"Към Мене погледнете     
и спасени бъдете..."

Екипът на sdabg.net

Отзиви

Регистрация
на сайт


Банери

[Опитности]

Спасен в небето, Част 1


Бележка от редактор: Пастор Николай Жукалюк служи в ЦАСД от повече от 40 години като пастор, писател, издател и президент на Украинския съюз. В разказаната история той споделя важни моменти от преживяванията си в съветската армия.

Моята задължителна служба в съветската армия бе към своя край. Една от отговорностите ми бе да служа като журналист във военния вестник. Началниците ми бяха доволни от моята работа и искаха да продължа да работя като старши редактор. Предложиха ми апартамент в Ленинград, което по онова време бе непостижима мечта. Имаше само едно условия – трябваше да стана комунист. В съветско време никой не можеше да се издигне до такава позиция, без да е комунист.

Получих покана за реща с генерала след няколко дни. Той ми каза: „Можеш да продължиш с военната служба. Ще ти дадем офицерско звание и ще можеш да останеш при нас. Ще имаш командировки, ще пътуваш до различни места и ще работиш във военния район. Можеш така да останеш в армията и да работиш тук.

Сега вече имах две предложения – да стана главен редактор или офицер. Изкушението бе голямо. Мислех си за офицерската професия и за всички неща, които щях да получа. От друга страна, апартамент в Ленинград? Това бе мечта за мене. Започнах да обмислях двете предложения, макар че това щеше да доведе до отхвърляне на моята вяра и до приемането на членство в комунистическата партия.

По онова време служех и като парашутист и вече имах около 80 скока. Веднъж, докато се приготвях за поредния скок, ръководителят ми каза: „Аз ще бъда първи, а ти ще скочиш последен. Между нас ще има 15 войници.“ Парашутите на всички войници преди мене щяха да се отворят автоматично, а моят трябваше да бъде отворен ръчно. Мислех си, че няма да има проблем – аз съм смел, имам добър опит, правел го толкова много пъти досега.

Скочих последен. След кратко падане, дръпнах въжето. Нищо не се получи. Опитах се да не се паникьосвам. Протегнах се към резервното въже. Отново не видях парашут. Над мене имаше само синьо небе, а земята отдолу приближаваше бързо. Разбрах, че това е краят. Чувството, което изпитах в онзи момент, може да бъде разбрано само от човек, който е бил в небето.

Продължението следва.

Свързан урок >>