Още нещастия за пророка

Има едно нещо, което всеки последовател на Господа научава, и то е, че вярата в Исус и стремежът да вършим Неговата воля не ни гарантира леко преминаване през живота. Все пак сме предупредени: „Но и всички, които искат да живеят благочестиво в Христос Исус, ще бъдат гонени“ (2 Тимотей 3:12). Това определено е истина, която Еремия научава от личен опит.

Обаче в същото време това, което нашата вяра може да направи за нас в моменти на изпитание, е да ни даде по-широка перспектива, която да ни донесе спокойствие в трудните периоди. Тоест, когато дойдат нечестни и несправедливи страдания (а без съмнение, огромна част от тях са такива), няма да останем сами с чувството за безсмислие и безцелност, изпитвано често от хората, които не познават Господа. Ще знаем нещо за голямата картина, за най-голямата надежда, която Бог ни предлага, независимо колко мрачно е настоящето; и от това знание – и надежда – ще можем да извличаме сила. Еремия е наясно с това, въпреки че на моменти като че ли го забравя и се съсредоточава само върху нещастията си.

Тъй като хронологично сме отдалечени на повече от две хиляди години от Юда и може би дори още по-отдалечени в културно и социално отношение, за нас е трудно да разберем всичко, което става по времето на Еремия. Когато четем Библията, особено острите предупреждения и заплахи, които Бог изрича срещу народа, мнозина смятат, че Господ тук е изобразен като суров, жесток и отмъстителен. Това обаче е фалшива представа, основана само върху повърхностното четене на библейските стихове. Всъщност, Старият завет разкрива същото, което разкрива и Новият: Бог обича човечеството и желае да го спаси, но не ни кара насила. Ако искаме да вършим злото, дори въпреки Божиите молби към нас, ние имаме свободата да го направим. Просто трябва да помним не само последиците, но и че сме били предупредени за тях предварително.

Представените тук злодеяния са само малка мостра от това, в което Божият народ се е провинил. Както свещениците, така и пророците са „безбожни“– невероятна ирония, като се има предвид, че свещениците трябва да бъдат представителите на Бога, а пророците – говорителите от Негово име. А това е само началото на проблемите, пред които Еремия се изправя.

Представените тук злини са от най-различен вид. Има отстъпление сред духовните водачи; те освен това водят и другите към вършене на зло, „така че никой не се връща от злото си“ (Еремия 23:14). Дори когато Господ предупреждава за надвисналия съд, пророците им казват, че това няма да стане. Междувременно, отдалечавайки се от Бога, те забравят съвета да се грижат за сираците и да защитават бедните (Еремия 5:28). Нацията се е отделила от Господа във всяко отношение. Голяма част от Библията, поне от пророческите книги на Стария завет, докладва как Бог се опитва да върне обратно при Себе Си Своя непокорен народ. Тоест, въпреки всички тези злини, Той е готов да им прости, да ги води и дори да ги възстанови. Но ако те отказват, какво повече би могло да се направи?

Работата на пророците е винаги да предават Божиите вести, а не да броят колко хора ги приемат или отхвърлят. По принцип броят на тези, които приемат техните проповеди по времето на разгласяването им, е нисък. Например, въпреки че не знаем колко са хората по времето на Ной, можем основателно да предположим, че мнозинството не е много възприемчиво, имайки предвид малкия брой хора, които влизат в ковчега. Това, изглежда, е повтарящ се модел в цялата свещена история.

За да разберем по-добре какво става тук, е най-добре да прочетем точно какви пророчески думи изрича Еремия – думи, които му докарват проблеми с такъв високопоставен служител. В Еремия, 19 глава имаме част от това пророчество: Бог ще докара „на това място зло“ (Еремия 19:3), ще ги направи да паднат от меч и телата им ще бъдат изядени от птиците и животните (ст. 7), и ще се ядат един-друг (ст. 9).

Макар че никой човек не би бил щастлив да е фокусът на такова пророчество, като водач Пасхор е особено засегнат. Както при повечето хора, първата му реакция е да отхвърли вестта; в края на краищата, кой би искал да повярва в нещо толкова ужасно? И нещо повече, използвайки поста си, той допуска грешката да накаже вестителя. Изпраща да го бият според закона (Второзаконие 25:1-3) и го слага в дървена стегалка. Въпреки че го освобождава на следващия ден, това болезнено и унизително преживяване не попречва на Еремия да продължи да разгласява пророчеството си, този път не само срещу Юда, но и конкретно срещу Пасхор и неговото семейство. Не след дълго неговата и на семейството му съдба ще станат ужасен пример за всички, които ще ги видят в пленнически вериги. Това е също и първото място в книгата на Еремия, в което Вавилон се споменава като място на изгнанието.

Острите думи на Еремия към Пасхор и нацията не са измислени от него самия; не са изречени в изблик на гняв затова, че е заключен в клада за един ден. Това са Господните думи, които да каже на народа.

Обаче това, което следва, идва направо от сърцето на пророка, написано под вдъхновението на Светия Дух. То е прочувствен вик на човек, който просто не харесва ситуацията, в която се намира, и ридае поради това.

Отначало думите му звучат почти богохулно. Обаче човек се чуди защо той би казал, че Господ го е измамил, когато от самото начало Той го предупреждава, че ще се сблъска с жестока съпротива. Въпреки това, Еремия се оплаква: „Щом си отворя устата, говоря само за „насилие и разрушение“. Нищо чудно, че хората са против мен“.

Еремия би предпочел да се откаже и да спре да проповядва, но Божието слово е като огън в сърцето му и в костите му. Каква силна метафора за някого, който разбира за какво е призован и въпреки личната болка ще следва своето призвание, независимо от всичко. (Намираме подобни мисли в Амос 3:8 и 1 Коринтяни 9:16.)

Във всички тези стихове виждаме борбата на Еремия – можем да забележим великата борба, бушуваща около него и вътре в него. В един момент той хвали Бога, че спасява нуждаещите се от нечестивите; в следващия (както ще видим утре) – проклина деня, когато се е родил.

Дори най-суровите критици на Библията ще трябва да приемат един основен момент: Библията не прикрива човешките слабости и недостатъци. С изключение на съвършения и безгрешен Божи Син, животът на почти всички подробно описани в Библията библейски герои не минава без разкриване на слабостите и грешките им. Това се отнася дори за пророците. Както се каза по-рано, Богът, на Когото те служат, е съвършен – пророците, които Му служат, не са. Те, както и всички ние, са грешниците, които имат нужда да им се придаде правдата на Христос чрез вяра (виж Римляни 3:22). От Ной до апостол Петър, и всички останали между тях, са увредени от греха хора, чиято единствена надежда е, както казва Елън Уайт, да отидат при Господа и да кажат: „Нямам никакви заслуги или доброта, чрез които да претендирам за спасението, но представям пред Бога изкупващата всичко кръв на безукорния Божи Агнец, Който отнема греха на света. Това е единствената ми молба. Името на Исус ми дава достъп до Отец. Неговото ухо, Неговото сърце е отворено и към най-слабата ми молба и Той удовлетворява и най-дълбоките ми нужди“ (Вяра и дела. С. 106 – амер. изд.).

Разбира се, неговите думи тук ни напомнят за Йов, чието положение е много по-тежко от това на Еремия (виж Йов 3 гл.). Макар пророкът да има увереността, че върши Божията воля и че Господ е с него, в този момент болката от настоящото му положение го съкрушава. Независимо от интелектуалното разбиране на истината, сега съзнанието му е помрачено от неговата собствена скръб.

Понякога много хора могат да се окажат в подобна ситуация: с разума си да разбират всички Божии обещания, но да са така съкрушени от скръб и болка, че тези обещания да останат на заден фон и те да забелязват само непосредственото страдание. Това е разбираема реакция. Не че е правилна, но е разбираема! Тук отново виждаме човешкото естество на Еремия, който по това прилича на всички останали хора.

Въпреки цялото зло, Господ все още желае да даде на народа шанс да се покае. Затова тук отново виждаме Божията благодат, предлагана на хората, които желаят да я приемат. Дори сега те все още имат време да се обърнат, въпреки всичко, което са извършили.

В тези стихове можем още да видим условността на много от пророчествата: Бог казва, че ще направи нещо, което в много случаи е нанасяне на наказание. Но ако народът се покае, Той няма да изпълни това, което е казал. То е условно и зависи от начина, по който хората реагират. Има ли причина Бог да действа по друг начин? Той не би съветвал някого да се обърне от злите си пътища, а после, дори ако се покае и се обърне, пак да го накаже. В такъв случай Той няма да накаже, както изрично се казва в тези стихове.

Еремия трябва да е бил крайно разочарован, че е осъден от хората, които го нападат, защото те казват, че искат да запазят „закон от свещеник“, „съвет от мъдър“ и „слово от пророк“. Колко дълбоко може да се самозаблуждава човешкото сърце!

В Еремия 18:11-17 виждаме Господ да казва на Своя народ да спре да върши някои неща. Стих 11 казва: „О, върнете се всеки от лошия път и оправете постъпките си и делата си“. В стих 12 Господ по принцип казва, че вече знае: те няма да послушат предупрежденията и молбите Му, но ще продължат да ходят „според упорството на злото си сърце“ (ст. 12). След това казва какво ще направи заради непокорството им. Това е едно от многото места в Библията, което показва, че Божието предузнание на нашите свободни решения по никакъв начин не променя свободата на тези решения. Иначе защо Той ще ги умолява да се обърнат от злото, ако нямат свободата да Го послушат? В такъв случай защо ще ги наказва, че не са Му се подчинили, ако нямат свободата да се подчиняват? Ясно е, че Господ знае точно какви ще бъдат техните свободни решения, дори още преди да са ги взели. Откриваме тази съдбоносна истина също и във Второзаконие 31:16–21. Дори преди израелтяните да влязат в Обетованата земя, Господ казва на Моисей, че знае, че те „ще се обърнат към други богове и ще им служат“ (Второзаконие 31:20). Това пак е доказателство, че Божието предузнание на нашите решения не нарушава свободата, която имаме да ги вземем.

1. Поразсъждавайте още малко върху последния въпрос в края на частта за четвъртък. Кой не е чувал хората да казват, че правят нещо, защото Господ им е казал? (Какво можете да отговорите на някого, който казва така?) Макар да няма съмнение, че Бог ще ни води, как можем да проверяваме подобно водачество, за да сме сигурни, че наистина е от Господа?

2. Еремия казва, че Господното слово е като „огън в костите му“. Как можем да поддържаме този огън и в нас самите?

3. Какво можем да открием в стиховете, които разгледахме тази седмица, което да ни помогне да разберем в какво се състоят пробуждането и реформацията? (Всъщност не е ли това, което Господ иска да постигне в Своя народ?) Например, защо чувството за собствената ни греховност е толкова важно за пробуждането? Имайки това предвид, защо трябва кръстът и надеждата, която той предлага, да бъдат централни и за пробуждането?

На следващата сутрин Джон отишъл на молитвената служба в кампуса, където сестра Джеремая водела събранието. Тя апелирала за доброволци, които да се молят за всички студенти. Джон се помолил за студентите в нужда, но отправил и тиха молитва за собствения си проблем.

Два часа по-късно се срещнал с приятел в кампуса. „Как си, наред ли е всичко”, попитал го приятелят.

„Да – отговорил Джон. – Всичко е наред. Бог контролира нещата.”

„Как е майка ти?”, отново попитал приятелят.

„Добре е!” – отвърнал Джон, след което без да се замисля, добавил: „Много е обезпокоена за училищните ми такси.”

„Колко ти трябват?”

Имало нужда от 50 000 зимбабвийски долара за регистрацията.

Приятелят извадил банкноти от Ботсуана. „Ето ти 250 пула”, казал той. Парите се равнявали на 23 000 зимбабвийски долари. Джон благодарил горещо и приел парите. Добре, Господи, помислил си той. А сега как да обърна тези пула в зимбабвийски долари, за да се регистрирам?

Само след няколко минути открил човек, който искал да обмени пула за зимбабвийски долари, при това в съотношение, което покривало точно половината от необходимата такса за регистрацията. Джон побързал да се обади на майка си, за да й разкаже, че Бог е извършил половин чудо.

„Мамо, би ли изпратила Мърси [сестрата на Джон] до банката, за да внесе 25 000 долара.

„Знаеш, Джон, че нямам пари”, отговорила майката.

„Просто изпрати Мърси в града – настоял Джон. – Бог ще се погрижи за парите. Майка му била озадачена, но не се възпротивила. Ако Джон има такава вяра, как би могла да се съмнява. Помолила Мърси да отиде в града и да изчака, докато Бог й даде парите за Джон.

Междувременно Джон отишъл в града да внесе получените 25 000 долара в банковата сметка на университета. След като пристигнал, отново се обадил на майка си.

„Опитвам се да се свържа с тебе! Мърси срещнала един твой приятел в града, който бил обещал да ти даде малко пари за храна. Ти обаче си заминал за училището. Затова помолил Мърси да ги внесе в твоята банкова сметка. Когато Мърси му казала от каква сума се нуждаеш, това се оказало повече, отколкото той възнамерявал да даде. Отворил обаче портфейла си намерил повече от 25 000 долара. Дал й парите, които тя да ти предаде. Трябва ни банковата сметка на университета, за да ги внесем.”

Очите на Джон се изпълнили със сълзи, когато чул как Бог отговаря на молитвите му. Дал необходимата информация на майка си и благодарил на нея и на сестра си за това, че са помогнали да се случи чудото.

Втурнал се към училището и пристигнал само няколко минути преди да затворят канцеларията. Усещал лекота в сърцето си и сякаш летял, когато си спомнял как Бог извършил още едно чудо за един млад човек, който не притежавал нищо друго освен вяра.

В университета „Солуси” има повече от 1000 студента. Много от тях, също като Джон, са там поради вярата си.