Никой в ​​града никога не се бил обръщал към християнството и жителите му пламнали от гняв, когато бащата на Кокила и четири други семейства решили да освещават седмия ден, събота. Кокила била на 9 и животът ù се променил завинаги.

Майката на Кокила била починала, когато тя била бебе, и сега живеела с баща си, четирите си по-големи сестри и по-големия си брат в Южна Азия.

На баща ù, обеднял фермер, му било забранено да работи на полето, след като започнал да спазва съботата. На него и на другите освещаващи съботата било забранено и да купуват храна от магазините.

Освен това градските власти обявили, че всеки, който говори със спазващите съботата, ще трябва да плати солена глоба. В резултат на това съседите отказвали да говорят с Кокила и семейството ù. Кокила също не говорела със съседите си. Никой не искал да плаща глоба. Кокила имала много приятели, но изгубила всичките. Това било някакъв странен и тих свят за момичето.

Когато баща ù заявил, че няма да се откаже от вярата си, съседите започнали да проявават насилие. Гневно връхлетели върху дома на Кокила, разграбили мебелите, дрехите и съдовете и ги изхвърлили на улицата. Освен това подложили на побой нейния баща и брат ù.

Но един съсед се оказал ярка светлина през това мрачно време. Той също не бил християнин, но не принадлежал към същата основна световна религия като жителите на града. Съседът помогнал на семейството на Кокила да си купува ориз. Говорел с Кокила и с готовност платил глобата за нарушаване на правилата в града.

В продължение на седем години Кокила живяла при кошмарни обстоятелства. Три от семействата, които били приели съботата по същото време като баща ù, променили решението си и напуснали църквата. Само две от петте семейства, включително семейството на Кокила, останали верни на Бога.

Кокила никога не се оплаквала, но много плачела. Бащата виждал сълзите ù и решил да я изпрати в адвентен пансион. Това било като късче от рая на земята за момичето.

„Учителите бяха много мили и любящи“, спомня си Кокила, която днес е на 39 години и работи като секретарка в пансиона на гимназията „Мемориал Е. Д. Томас“ в Танджавур, Индия. „Учителите ми говореха! Децата ми говореха! Беше толкова хубаво отново да имам приятели.“

Благодарим ви за вашите мисионски дарения, които подкрепят училищата на адвентистите от седмия ден по целия свят. Гимназията „Мемориал Е. Д. Томас“ получи част от даренията за 13-та събота през 2020 г.