Все някой път...

- Ах, Дейвид! - каза сериозно майката. - Кога най-после ЩЕ СЕ НАУЧИШ? Ако продължаваш така, някой път ще ти се случи нещо ужасно.

- Е, мамо, ти все лоши работи мислиш! - отвърна Дейвид. - Нищо няма да се случи! Не се безпокой!

- Надявам се, че няма да ти се случи, но постъпваш безразсъдно. Преди малко те видях на върха на старото дъбово дърво.

- Но аз внимавах, не беше никак опасно.

- Я си представи, че някой клон е изсъхнал и се счупи? Ще паднеш от петнадесет и повече метра височина и ще се удариш зле.

- Но клонът не се счупи.

- Зная, но можеше да се случи. А тази сутрин караше колелото си на най-оживената улица и то без ръце. Не ми харесва това, Дейвид, правиш много необмислени неща, самоуверен си, слава Богу до сега нищо не се е случило, но ако продължаваш, все някой път... ще се случи нещо много лошо.

- Но ти не разбираш колко е забавно да караш без ръце, мамо. А аз съм толкова опитен, че мога да карам както си искам.

- Зная, че изглежда страхотно отстрани, а ти си си малко фукльо. Но, когато караш без ръце, не можеш да имаш пълен контрол над велосипеда. А при това голямо движение, мисля, че наистина е глупаво да се поемат такива рискове.

- Винаги вдигаш врява, мамо, за всичко, което направя!

- Ех, Дейвид, само искам да не се случи някое нещастие и да останеш сакат за цял живот!

- Но човек трябва да поема рискове.

- Някои рискове - да! Но не и ненужни рискове. Точно този вид рискове са опасните. А, добре че си спомних - да не си посмял повече да висиш отзад на някой камион!

- И това ли успя да видиш?

- Трябва да ти кажа, че не само видях, но и никак не ми хареса това, което видях!

- Но това не е нищо, мамо. Просто си висиш отзад и после се качваш горе, камионът те вози. Няма нищо страшно.

- Но представи си, че паднеш.

- Няма да падна! Нали се държа.

- Държиш се, но се страхувам, че някой ден няма да успееш да се задържиш.

- Е, хайде, не почвай пак. Все се безпокоиш. Всичко е наред. Нищо няма да ми се случи, наистина.

И Дейвид отиде да играе, а майката влезе в кухнята доста обезпокоена. И с основание, защото Дейвид беше наистина особено момче. Готов бе да опита и най-опасните "номера", при условие, че има наоколо други момчета и момичета, които да го гледат.

Едва излязъл на главната улица и се натъкна на група приятели.

- Хей! - извикаха те. - Кой ще се хване отзад на този камион?

- Защо, какво е специалното на този камион? - попита Дейвид.

- Не виждаш ли, Дейв? Пише: "Опасно! НЕ СЕ ХВАЩАЙ!" - каза едно от момчетата. - Предполагам, че знаеш какво означава това. А и шофьорът, казват, бил...

- Аз ще се повозя - прекъсна го Дейвид. - Разбира се, че мога. Само чакайте да потегли и гледайте тогава!

Лицето на Дейвид се разтегна в усмивка, когато се присламчваше към камиона, без да го види шофьора. След това се приготви да скочи в момента, когато камионът тръгне. Другите момчета минаха отпред, за да отвлекат вниманието на шофьора.

Това беше голям, мощен камион, който тръгна с тласък и едва не събори Дейвид. Но той успя да се задържи, възнамерявайки да се изкатери горе веднага, щом му се отдаде възможност. Не можа да осъществи намерението си обаче. Кракът му се залюля, и не можа да се прехвърли. Опита още веднъж и още веднъж, но всеки път се свличаше обратно. Нямаше опора за краката.

Камионът увеличи скоростта. Дейвид направи още няколко опита, но напразно. Усети, че започва да се уморява. Ръцете го заболяха. Почувства, че не може да се държи повече увиснал. Не можеше и да се пусне, защото при такава скорост щеше да се разбие на парчета.

Накрая реши да извика на шофьора да спре, но гласът му не можа да заглуши шума на мотора. Камионът продължаваше да лети с все по-голяма скорост. Краката на Дейвид почти опираха асфалта. Вече нямаше сила да ги вдига и те се тътреха по настилката.

Изведнъж камионът мина през една дупка и тласъкът се оказа твърде силен за Дейв. Той се пусна, удари се в земята и всичко потъна в мъгла.

Първото нещо, което видя бе някакво бяло легло, в едно странно място с други такива бели легла. Майка му се бе надвесила над него.

- Къде съм? - пошушна той.

- В болницата - каза майката. - Счупил си крака, като си паднал от онзи камион. За щастие, няма нещо по-сериозно. Докторът казва, че всичко ще мине.

- Значи, този "някой път" все пак...

- Да, случи се - каза майката. - Дано е последен... Е, хайде, благодаря на Бога, всичко е наред.