Магали от "Хубавата къща"

"Хубавата къща" беше една постройка, която някога е служела за хотел. В нея се влизаше през един просторен вход. От няколко години къщата беше приют за тридесетина изоставени деца - момчета и момичета. Директорката, Тантин, копнееше да научи поверените й деца на всичко хубаво в живота. Преди да седнат на масата за храна, тя ги учеше да казват своята молитва. Сутрин и вечер четяха Библията. Пееха хубави песни, имаха интересни и поучителни занимания.

Тантин нямаше помощник и децата трябваше сами да оправят леглата, да чистят стаите. Едни отговаряха за реда при хранене, други за чистотата. Големите помагаха в кухнята.

В "Хубавата къща" се прилагаха принципите на честността, приличието, доброжелателството.

Малчуганите ходеха в училището на селото и общуваха със селските деца. Дали ги питаха за техните роднини? Може би. Обаче никой не знаеше кое дете от кой край на страната е дошло.

Магали беше на девет години. Русичка, с големи сини очи, тя беше много симпатична. Най-близката й приятелка от класа я обичаше и винаги я защитаваше, когато другите се отнасяха с нея несправедливо. Защото Жоржин беше интелигентно момиче и виждаше всичко.

- Сложи тука едно "с". А тука трябва още едно "р" и едно "т".

И Магали получаваше много добри бележки. Големите й сини очи гледаха с възхищение и признание Жоржин.

Минаха няколко години. Тантин реши да постави децата от "Хубавата къща" на изпитание. Щеше да възнагради тези, които издържат... Разбира се, тя не сподели идеята си с никого.

Голям шоколад, увит в златиста хартия, беше поставен на масата във всички стаи. В ония времена шоколад не се купуваше често, особено в общежитието.

Когато Магали влезе сама в стаята, където живееше с друго момичета, очите й светнаха. При вида на такова лакомство, зъбките не устояха и сякаш сами започнаха да хрупкат сладките парченца.

Вечерта Тантин направи обиколка из стаите. Дисциплината се спазваше и никой не бе докоснал лакомства. Това беше повод за поздравления, а също и един урок по честност.

...Бедната Магали! Казаха й, че може да завърши живота си в затвора. Другарчетата й започнаха да я гледат отчуждено. При най-малкия повод й напомняха безжалостно, че между тях живее един потенциален крадец...Трудно се живееше в такава атмосфера. Затова, когато стана на 15 години, тя намери утеха във възможността да се премести в някое семейство, където да помага в домакинството.

И ето я в семейството на търговец. През деня помага в домакинството, а вечер, когато продавачите отиваха да почиват, почиства магазина.

Един ден, нейният шеф, господин Мишьоле, търсеше парчета плат, които бяха мостри. Обърна всичко наопаки, най-после запита Магали дали случайно не знае нещо.

- Не! Нищо не съм видяла - каза тя, като се изчерви при спомена за това, което се бе случило в "Хубавата къща".

- Защо се изчерви? Имаш гузен вид. Май ти си ги взела?

- Не! Нищо не съм взимала.

И бедното момиче избухна в сълзи.

- Тогава защо плачеш?... Остани тук, мадам ще отиде в стаята ти да претърси.

Магали искаше да се успокои, защото наистина нищо не беше взела. Но си спомни за всички страдания в общежитието, заради онова парче шоколад... И се изплаши.

Мадам се върна след четвърт час.

- Нищо не намерих... Но поведението на това момиче ми изглежда доста странно.

- Хайде! Кажи дали си ги взела и няма да те предадем на полицията. Иначе може да отидеш в затвора. Побързай!

- Не знам нищо за тези мостри. Не съм ги виждала и нищо не съм взела. Не мога да ви кажа нищо друго.

Магали продължи да плаче. Разбираше, че честността й е поставена на карта пред семейство Мишьоле.

Търговецът реши да се обади в "Хубавата къща", за да провери какво поведение е имало момичето - дали пък няма склонност да краде.

- Уви - отговори Тантин. - Не мога да гарантирам напълно за нея. Тук веднъж това се случи с нея, въпреки моите наставления. Винаги съм казвала, че, ако тя продължава така ще свърши в поправителния дом.

Полицията се намеси и бедното момиче, въпреки липсата на доказателства, бе изпратено в поправителен дом.

Магали беше много огорчена. Тя вече не вярваше на хора, които говореха за доброта и честност, а в живота си не бяха такива. Може би малко повече доверие, повече обич и търпение, щяха да я укрепят във вярата и тя щеше да бъде щастлива.

Помниш ли разказа за Жан Валжан и откраднатия хляб? Той е описан в една много хубава книга, която се нарича "Клетниците". Никой не се смилил над Жан Валжан и той трябвало да изпита много болка и мъка. Когато го пуснали на свобода, бил огорчен и мразел всички. Никой не искал да говори с него, никой не искал му продаде нещо за ядене. Тогава чул, че наблизо живеел един добър пастор, който дори не заключвал вечер вратата си. Отправил се към къщата му, може би за да открадне нещо, но бил така топло и любезно приет и нагостен, че сърцето му се трогнало. Сутринта на тръгване все пак откраднал сребърните лъжици, с които се хранили предишната вечер и полицията го заловила, но пасторът го защитил. Казал, че лъжиците са подарък и гостът бил освободен. От тогава Жан Валжан възвърнал вярата и любовта си към хората.

Много често прошката и доверието вършат чудеса, като спасяват някой човек. Това ми напомня една друга история, която много добре познавам. Искаш ли да ти я разкажа?

Жозет беше много живо за възрастта си четиригодишно момиченце. Мъничка, умна, енергична, всичко искаше да пипне, всичко искаше да види. Веднъж тя намери на масата в хола едно портмоне, в което имаше, освен пари, и един пръстен. Тя взе пръстена, без да се замисли. Опита се да го постави на пръстчето си, но то се оказа много тъничко. Момиченцето се втурна навън да се похвали на по-голямата си сестричка.

- Виждаш ли какво пръстенче си имам? - каза тя на Мишлин.

- Я го покажи! Тук под сливата ли го намери? Знаеш ли какво? Хайде да отидем да го продадем на магазина за двадесет стотинки и ще си купим с парите бонбони.

И двете с Мишлин вече тичаха нататък.

- Мисля, че можем да му искаме четиридесет стотинки.

- Добре, хайде тогава за четиридесет.

И двете момиченца още по-бързо се затичаха към магазина.

- Вижте, госпожице Соланж, Жозет намери това пръстенче под сливата в градината. Искаме да го продадем за четиридесет стотинки.

- Покажете ми го... Но това е венчален пръстен. Къде го намерихте?

- Зад къщата под сливата. Жозет го намери.

- Нека, дечица, да поговоря най-напред с вашите родители.

Жозет не успя да каже нито дума. Говореше сестра й, като вярваше в това, което казва.

Родителите бяха вкъщи.

- Всъщност това е брачен пръстен - каза мадам Брюно.

- Да, Жозет го намери под сливата - уточни Мишлин.

Господи Брюно също разгледа предмета.

- Това е моят пръстен - каза той. - Поставих го в портмонето си, което трябва да е на масата. Ще отида да проверя...

- Да, няма никаква грешка. Трябваше да върша една работа и за да не се издраска го свалих.

- Слушай, Жозет, признай, че си взела този пръстен от моето портмоне.

Момиченцето познаваше строгостта на родителите си, особено на майка си. Няколко пъти беше наказвано. Да изповяда грешката си означаваше, че я очаква тежко наказание.

Мишлин, изплашена за сестра си, прекъсна разговора:

- Бях в градината, когато Жозет го намери под сливата. Разбира се, по-голямата сестра беше искрена.

Атмосферата започна да се нажежава. Заваляха въпроси. Жозет наистина се изплаши.

Тогава се намеси майката.

- Е, добре, хайде да не говорим повече по този въпрос!

Днес Жозет е вече възрастна, но никога не е забравила онази проява на любов от страна на майка си. Това й помогна много повече от всичкото наказание, което щеше да изтърпи за лошата си постъпка.