|
Забавеното раждане
Кристина Мюелхаузер
Домът ни в Уганда бе доста разхвърлян, тъй като се подготвяхме да тръгнем на едномесечна почивка. В забързания си живот често молех Бог да ни помогне да не пропускаме възможностите да бъдем благословение за другите.
Учителката ми по чужд език Люси ми се обади, за да ме покани да отида в болницата при дъщеря й, която раждаше. Качих се на велосипеда и тръгнах по прашните улици към болницата. Намерих жената лежаща на легло в родилното отделение заедно с още много родилки. Кристин все още не беше започнала да ражда, но аз реших да не си тръгвам.
Настъпи вечерта. Люси и аз легнахме да си починем на тънка постелка върху циментовия под. Чаршафите, с които се покрихме, не бяха достатъчни и аз постоянно се будех.
На сутринта побързах да се върна у дома, за да привърша опаковането на багажа. Няколко пъти се връщах до болницата, за да проверя какво стана с Кристин. Все още не раждаше. Страхувах се, че ще трябва да тръгна, преди бебето да се роди. Накрая болките й започнаха. Тя ходеше напред-назад, стенеше и плачеше от болка. Не можех да заспя. На разсъмване все още не бе родила, а самолетът ни тръгваше след три часа.
Отидох у дома и казах на съпруга ми да мине покрай болницата на път за летището. След това отново се върнах в родилното. Кристин бе изтощена, а лекарите се тревожеха, че бебето ще умре, ако тя не роди в скоро време. Трябваше да тръгвам, но Кристин се държеше за мен и ме молеше да остана.
Излязох навън и казах на семейството ми да отиде на летището и да се регистрира за полета. Аз имах намерение да взема такси до там. Отново се втурнах с тичане към болницата.
Държах я за главата и шепнех: “Можеш да го направиш. Напъни се още малко!” Напъваше се много повече, отколкото й беше силата.
Телефонът в джоба ми иззвъня. Обаждаше се синът ми. “Мамо, самолетът тръгва след малко!” Не се осмелих да погледна назад. Тръгнах към улицата и спрях едно такси. Докато пътувахме към летището, по лицето ми се стичаха сълзи.
Пристигнах там и се качихме на малък самолет. След това се издигнахме във въздуха. Господи – молех се аз – Ти си всемогъщ. Моля те, погрижи се за тях. Когато пристигнахме, веднага се обадих у дома. Кристин бе родила няколко минути, след като аз си тръгнах.
Сега съм обратно в Уганда и посетих Кристин, за да подържа красивото й малко момченце. Благодаря ти, Господи, че допусна да бъда част от техния живот.
|
