Откакто телескопът Хъбъл надникна по-дълбоко в Космоса, тайните на сътворението станаха още по-величествени. Ако за ограничените ни умове е абсолютно невъзможно да проумеят това необятно пространство, какво да кажем тогава за неговия Създател, Който би трябвало да е по-сложен от всичко, което е създал. Не можем да разберем Всемира. Как тогава бихме могли да разберем Онзи, Който го е сътворил?

Нааматецът Софар пита Йов: „Можеш ли да изброиш Божиите дълбочини? Можеш ли да издириш Всемогъщия напълно?” (Йов 11:7).

Разбира се, отговорът е: Не може.

И сякаш всичко дотук не е достатъчно, та същият този Бог, създал Всемира, в лицето на Исус Христос приема нашето човешко естество и умира за греховете ни. Бог – Творецът на Вселената – лично поема наказанието за нашите престъпления, за да може ние да имаме вечен живот.

Ако тази истина е постоянно пред очите ни, как е възможно да не обичаме такъв Бог и да не Му предлагаме най-прекрасните си хваления и най-искреното си поклонение?

Урокът накратко: Ако оценяваме любовта, силата и всемогъществото на Бога, това ще ни подтиква да Му благодарим дори и в най-тежките ситуации.

Създавайки човешките същества със свободна воля, т.е., със способността да избират дали да Му се покоряват, или не, Бог грижливо ги запознава и с възможните последици, ако направят погрешен избор. Това предупреждение ни е познато като „евангелието” – добрата вест за всичко, което Исус е направил и прави за нас, за да ни върне към вечния живот, който първоначално сме притежавали.

Божията любов и благодат влизат в действие още преди да сме извикани в съществуване. В известен смисъл евангелието е гаранция за душите ни. Бог знае какво ще се случи и в Своята любов и мъдрост съставя спасителен план, за да разреши кризата, щом тя настъпи. Разбира се, в центъра на този план е саможертвената смърт на Христос на наше място. Единственият начин, по който можем да бъдем изкупени от падналото си състояние, е чрез Кръста – мястото, където самият Бог в нашето човешко естество поема наказанието за греховете ни. Нищо друго не би било достатъчно, нищо друго не би могло да бъде достатъчно. Независимо колко висока е цената, Исус пожелава да я плати вместо нас.

Един младеж, епилептик, получил припадък и паднал върху релсите на метрото в Ню Йорк. Някакъв непознат без колебание се хвърлил и закрил гърчещото се момче с тялото си. Държал го неподвижно, докато влакът със скърцане спрял над него. След това извикал: „Добре сме!”. Неговата рискована, себеотрицателна постъпка била единственото, което могло да спаси момчето от сигурна смърт. Ето ви силна илюстрация на благодатта, на незаслужената милост в Христовото дело за нас. Представете си колко признателен е бил този младеж на своя спасител. Колко по-признателни трябва да бъдем ние на Исус за онова, което е направил и прави за нас!

Съдбоносният въпрос към всички ни е: „По какъв начин даваме израз на тази признателност в живота си?”. Едно е само да говорим колко сме благодарни на Исус и колко обичаме Бога заради изкупителната Му жертва. Но истинският проблем пред нас, истинският изпит за реалността на вярата ни са нашите дела – дела, извършвани не за да си спечелим спасението (защото не можем!), а защото сърцето ни е преизпълнено с благодарност за всичко, което ни е обещано и дадено в лицето на Исус.

Понякога обаче не е много лесно да преценим вярно какво е направил Бог за нас. В младежката група на Съботното училище се обсъжда темата за спасителния план. Момче вдига ръка и казва: „Аз не съм направил нищо, за да заслужа смърт”. Всъщност истината е, че всички заслужаваме смърт. Може би е по-правилно въпросът да се перифразира по друг начин – „Какво сме направили, за да заслужим живот? Кои наши дела заслужават вечен живот? Кое в нас би могло да „накара” Бог да ни спаси?”

Размислете над невероятната дълбочина на тези думи. Според Исус най-важната от всички заповеди не е спазването на съботата, нито забраната да се убива, краде или прелюбодейства. Нищо подобно. Най-важната заповед се отнася до онова, което е в сърцето и душата ни; до онова, което е вътре в нас, а не до видимите ни действия, колкото и да са важни.

Наистина, щом най-важната заповед се отнася до любовта към Бога, тогава в основата си всички заповеди касаят отношенията. В крайна сметка какво е любовта, ако не отношение – отношение на любов към Бога - повече от всичко и от всеки?

Фактически още отначало Бог предвижда човечеството да притежава способността да се радва на специална връзка с Него. Според намерението Му, човешките същества трябва да преживяват по-висша опитност от останалите живи същества на земята. Тази истина е отразена в Битие 1:26 – „И Бог каза: "Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие; и нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко живо същество, което пълзи по земята.” Нито едно друго творение не е създадено по Негов образ; на нито едно друго творение не са дадени отговорностите, дадени на човека. Следователно хората не са просто високо развити маймуни. Между тях и останалата част от Божието творение има огромна пропаст. Ние сме специални и част от това се разкрива в „любовната” връзка, която сме призовани да имаме с Бога – нещо, което животните и растенията не са способни да изживеят.

„Бъдете радостни в Господа. Христос е светлина и в Него няма никаква тъмнина. Гледайте към светлината. Приучвайте се да изричате хваления към Бога. Правете другите щастливи. Това е ваше първо задължение. То ще подсили най-добрите черти на характера. Отворете широко прозорците на душата си и пуснете слънцето на Христовата правда да влезе вътре. Нека сутрин, обед и вечер сърцата ви се изпълват с ярки лъчи небесна светлина” (Адвент Ривю енд Сабат Херълд, 7 април 1904 г.).

Несъмнено като християни имаме много причини да хвалим Бога; въпреки всичките ни борби, страхове, болки, загуби и разочарования, имаме за какво да Му благодарим. В края на краищата, дори и в най-тежкото положение ни остават надеждата и обещанието за вечен живот в Исус; надеждата и обещанието, че „смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, нито плач, нито болка; първото премина” (Откровение 21:4). Дори да е само това, дори да не разполагаме с нищо друго, то е достатъчна причина за хваление.

Преди да можем искрено да хвалим Бога, трябва лично да сме преживели и опитали Неговата доброта. Трябва да Го познаваме реално, да познаваме реалността на Неговата любов към всеки човек поотделно. Той прави това за всеки, който е готов да приеме ръководството Му. Единствено нашите корави сърца, нашето греховно естество ни пречат лично да опознаем и усетим Неговата любов и доброта. Веднъж схванали тази любов и милост, нищо няма да може да ни спре да хвалим Бога!

Дотук разбрахме, че Бог е Бог на любовта и благодатта; че желае да има специална връзка с нас – такава, каквато няма с нито едно друго създание на земята. В центъра на тази връзка стоят кръстът и спасителният план, защото от всички основания да обичаме Бога именно кръстът си остава най-доброто.

Когато обичате някого, съвсем естествено изричате към него думи на похвала и любов. Когато ние, християните, отдадем сърцата си на Господа; когато приемем дара на Светия Дух, Той ни изпълва с дълбоко чувство на благодарност и признателност. Именно Той подтиква сърцето ни да избликне думи на хвала и обожание към Небето.

Тук обаче има един момент, който много хора забравят. Истинското хваление ангажира цялото ни същество. Това означава, че прославяме Бога не само на духовно или емоционално, или интелектуално ниво, а и с физическото си тяло. Това означава прилагане на здравните закони в живота, защото те донасят бистрота на ума и цялостно равновесие.

Учените са открили, че в мозъка на човек, който придобива определени навици, настъпват удивителни физически промени. Например, наркотиците причиняват в мозъка промени, които се вкореняват здраво и довеждат до силно пристрастяване. Увреждането на кръвоносните съдове също накърнява мозъчните функции. Болести като тази на Алцхаймер са резултат от увреждането на мозъчните клетки. Съвсем ясно е, че от физическото ни състояние зависи дали ще се радваме на здрави интелектуални, емоционални и духовни отношения. Много храни и напитки, стига да не са постоянна част от диетата ни, нанасят съвсем незначителни поражения. Но ако придобием навика да ги употребяваме редовно, се превръщат в проблем. Ние отдаваме хвала на Бога с цялостно си същество и Му предлагаме целия си живот като жива жертва.

Елън Уайт Патриарси и пророци глава „Помазването на Давид”.

„В красотата и силата на ранното си мъжество Давид се подготвя да заеме висок пост наред с най-благородните на земята. Той използва талантите си като скъпоценни дарове от Бога, за да издигне славата на Небесния Дарител. Възможността да съзерцава и разсъждава го обогатява с онези мъдрост и благочестие, които го правят възлюбен от Бога и от ангелите. Когато наблюдава съвършенството на своя Създател, пред душата му се разкриват по-ясни представи за Бога. Непонятните неща му се изясняват, трудностите се облекчават, смущенията се изглаждат и всеки нов лъч светлина извиква нови изблици на възторг и благозвучни химни в прослава на Бога Изкупител. Любовта, която движи Давид; скърбите, които го тревожат; победите, които го придружават – всичко това са теми за дълбок размисъл. И неговото сърце, виждайки Божията любов във всеки промисъл за живота му, прелива от още по-силно преклонение и благодарност. Гласът му звъни с още по-възвишена радост и пастирчето преминава от знание към знание, защото Божият Дух е в него” (Елън Уайт. Патриарси и пророци).

1. В групата обсъдете отговорите си на въпроса какво означава да обичаш Бога. Как ние - като паднали в грях същества - обичаме Бога? Какво означава това? По какво любовта ни към Небесния Отец се отличава от любовта ни към другите хора и неща?

2. Защо хвалението е толкова важно за нас? Как хвалението и поклонението ни приближават към Бога? Как ни помагат да Го опознаем по-добре и да Го обичаме повече? Защо е важно да Го славим - особено по време на криза? Защото всеки може да пее хваления в добри времена, нали? Какво е нужно, за да бъдем способни да го правим и в лошите?

3. Както подчертаваме цяла седмица, спасението е единствено чрез вяра. Никой от нас не е достатъчно добър, за да го заслужи. Нещо повече – никой от нас никога не би могъл да стане достатъчно добър, за да го заслужи. Спасението е подарък – дар от един любящ и щедър Бог към падналата човешка раса, покварена от греха в самата си същност, не притежаваща в себе си нищо, което би могла да предложи на Бога. В същото време Библията отново и отново ни призовава да бъдем послушни, да Му се покоряваме. С други думи, макар да не се спасяваме чрез дела, те са неотменима част от самия процес на спасението. Как разбирате връзката между вяра и дела? Как можете да се научите да хвалите Бога и да показвате любовта си към Него чрез своите дела и в същото време да избягвате капана на упованието в тях?

Паднах и си нараних рамото. Силна болка ме прониза, когато се опитах да се изправя. Приятели ми помогнаха и ме закараха до спешното отделение. Там заварихме пациенти с много по-сериозни проблеми от моя. Един бе прострелян, друг бе намушкан с нож, а трети – сериозно болен.

Разхождах се наоколо, докато чаках да ме прегледат, и се молех наум за хората около мене. Внезапно забелязах Самюел, с когото се бях запознал преди много време. Той също чакаше за преглед. Поговорих му за Исус и му предложих библейски уроци. Той се съгласи, но сестрите го вкараха в кабинета, преди да успея да взема адреса му.

Приеха ме в болницата. Докато лежах на болничното легло, често се молех за тези, които бях видял в спешното отделение. Осъзнах, че Бог е с мене, дори когато не усещах присъствието Му.

След като ме изписаха от болницата, отидох в държавно учреждение, за да кандидатствам за помощ за инвалидност, докато се възстановя. Там отново видях Самюел и му напомних за библейските уроци. Решихме да се срещаме всеки следобед и заедно да учим.

На следващия ден го посетих в дома му и съпругата му ни посрещна. Тя бе поканила още една жена за уроците, която от своя страна бе поканила друга приятелка заедно с майка й. Майката се възхити от библейските уроци и ме покани да посещавам дома й, където да преподавам и на други. Когато пристигнах, видях, че седем души са готови за библейския час.

Само след няколко дни 12 души идваха в групата. Когато приключихме с курса, всичките 13 пожелаха да бъдат кръстени и всичко това бе резултат от една случайна среща в спешното отделение.

Имахме нужда от място, където да провеждаме събранията си. Научих, че Конференцията е купила къща наблизо, която да се използва за новосъздадена църква. Сградата бе ремонтирана и дори имаше басейн за кръщение! Новите вярващи, на които бях преподавал библейските уроци, първи се кръстиха в новата църква. Желанието им да говорят за Христос доведе още роднини и приятели. Днес имаме 30 кръстени членове и 10 посетители в района на Белем, Бразилия, който беше едно трудно за евангелизация място.

Църквата бе основана в резултат на една „случайност”, но вашите мисионски дарения помогнаха това да се осъществи. Благодарим ви за подкрепата.