Пламенната вяра на Стив

Не искам да ходя на училище - каза Стив, като остави книгите си на кухненската маса.

- 3ащо? Какво се е случило? - учуди се майка му. - Да не би да не се чувстваш добре?

- Добре съм - отговори момчето, - но не искам да ходя на училище.

"Ясно, че нещо е станало! Но какво ли?" - помисли си майка му.

- Тези момчета са много лоши - продължи след малко Стив.

- Кои момчета?

- Момчетата от улицата. Когато пресичаме, те ни удрят с пръчки.

- Но защо? - учуди се майката. - Това не може да бъде! Та те всички са големи - от горните класове. Би трябвало дори да пазят по-малките.

- Това, което ти казвам, е вярно - заплака Стив.

- Понякога ни удрят и по главите - добави по-малкото му братче.

- Лоша работа! - въздъхна майката. - Все пак идете сега на училище, а аз ще се опитам да измисля нещо.

Стив хвана брат си за ръка и двамата излязоха.

Следобед, когато се върнаха, очите им бяха зачервени.

- Те пак ни биха - изплака малкото братче.

- И този път - здравата - добави Стив, - не можах да се сдържа да не плача.

- Какви побойници! Трябва да им се даде да разберат! Но аз съм намислила нещо. Ще ви го кажа малко по-късно.

След вечеря майката прочете първата част на Псалм 118.

- Давид е страдал много от неприятелите си - обясни тя. - Той също е бил преследван от подигравачи и побойници. Но вижте какво казва в стих шести: "Господ е до мене. Няма да се убоя. Какво може да ми стори човек?"

Запомнете този стих: "Господ е до мене," Не е ли чудесно това? Давид е бил сигурен, че Господ се грижи за него. Исус ще се погрижи и за вас, ако му се доверите.

На другия ден след училище Стив и братчето му нахлуха като буря в кухнята. Сега изглеждаха съвсем иначе. Лицето на Стив светеше като лице на ангел.

- Това подейства! Наистина подейства!

- Но какво се е случило? Какво е подействало? - учуди се майка им.

- Стана точно както ти казваше! - отвърна момчето. - Когато онези побойници тръгнаха към нас, аз останах спокоен и ги погледнах. След това казах:

- Господ е откъм мене. Няма да се убоя! Какво може да ми направи човек?

Тогава те се спряха, спогледаха се и ни обърнаха гръб! Представяш ли си? После си отидоха.

- Искаш да кажеш, че си казал всичко това на глас?

- Ами, разбира се!

- Удивително - каза майката, - каква пламенна вяра!

Тогава тя протегна ръце и прегърна своите малки момчета. Да, тя се гордееше с тях! Пламенната им вяра беше победила!