Мисия не е остаряла дума, свързвана с тропически шлемове и шестване в отдалечени места по света. Тя се отнася до една същностна страна на християнския живот. “Думата мисия и мисионер идват от латинските думи, означаващи изпращам и изпратен. Английската Библия обикновено използва съществителното апостол, което също произхожда от гръцката дума, която означава изпратен. Тридесет и девет пъти Евангелието от Йоан казва, че Исус е изпратен от Бога. Следователно, тридесет и девет пъти само в тази книга Исус е определен като мисионер или апостол” (Джон Дибдъл. Мисионерска църква).

Като последователи на Христос ние сме Негови сътрудници в мисионирането. Както Той е изпратен в този свят, така и ние сме изпратени да Го представяме и да проповядваме тройната ангелска вест на всеки човек. Обаче колкото по-дълго сме тук, толкова по-голяма е опасността да станем общност, насочена навътре, опитваща се да поддържа структурите и институциите си за сметка на това, което сме призовани да правим - да проповядваме на света вестта за настоящата истина, която Бог ни е дал.

Накратко за седмицата: Мисията е сърцето на църквата. Съдбите на хората отблизо и далеч са заложени на карта. Мисията не е една от многото програми на църквата. Тя е главното основание за нейното съществуване. Всеки християнин е призован да бъде мисионер.

Теолозите през вековете са спорили дали Бог в края на краищата няма да спаси всички хора. Някои казват: Божията любов е гаранция за това, че така или иначе никой няма да бъде изгубен. Други казват, че хората, които никога не са чували за Христос, ще имат възможност да станат вярващи след смъртта си. Други защитават какви ли не странни теории. Проблемът с теориите обаче е, че те често се опитват да обяснят всичко, когато всъщност трябва просто да се задоволим с това, което Бог ни е разкрил. Има въпроси, на които не знаем отговорите. Но знаем, че Той е напълно справедлив в това, което върши, и в същото време е безграничен в любовта Си. Бог е изяснил, че хората имат свободна воля и че е възможно да бъдат изгубени. В края ще има разделение между тези, които са спасени, и тези, които ще се срещнат с вечната смърт. Знаем също, че евангелието трябва да бъде проповядвано възможно най-бързо на възможно най-много хора.

Йоан 3:16 е един от най-добре познатите текстове в Библията. “Бог толкова възлюби света, че даде Своя едничък Син, за да може всеки, който вярва в Него, да не загине, но да има вечен живот” (Нов международен превод). Текстът говори за любовта на Бога, която намира израз в изпращането на Неговия Син на тази земя. Той обещава вечен живот на всички, които вярват в Него. Но ясно посочва и другия възможен избор. Онези, които не слушат призива на евангелието и отказват да приемат Христос, ще загинат. Решението за това кой ще загине и кой ще получи вечен живот не е наше. Може да преживеем доста истински изненади, когато видим извикването на спасените по списък. Без да погазва човешката воля, Бог ще направи всичко възможно да намали броя на онези, които ще загинат. И – доста изненадващо – в Своята мъдрост Той ни е дал роля в това дело.

Заповедта да се занесе евангелието до целия свят намираме във всичките четири евангелия, както и в книгата Деяния на апостолите. Те, разбира се, са паралелни, но има също и някои значителни разлики. Човек трябва да прочете всички варианти, за да си изгради цялостна картина на онова, което се подразбира като “Великото поръчение”.

Евангелието трябва да се проповядва на “всичките народи”. Според статистиката на Генералната конференция Църквата на адвентистите от седмия ден сега провъзгласява своята вест в повече от 200 страни. Това означава, че има само няколко държави, в които тя няма официално присъствие. Сред тях са само няколко големи страни: Северна Корея, Саудитска Арабия, Сирия и Йемен; повечето от останалите са малки, с население по-малко от един милион. Затова човек може да бъде изкушен да заключи, че Адвентната църква почти е “завършила делото”. Това обаче би било лъжа. Защото въпреки че трябва да благодарим на Господ, че нашата църква продължава бързо да расте в много части на света и че постоянно се навлиза в множество нови територии, предизвикателството е все още огромно. Когато говори за “народи”, Новият Завет използва дума, която по-точно би била преведена като “групи от хора” или “етнически групи”. Следователно нашето дело не е завършено, докато всички групи от хора не бъдат достигнати. Има значителни спорове за това колко такива групи от хора съществуват. Броят, цитиран от специалистите, се колебае от някакви си дванадесет хиляди до повече от двадесет хиляди, в зависимост от определението, което човек използва. Но каквото и определение да се използва, няколко хиляди от тези групи от хора все още не са достигнати.

Пасажът, в който намираме вестите на трите ангела, се намира в контекст, ясно сочещ времето на края. Непосредствено преди него е видението за “първите плодове” (ст. 4) на изкупените, а след него е видението за “жетвата” (ст. 15) на всички спасени. Важно е да се знае, че тези вести вървят една след друга. Но трябва също да разбираме кои са “ангелите”, носещи “вечното евангелие” (ст. 5). Фактът че думата ангел в пророчеството е символ на човешки вестители, водачи и църковни членове, е подчертан и от Елън Уайт: “Ангелите са представени като летящи посред небето, провъзгласяващи на света вест на предупреждение, която има пряко отношение към хората, живеещи в последните дни от историята на тази земя. Никой не чува гласа на тези ангели, защото те са символ, представящ Божия народ, който работи в хармония с небесната Вселена. Мъже и жени, просветлени от Божия Дух и осветени чрез истината, провъзгласяват тези три вести в техния ред” (Сцени от живота).

Точно както във “Великото поръчение”, в първото изречение на тройната ангелска вест откриваме силно наблягане върху предизвикателството евангелието да се занесе до всеки човек на земята. Обаче голямата опасност, пред която се изправяме, особено колкото по-дълго сме тук, е промяната от мисионерска настройка към настройка на поддържане. Лесно можем да изгубим от погледа си мисията да свидетелстваме пред света и да се съсредоточим повече върху защитата и поддържането на нашите собствени институции. Когато това се случи на нас, или на църквите, или на институциите, които представляваме, тогава изгубваме основанието за съществуването си.

Не е трудно да се съгласим с изявлението, че църквата трябва да е насочена към мисиониране. Но кой я представлява? Църквата не е преди всичко една организация. По-скоро е отделни личности, които без никакво изключение са призовани да бъдат свидетели.

Не всички имаме дарбата на проповядването или поучението. Но на всички ни е дадена някаква дарба, за да можем да бъдем това, което сме призовани да бъдем – ученици, винаги готови да говорят за своята надежда (1Петрово 3:15).

Фактът, че Христос е обещал присъствието на Светия Дух за Своите последователи и че можем да получим духовни дарби, не означава, че не е необходимо да се подготвяме или да преминаваме обучение. Апостолите са ученици, които повече от три години преминават възможно най-сериозното обучение. По подобен начин и днешните ученици трябва целенасочено да бъдат обучавани за християнски свидетели, а църквата е необходимо да направи свой приоритет постоянната подготовка на подходящи материали за обучение и да подготвя членовете си за тяхната работа. Но само обучението няма да се окаже достатъчно. Божият народ днес се нуждае от присъствието и дарбите на Светия Дух, ако желае да има успех в разпространяване на евангелието.

Винаги обаче ще остане една проста истина: Не можеш да дадеш това, което нямаш. Докато не си осигурим жива връзка с Бога, няма да можем да довеждаме другите до тази опитност.

Една църква, която откликва на призоваването си, ще бъде растяща църква. Но растежът не бива да се ограничава до цифрите. Поотделно и като цяло трябва да “растем в благодатта”, ако искаме нашето свидетелстване да се окаже ефективно.

Няма съмнение, че споделянето на вестта за разпънатия и възкръснал Христос, който сега е наш Посредник при Своя Отец, означава и правилно проповядване на важните доктринални истини, които Бог е разкрил в Своето Слово.

Ако искаме да вярваме в Бога на Библията и сме решили да следваме Христос, ще желаем да научаваме възможно най-много за Него, за Неговия характер и за това, което Той очаква от нас. Опитваме се да обобщим това, което разбираме от Библията, в една поредица от доктрини и учения. За някои хора доктриналните изявления не са нищо повече от ненужен умствен багаж. Това е трагично неразбиране. Без здрави доктрини нашата вяра скоро ще стане безцелна и плитка. Вместо да израстваме във вярата си, в края на краищата ще открием, че тя става все по-объркана и по-безсмислена. Нездравите доктрини често ще ни отклоняват от Христос и ще ни насочват към самите нас или към нещо друго, което уж може да допринесе за нашето спасение. Когато пропускаме да основем вярата си върху здравите библейски учения, ние се намираме в сериозна опасност да се отклоним от центъра на християнската вяра: Исус Христос, нашия Господ.

Ударението върху важността на здравите доктрини трябва да бъде придружено от безусловна решителност да закотвим всичко, което казваме, в Исус Христос. Всичко, в което вярваме и проповядваме като доктрини, трябва да бъде свързано с Този, в Когото е увереността за вечното ни спасение. Ако няма връзка с Господа, една доктрина не ще бъде нищо повече от техническа информация, която може да е интересна и предизвикателство за ума, но не и повече. Ако обаче е основана върху Исус Христос, тя ще ни помага по-добре да разбираме плана на изкуплението и ще усилва връзката ни с Господа.

За различни страни от предизвикателството на мисията на адвентистите от седмия ден - поотделно и като цяло - виж Джон Дибдал, Адвентната мисия в 21 век. Виж също глава “Божията цел за Неговата църква” от книгата на Елън Уайт Деяния на апостолите.

“Църквата е определеният от Бога фактор за спасението на хората. Тя е организирана, за да служи, и нейната мисия е да занесе евангелието на света. От началото Божият план е Неговата пълнота и вседостатъчност да бъде отразена пред света чрез църквата. Членовете й – онези, които Той е призовал от мрака в Своята чудесна светлина, – трябва да показват Неговата слава. Църквата е хранилището на богатствата на Христовата благодат и чрез нея в края на краищата ще бъде изявена дори на “началствата и властите в небесните места” окончателната и пълната изява на Божията любов (Ефесяни 3:10). (Елън Уайт. Деяния на апостолите).

1. Какви са различните разбирания за това, какво означава израстването в благодатта?

2. Вгледайте се добре в местната си църква. Върху какво основно набляга тя? Дали върху служенето на нуждите на самите вярващи, или върху мисионирането и свидетелстването? Как да намерим правилното равновесие; т.е. как правим ученици от тези, които са се присъединили към нас, докато в същото време не пренебрегваме призива да достигнем до всички хора? Къде стои вашата църква в това отношение и по какви начини можете да й помогнете да се усъвършенства?

3. Как ние като църква защитаваме себе си от многото теологични тенденции, които постоянно се опитват да проникнат и да замърсят нашите учения? Едновременно с това как оставаме открити за израстване и напредване в новата светлина, която може да ни помогне по-добре да разбираме нашия Господ и мисията си?

Евангелието на Исус Христос трябва да бъде проповядвано на целия свят. Това е отговорността на всички, които наричат себе си ученици. Всички ние сме получили определени важни дарби и всички имаме обещанието за Духа, Който ще ни снабдява и с други необходими неща. Необходимо е проповядването на евангелието да бъде основано на здравите доктрини. Но всичко, което провъзгласяваме, трябва да бъде вкоренено в Този, Който е Центърът на евангелието.

Нюма спря да рине чакъла и се изправи, преди да отговори на въпроса, който му бях задал. „Работя усърдно и вървя напред въпреки трудностите, защото искам да изпълня Божието намерение за живота ми и да Му служа.” Нюма прави точно това. Независимо от финансовите трудности, той работи за постигане на целта си да завърши образованието си в университета Вали Вю в Гана.

Работи на строежа на новата църква към университета. За църквата бе определена колектата от тринадесета събота и в нея ще се събират 2500 вярващи. Младежът се труди упорито, за да бъде завършена сградата и да осъществи мечтата си да получи образование.

Нюма е израснал в Сиера Леоне. Той и приятелите му изминавали всеки ден пеша по 12 километра до училището и обратно. Когато завършил основно училище, настойникът му го изпратил да работи във фермата, вместо да продължи да учи. Когато разбрал, че не ходи на училище, баща му го записал в друго учебно заведение в по-отдалечен район.

Там Нюма научил за адвентистите от седмия ден и след известно време бил кръстен. Животът му поел в друга посока и той осъзнал, че Бог го призовава да стане пастор. Продължил да се учи, докато баща му се пенсионирал. След това вече нямал пари да продължи образованието си. Започнал да върши нискоквалифицирана работа, за да събира пари за учение и накрая успял да завърши гимназия на 21 годишна възраст.

Дошъл период на жестока гражданска война при която хиляди хора били осакатени или убити. „Бог обаче ме спаси, за да Му служа”, казва Нюма. През следващите шест години работил като евангелизатор мирянин в Сиера Леоне.

Накрая се записал за студент по теология в университета Вали Вю в Гана. Завършил две години от обучението си, но бил принуден да напусне занятия, за да изкара пари и да успее да се дипломира. Нюма не прахосвал време в самосъжаление за това, че не може да учи. Предложи да работи в строителната бригада за построяване на църквата. Работата бе тежка, но той бе решен да изпълни призванието си и да стане проповедник. „В резултат на всички тези трудности – казва Нюма, - Бог ме укрепва, за да ме направи способен да Му служа.”

Решимостта му насърчава хората около него да постигат своите цели. От него ще стане добър служител в Божието дело.

Вашите мисионски дарения подкрепят училища на всички нива в близо 200 страни. Вашето дарение за тринадесета събота прави възможно осъществяването на проекти като тези за църква в университета Вали Вю. Благодарим ви.