Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Който според голямата Си милост ни възроди за жива надежда чрез възкресението на Исус Христос от мъртвите...

В пиесата си "Без изход" Жан-Пол Сартър изразява своята представа за ада. Две жени и един мъж, обречени на вечна смърт, влизат в стая, където не ги заплашват изтезания. Но те са осъдени да останат тук завинаги заедно - без да спят, без дори да мигнат. И тримата започват с лъжи за миналото си. Мъжът се преструва на герой от революцията. Всъщност той е убит при железопътна катастрофа, след като е предал другарите си и се е опитал да избяга. Животът на жените пък е още по-жалък. В принудителната близост на затворената стая всичките им тайни, чувството им за вина и гузна съвест излизат наяве. Нищо не може да се скрие и нищо не може да се промени. Въображението на Сартър ни подготвя прекрасно за неговата прочута фраза: "Адът - това са другите". Но крайното впечатление от пиесата е усещането за обреченост, към което ни води цялото действие: "Ти си твоят живот и нищо друго."

Сартър отхвърли християнството, но пиесата му подканва към дълбок размисъл. Кой иска да каже, че той е това, което е бил, а не онова, което е искал да бъде или което се надява да бъде? Сартър внушава, че адът започва тогава, когато изчезне надеждата. Въображението на френския драматург е бедно, за да се представи реалността на ада, защото Божият съд разобличава грешниците не просто пред очите на други грешници, а пред всевиждащия взор на самия Бог. И все пак, той ни напомня колко отчаяно се нуждаем от надежда. Докато има живот, има и надежда, казваме ние. Но ако умре надеждата, какъв живот ни остава?

Ап. Петър пише Послание на надеждата. Надеждата, която той възвестява, не е онази, която наричаме "сладка надежда". Ние "храним" подобни сладки надежди, защото те са особено крехки. Всъщност не очакваме да се случи онова, на което се надяваме. Но Петър пише за сигурната надежда, която пренася бъдещето в настоящето, защото се корени в миналото. Надеждата на апостола е в спасението, което идва от Бога, в избавлението ни чрез Него от греха и смъртта. Тази надежда е сигурна, защото Бог вече е осъществил това спасение "чрез възкресението на Исус Христос от мъртвите".

За Петър възкресението на Исус е реалност, променила изцяло живота му. Когато Исус умира на кръста, това слага край на всяка надежда за Петър. Тогава той изпитва само горчива мъка задето се е отрекъл от своя Учител. Зората не му донася надежда. Когато петелът пропява, той чува ехото на своето проклятие.

Но Исус не остава мъртъв. В онази Великденска утрин Петър чува от жените за празния гроб и за думите на ангела. Той изтичва до гроба и така сам се уверява. Тръгва си смаян, но Исус си спомня за него и му се явява още преди той да се върне при другите ученици в горната стая. Надеждата се възражда в сърцето му при вида на живия Господ. Апостолът пише, за да възхвали Бога за тази жива надежда. Възкресението не просто му връща неговия Учител. Възкресението увенчава победата на Христос, Неговата победа в името на Петър и на онези, до които сега той пише. Възкресението показва, че Бог е превърнал Разпнатия в Господ и Помазаник (Деян. 2:36). Исус ще управлява отдясно на Своя Отец до деня, когато ще се върне, за да възстанови и възроди всички неща (Деян. 2:33-35; 3:21). С възкресението на Исус и въздигането Му в слава започва нова ера. Сега Петър очаква деня, когато Исус ще се яви от небето (1:7, 13), неговата жива надежда е Исус.

"Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос!"