Осемгодишната Уха поглежда с копнеж от вратата на малката къща на баба си в село Венкатапурам в Южна Индия. Погледът й се спира на малката полянка от другата страна на пътя и очите й се затварят за молитва. Също като другите новоповярвали в селото тя си има желание. Всъщност – нещо повече от желание; копнее за едно нещо с цялото си сърце. Иска да се покланя на Бога в църква, истинска църква.

Когато адвентисти миряни провели евангелизаторски събрания в селото, стотици хора ги посетили. След като чули поканата да последват Исус, мнозина изоставили боговете си и приели Исус за свой Господ и Спасител. Вярата им е гореща, а желанието им да са верни на Божиите заповеди – силно. Всяка събота и понякога през седмицата те се събират по домовете за поклонение и молитва, тъй като подобно на много други групи в Индия нямат своя сграда.

Църковните членове са фермери. Не изкарват много пари, но дават според възможностите си, за да купят тухли за църквата, която един ден ще се издигне на малката поляна. Работата върви бавно, а повечето хора в селото – предимно нехристияни, увещават новите вярващи да си намерят по-силен бог, тъй като техният Бог явно не е много мощен и не може да им даде храм. Вярващите разбират начина на мислене на своите съседи, но въпреки това ги боли, когато чуват думите: „Вашият Бог сигурно не е много силен.”

Уха също чува тези думи. Тя няма пари, които да дари за църковна сграда, но прави онова, което може. Още от момента, когато мисионерите й разказали за Исус, тя се моли за църква. Всяка събота пости и се моли за църквата, за която е сигурна, че ще бъде построена с Божия помощ. Не пропуска нито една събота и смята да продължи да пости и да се моли, докато църквата не бъде построена и осветена. Докато другите деца тичат на воля след съботното богослужение, Уха пости и се моли Бог да им помогне да си имат църква, в която да се събират и да водят приятелите си на среща с Бога.