себе си, какво е разрешението? Защо е важно да не се предаваме на отчаяние, а да продължим да се уповаваме на Божиите обещания – първо, за прощение и, второ, за очистване? Кой е онзи, който иска веднъж завинаги да кажете: „Няма смисъл. Прекалено съм грешен. Никога не мога да бъда спасен, затова по-добре да се откажа”? Него ли слушате, или Исус, Който казва: „...нито Аз те осъждам. Иди си, отсега не съгрешавай вече” (Йоан 8:11)?

2. Защо е важно за нас като християни да разберем и признаем вътрешно присъщата греховност и поквара на човека? Какво може да стане, ако забравим или не осъзнаваме тази тъжна, но неопровержима истина? До какво може да ни доведе едно погрешно схващане за нашето истинско състояние?

Когато Жан Клод се присъединил към харизматична църква в Бурунди, малка страна в Централна Африка, църковните лидери видели неговия потенциал и го посъветвали да стане пастор. Той се изучил, след което бил изпратен като пастор в северната част на страната. Скоро станал районен ръководител на 250 църкви и 79 пастори.

Веднъж влязъл в магазин, притежаван от адвентист. Собственикът споделил няколко библейска текста с него. Жан Клод не се интересувал от адвентните учения. Той смятал, че адвентистите са законници и често си правел шеги с тях. Мирянинът обаче не се отказал. Продължил да споделя библейски истини всеки път, когато имал възможност.

При едно от посещенията му мирянинът го помолил да обясни Матей 5:17, 18 и Яков 2:10, които показват, че Исус никога не е премахвал десетте заповеди. Жан Клод не могъл да даде обяснение и тогава мирянинът го запознал с адвентния районен пастор, който му предложил съвместно изучаване на Библията. С голяма неохота Жан Клод се съгласил.

Скоро се убедил, че Божият закон никога не е бил премахван. И след като законът е валиден, това, което проповядвал на хората, не било истина.

Жан Клод напуснал длъжността си с думите: „Не мога повече да проповядвам лъжи. Ще се присъединя към Църквата на адвентистите от седмия ден.” Изпратил копие от писмото си до всички пастори, които ръководел.

Църковните ръководители изпратили пастори, които да разговарят с него, но Жан Клод останал твърд и им прочел текстовете, благодарение на които променил възгледите си. „Ние не съблюдаваме десетте заповеди”, казал Жан Клод. Съпругата му го подкрепила и двамата започнали да ходят на поклонение в адвентната църква заедно със собственика на магазина, който го бил запознал с адвентната вест. Църквата, в която ходел, била доста далеч от дома му. Близо до неговия дом имало малка адвентна група от 20 души. Жан Клод започнал да провежда евангелизационни събрания в областта. Купил парче земя и поканил голям църковен хор да пее на събранията. Членовете помогнали за строежа на новата църква.

Няколко души от предишната църква на Жан Клод посетили събранията и някои от тях се присъединили към църквата. Жан Клод продължава да споделя вярата си по същия енергичен начин, който му носел успех в предишната църква.