Малката госпожица Мърморана

Разбира се, това не беше нейното истинско име. Но не смея да ви го кажа, защото тя ще се засрами. "Малката госпожица Мърморана" - това беше името, което бе дал татко й и предполагам, че вече сте се сетили защо. Тя беше едно съчетание от мърморене, роптаене, недоволство и лошо настроение. Трябваше да живее в Града на мърморковците. Но тя, живееше с мама, татко и братчето си в една хубава къщичка. Всъщност нямаше основание да мърмори, защото си имаше добър дом, хубави дрехи и отлична храна. Какво повече може да иска едно момиченце? Кукли? О, да, тя имаше и много кукли. Сладкиши? Да, малка чантичка, която пълнеха с лакомства всяка седмица. Стотинки? Да, касичка с пари, които спестяваше, за да си купи колело.

Ще кажете - тогава защо мърмори?

Не зная. Момичетата са толкова странни понякога, нали? Винаги правят това, което не очакваш от тях. Така беше и с малката госпожица Мърморана. Беше все недоволна.

Мърморене! С него започваше още сутрин преди да е станала от леглото.

- Я млъквай, Джими!

На което майката казваше:

- Какво има пак?

И малката госпожица Мърморана отговаряше със свадлив глас:

- Джими пее и ме дразни!

Или:

- Джими хвърли възглавница върху мен!

Или:

- Джими ми се плези!

На закуска най-обикновеното нещо, което казваше беше:

- Не искам това!

Или:

- Не мога да понасям това, искам друго.

А когато трябваше да се упражнява на пианото, ще каже:

- Не мога сега да се упражнявам, пръстите ми са студени.

Или:

- Свирила съм това старо парче, вече ми омръзна.

Но на обяд беше най-лошо. Почти всеки ден, каквото и да поставеше майката на масата, беше за Мърмораната "ужасно". Щом поставят чинията пред нея, все няма да хареса нещо, все ще се намръщи, все ще измърмори:

- О, пак това ужасно нещо, не мога да го понасям.

Баща й казваше веднага да стане от масата и да напусне, щом е толкова проклета, но и това изглежда не й правеше впечатление. Тогава бащата заявяваше, че ако не спре да мърмори, ще я накаже.

Един ден, на обяд, малката госпожица Мърморана започна отново.

- Пак сте ми дали от това ужасно зеле...

- Слушай миличка! - каза бащата - спомни си какво съм ти казвал. Има хиляди деца, които биха се радвали да имат обяд като твоя. Трябва да го изядеш до последното парче преди да отидеш на училище.

Мърмораната се престори, че слуша баща си и започна да яде, но само кълвеше оттук-оттам като птиче.

Когато всички други свършиха, тя едва беше започнала. По-голямата част от яденето стоеше в чинията й. Бащата стана от масата, майката отиде в кухнята, а тя остана да довърши обяда си.

Тогава в далечината иззвъня училищния звънец. Малката Мърморана го чу и знаеше какво я очаква в училище, ако закъснее. Затова стана от масата, облече си палтото и се затича към училище от задната врата без да каже довиждане на никого.

След малко майката се върна в трапезарията и видя, че госпожица Мърморана е изчезнала, а обедът е оставен.

- Добре, малка госпожичке - каза тя. - Чакай да видиш какво ще стане.

Малката госпожица Мърморана си дойде от училище, както обикновено, съвсем забравила какво се бе случило на обяд. Беше много гладна.

Вечерята беше готова и тя подушваше миризмата на кейк и други вкусни неща. Предвкусваше приятните минути, които й предстояха.

Но когато седнаха на масата, майка й предложи неизядения обяд.

- Малките момичета трябва да се научат - каза тя с усмивка - да изяждат всичко, преди да поискат следващото вкусно нещо на масата.

Бедната малка госпожица Мърморана почти съжали, че не е изяла обяда в подходящото време. Сега той не изглеждаше никак апетитен, на всичкото отгоре беше изстинал. Сълзите започнаха да капят.

- Н-н-н-е го и-с-с-кам - хълцаше тя.

Другите се заеха с вечерята и скоро привършиха. Малката госпожица Мърморана седеше сърдито на масата с нацупени устни, с една-две пресни сълзички на бузите.

Вкусните неща свършваха едно след друго и тя си помисли, че ако не побърза, няма да остане и от кейка. Затова се хвана за вилицата.

- Тя започна да яде - каза Джими.

- Не е учтиво да гледаш какво правят другите - смъмри го бащата, който заедно с майката се правеше, че не забелязва какво става.

Само за пет минути обедът беше изяден и малко по малко, усмивка започна да се появява на лицето на госпожица Мърморана. Беше щастлива, че успя да вземе последното парче кейк, което се оказа доста голямо.

Когато вечерта децата отидоха да си легнат, бащата каза на майката:

- Знаеш ли, имам чувството, че нашата Мърморана поне на обяд няма да ни мърмори повече.

И няма да повярвате, но позна.