Софи се подпря на вратата на спалнята си и се отпусна на пода. Сълзите напираха в очите й и след миг тя вече хлипаше. “Как можа да го направи? Как можа да го направи!” Софи току-що бе получила новини, които разбиха сърцето й. Някой, когото смяташе за свой приятел, когото дълбоко уважаваше и на когото се доверяваше, разпространяваше ужасни слухове за нея, за да съсипе репутацията й и извършваната от нея работа. Грабвайки Библията си от леглото, тя изведнъж прочете познатите думи: “Освежава душата ми, води ме през прави пътеки заради името Си. Да, и в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга ме утешават” (Псалм 23:3, 4).

- Това е невъзможно! – изхлипа тя.

Но логиката беше желязна. Пастирят в псалма водеше Своето стадо по пътеките на правдата, които, изглежда, преминаваха и през долината на смъртната сянка. Възможно ли бе дори това болезнено предателство от страна на приятел, тази мрачна долина, да бъде използвана от Бога, за да я възпита в правда?

Кои са причините за трудните периоди, които преживяваме в живота си?

Няколко деца били помолени да нарисуват картина на Бога. Без изключение във всички картини било нарисувано сърце. Когато ги попитали защо, те единодушно отговорили, че Бог е любов. Нещата били толкова прости!

Лесно е да имаме хубаво мнение за Бога и Неговите намерения, когато всичко върви добре. Но когато порастваме и животът става все по-труден и по-сложен, възгледът ни за Бога често се променя. Разбира се, Бог не се променя (Евреи 13:8; Яков 1:17), но ние се променяме.

Поради пасторалния начин на живот на хората в старозаветните времена, Псалм 23 използва образа на пастиря, за да опише начина, по който Бог се грижи за нас. И Старият, и Новият Завет използват за Бога сравнението с пастиря. Преди да разгледаме Псалм 23, нека проучим как различните писатели на Библията разбират делото и характера на Пастиря в страниците на Писанието.

Исая 40:11

Еремия 23:3, 4

Езекиил 34:12

Йоан 10:14-16

1 Петрово 2:25

Стих 2

Стих 3

Стих 4

Стих 5

Стих 6

Представете си “правите пътеки”, простряли се пред вас в далечината. Не можете да видите края им, но знаете, че в края на пътуването е домът, домът на Бога. Когато насочите погледа си малко повече към себе си, виждате ли къде минават пътеките? Някои места можете да видите ясно, но други части са напълно препречени от големи или опасни препятствия. Понякога пътят изчезва зад хребетите. Някои части от пътя лесно могат да бъдат изминати; други са трудни. Подобно на пътя на Израил от Египет до обещаната земя или на този, описан по същия начин в псалма.

Защо тези пътища са наречени “прави пътеки” или “пътеки на правда”? Ето четири важни причини. Първо, те са „прави пътеки”, понеже водят в правилна посока – дома на Пастиря. Второ, те са „прави пътеки”, защото, когато вървим по тях, сме със самия Пастир. Трето, те са „прави пътеки”, понеже ни възпитават да бъдем добри хора – като Пастиря. Четвърто, те са „прави пътеки”, понеже ни превръщат в хора, отдаващи слава на Бога. Те са “прави” или “праведни” пътеки независимо дали пътуването е леко или трудно.

Важно е да осъзнаем, че когато Бог ни води, това не е просто въпрос на доставка на колет на посочен адрес. Това е по-скоро насочване и предпазване. Като разказват многото примери в Библията в които Бог води народа Си (било то Авраам чрез обещанията Си или Израил чрез огнен и облачен стълб), когато Бог води, Той винаги възпитава народа Си в правда.

Би било приятно, ако правите пътеки минаваха само покрай покритите със зеленина брегове на потоците. Но Давид не представя нещата така. В близост до тези пътеки се намира и долината на смъртната сянка – място, което не желаем да посетим! В определени периоди от годината реките в Израил причинявали наводнения – неочаквани и помитащи всичко. Обикновено тези места били тесни, стръмни и тъмни. Ето защо “смъртната сянка” е образ на “много дълбока сянка” или “дълбока тъмнина”.

Елизабет Елиът пише: “Агне, озовало се в долината на мрачната сянка, би могло да стигне до заключението, че е било водено погрешно. Но за него е било необходимо да мине през мрака, за да се научи да не се страхува. Пастирят продължава да е с него” (Елизабет Елиът, „В търсене на любовта”).

В живота си неизбежно ще се натъкнете на врагове. Как се справяте с тях? Оставали ли сте будни през нощта, въртейки се в леглото си, размишлявайки за за начините да разчистите сметките си с онези, които се опитват да ви наранят или съсипят работата ви? Често християните не знаят знаят как да се справят с враговете си.

В Псалм 23:5 Давид ни показва интересен начин за справяне с враговете. Той не гледа към враговете си, а вместо се съсредоточава върху онова, което Бог върши за него. А Бог приготвя за него банкет.

По времето на Давид, когато почетен гост идвал на пиршество, домакинът помазвал главата на госта с миро при влизането му в празничната зала. Мирото било смес от зехтин и парфюм. След това гостът сядал пред много повече храна, отколкото би могъл да изяде.

Както ни напомня Павел, “нашата борба не е срещу плът и кръв, а срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места” (Ефесяни 6:12). Сред нашите врагове са тези, които виждаме, и тези, които не виждаме. Независимо дали това ни харесва или не, те съществуват. И все пак, когато сме с Пастиря нито един враг, бил той видим или невидим, няма да открадне онова, което Той предвижда да ни даде.

Когато сме в долината, обкръжени от врагове, понякога сме изкушени да си мислим, че сме оставени сами. Не винаги се чувстваме така, сякаш Бог прави много за нас; смятаме, че ако Той ни помагаше, изобщо нямаше да се озовем в подобно положение. Но Давид очевидно не споделя това разбиране.

Някои преводи посочват, че благостта и любовта (Божието заветно посвещение) ще ни “следват” през всичките дни на живота ни. Но глаголът за това е много по-силен и текстът би трябвало да гласи, че благостта и любовта ще ни “преследват” през всичките дни на живота ни. (Всъщност това е същата глаголна форма, използвана в стихове като Битие 14:14; Исус Навин 10:19 и 1 Царе 25:29, където е много ясно изразена идеята за “преследването”).

Независимо колко дълбока е долината или колко упорити са враговете, Божията благост, любов и сигурността на Неговото водителство до края на пътуването са неоспорими. Щом тези мисли можаха да подкрепят Исус на Голгота, ние също трябва да ги пазим в сърцата си.

Но има и периоди, когато хората, за които сме загрижени, са изпълнени с въпроси. Най-добрият начин да отговорим на притесненията често пъти не е чрез теологично обяснение на онова, което Бог може да направи. По-скоро – както ни показва Давид в стих 6 – ние бихме могли да отговорим чрез утвърждаване, чрез споделяне на личното си убеждение на истината за нашия Бог.

Елън Уайт, Свидетелства към Църквата, том 4, стр. 143; Животът на Исус Христос, стр. 476-484.

“Победителите в края ще са преживели периоди на ужасна обърканост и изпитания в религиозния си живот; но не трябва да отхвърлят доверието си в Бога, защото всичко, което им се случва, е част от тяхното обучение в училището на Христос и е жизненонеобходимо, за да бъдат очистени от греха. Божият служител трябва твърдо да понася атаките на неприятеля, неговите оскърбителни подигравки и да побеждава препятствията по пътя си.

Но ако по пътя вие гледате винаги нагоре, а не надолу към вашите трудности, скоро ще видите как Исус протяга ръката Си към вас, за да ви помогне. А вие само ще трябва да Му подадете своята ръка с доверие и да Го оставите да ви води. Когато се научите да се доверявате, ще имате и надежда.

В Христос ще намерите помощ, за да изградите силен, уравновесен, красив характер. Бог ни е дал най-добрия Си дар, Неговия единороден Син, за да ни издигне, облагороди и направи годни за дома в царствотто Му, като ни облече с Неговия съвършен характер” (Елън Уайт, Вести към младите).

1. До каква степен сте наясно, че “ужасната обърканост и изпитанията” в живота ви всъщност могат да са част от “обучението в училището на Христос”?

2. Как нашата помощ, утеха и насърчение на преминаващите през „долината” могат да са част от начина на Пастиря да помогне на хората да преминат през кризите? Какво можете да направите вие самите и вашата църква, за да бъдете използвани по-добре от Господа в помощ на нуждаещите се?

3. Нека всеки в групата разкаже как са го “преследвали” благостта и милостта. Какво можете да научите от преживяванията на другите?

4. Помислете за последните часове от живота на Христос, когато Той е влязъл в „пещта на изпитанията”. От онова, което разбирате от Библията и от Елън Уайт (Животът на Исус Христос), кое помогна на Христос да издържи в Своето човешко естество? Какво можем да научим от примера Му, независимо от изпитанията, пред които се изправяме?

За първи път чух за адвентната вест, когато бях на десет години. Големият ми брат Фелипе бе станал адвентист и бе започнал да споделя с мен това, което научаваше. Баща ми обаче не харесваше новата религия на Фелипе и му нареди да престане да ми говори и да ме води на църква. Смяташе, че адвентистите са някакъв странен култ, който е промил мозъка на брат ми. Макар и да не можеше да продължи да ме води на църква, вече бях научил достатъчно, за да знам, че съботата е нещо специално. Затова се опитах да прекарвам съботите в стаята си, където четях Библията и някои от книгите на Елън Уайт.

Продължих да спазвам съботите в стаята си, но баща ми ме принуди да ходя с него на църква в неделя и да участвам в някакви ритуали. Не желаех да ходя там, но просто нямах избор, защото бях дете.

Брат ми замина за Ню Йорк. Дойде да ни посети малко след като навърших дванадесет години. Най-накрая можех да ходя на църква, да завърша библейския курс и да се кръстя. Бях щастлив, че мога да следвам Бога. Мислех си, че след като разбере, че съм се кръстил, баща ми ще ме остави да следвам вярата си, но това не се случи. Продължи да ме принуждава да ходя на църква с него и ми забрани да се покланям на Бога в събота.

Цели четири годни се опитвах да спазвам съботата, докато баща ми, лелите и вуйчовците ми говореха против нея. Някои от братовчедите ми дори ме наричаха “библейския човек”, но аз не се отказвах.

Веднъж мой братовчед намерил брошура, изхвърлена на боклука. Прочел я и започна да ми задава въпроси. Обясних му, че адвентисти са я отпечатали и той я прочете с голям интерес. Въпреки това не успях да го убедя да дойде с мен на църква.

Когато навърших 17, тъстът на брат ми ни посети и ме покани да отида с него на църква. Най-накрая баща ми позволи да посетя адвентна църква. Разказах на пастора за братовчед ми и за намерената от него брошура. Той посети братовчед ми и съпругата му и им изнесе няколко библейски урока. Двамата решиха да кръстят.

Баща ми дори ми разреши да уча в адвентния университет в Пуерто Рико. Благодаря на Бога за това, че ми намери спонсор и работа, чрез която да плащам студентските такси. Сега вече се разбирам много повече с баща ми. Надявам се, че един ден ще приеме моята вяра.

Благодаря на Бога за брат ми, който сподели с мен онова, което бе научил.