Моузес и маймуната

Колко е прекрасно - казваше си МОУЗЕС - да ходиш сам из джунглата!

Докато крачеше по тясната пътечка, усещаше, че светът е чудесно място.

Въздухът бе изпълнен с най-разнообразни звуци на птици и животни. От време на време Моузес спираше и с усмивка наблюдаваше играта на маймунките. Поглеждаше нагоре, когато някоя странна птица пляскаше несръчно с крила във въздуха, правейки смешни фигури. Но маймуните, бяха най-интересното и забавно нещо за гледане.

Така Моузес крачеше във весело настроение, пътеката криволичеше и се провираше през джунглата. Той се бе родил и израсъл тук, в тези места, и не се страхуваше да върви сам. Най-забавното и приятно нещо беше, че никога не знаеш какво ще срещнеш на следващия завой.

Или някоя змия ще пресече бързо пътеката и ще се стрелне навътре в гъстата зеленина (е, Моузес беше доволен, че досега бе от змиите на безопасно разстояние; и той като повечето хора не ги обичаше); или нещо друго интересно ще се покаже на пътя.

Но този път, след един от завоите, той изведнъж видя нещо съвсем неочаквано. На няколко метра отпред, точно по средата на пътеката, седеше маймуна! Само че не някоя забавна маймунка, а грамадна, страшна маймуна! Моузес се изплаши. Защо ли тази маймуна - чудеше се той - с такова неприятно изражение и войнствен вид е избрала да седне точно там? Защо не си играе по клоните на дърветата като по-малките си събратя?

Моузес спря и я загледа. И тя го гледаше. После се изправи и сви юмруци. Веднага му мина през главата ужасната мисъл: "Тази маймуна иска да се бие с мен! Оле ле, колко ме е страх!"

Какво да направи? Маймуната не беше му оставила много място да мине. Не можеше и да се върне назад. Колко дълго щеше да стои там, гледайки маймуната, преди нещо да се случи?

Той почака няколко минути, чудейки се какво да направи, и тогава се помоли за помощ.

И изведнъж му хрумна една идея. Преди да тръгне, беше купил малко плодове, а маймуните обичат банани!

Затова откъсна един банан и го хвърли на маймуната. Може би - мислеше си Моузес - с такава вкусна закуска, тя ще скочи на някой клон да я изяде на спокойствие.

Моузес жадно наблюдаваше какво ще стане. Маймуната взе банана и го разгледа внимателно. Но явно, точно сега, не беше гладна. Внимателно остави банана на земята и отново погледна заплашително момчето. Изглежда, че в момента имаше по-голямо желание да се бие, отколкото да яде!

Моузес опита отново. Откъсна друг банан и пак го хвърли на маймуната. Тя го взе, погледна го и също го постави на земята. След това се изправи още по-заплашително.

Момчето се почувства съвсем обезкуражено и си помисли, дали да не опита още веднъж. Този път той избра най-хубавия банан. Но не го хвърли на маймуната - бавно се приближи до нея и подаде плода. Тя протегна ръка, хвана банана, а момчето в това време бавно премина!

О, какво облекчение почувства! Но макар страшно да му се искаше да се затича, не го направи. Продължи да върви бавно, като че ли нищо не се е случило; и когато реши, че е вече на безопасно разстояние, се обърна да види какво прави маймуната.

Какво правеше ли? Ами ядеше си спокойно бананите!...

Кой знае защо, когато се приближаваше към къщи, в главата му се въртеше нещо, което родителите му го бяха карали да учи наизуст - "Ще послуша ли Бог вика му, когато го сполети беда?" (Йов 27:9).