Като техен Бог, Създател и Изкупител Господ желае да бъде с народа Си и да обитава сред тях. Той ни е създал, за да бъдем в тясно общение с Него. И все пак, щом смислени взаимоотношения с други хора могат да бъдат изградени само с време и усилия, същото важи и за нашата вертикална връзка с Бога. Това може да бъде вдъхновяващо и изпълнено с растеж преживяване, но само ако прекарваме време с Него. На практика означава да изучаваме Неговото Слово (Бог ни говори), да се молим (да отваряме сърцата си за Бога) и да свидетелстваме на другите за смъртта, възкресението и завръщането на Христос (да се ангажираме с Божията мисия). Докато Бог ни благославя, ние ще бъдем проводник за благословения към другите.

Фокусът трябва да падне върху Бога, а не върху самите нас (Евреи 12:1,2). Чрез нашата връзка с Него Той може да ни даде сила да следваме Неговите учения, което означава да се покоряваме на Словото Му. Нищо чудно, че поколението на Христовите последователи в края на времето е описано като хора, „които пазят Божиите заповеди и вярата в Исус“ (Откровение 14:12).

Толкова е просто: ние обичаме Бога и водени от тази любов, Му се покоряваме.

Живият Бог на Библията е Богът на взаимоотношенията. Важният фактор за нашия Господ не е нещо или план, а човекът. Следователно Бог обръща голямо внимание на хората и основната цел на Неговите действия е да изгради лични взаимоотношения с тях. В края на краищата Бог, Който „е любов“, би трябвало да е един Бог, Който се вълнува от взаимоотношенията, защото как би могло да има любов без взаимоотношения?

Исус казва: „И когато Аз бъда издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си“ (Йоан 12:32). Бог се вълнува не само от нашето етично поведение, правилна доктрина или набор от правилни постъпки, но преди всичко от лична, интимна връзка с нас. И двете институции на Сътворението (Битие, 1 и 2 гл.) касаят взаимоотношенията: първата касае вертикалната връзка с Бога (съботата), а втората – хоризонталната връзка между хората (бракът).

Ратифицирането на завета на Синай би трябвало да укрепи специалната връзка, която Бог иска да има със Своя народ. По време на церемонията хората два пъти извикват, че ще се покоряват на Бога във всичко, което Той изисква. „Всичко, което е казал Господ, ще вършим“, прогласяват те. И наистина го мислят, но не познават своята съкрушеност, крехкост и липса на сила. Кръвта е поръсена върху книгата на завета, което показва, че само чрез заслугите на Христос Израил съумява да следва Божиите наставления.

Ние не искаме да приемем, че нашето човешко естество е крехко, слабо и напълно греховно. Имаме вътрешноприсъща склонност към зло. За да сме способни да вършим добро, се нуждаем от помощ отвън. Тази помощ идва само отгоре, от силата на Божията благодат, от Неговото Слово и от Светия Дух. И дори с всичко това на наше разположение, злото все още достига толкова лесно при нас, нали?

Ето защо тясната лична връзка с Бога е толкова важна за хората тогава, на Синай, колкото и за нас днес.

След твърдото възстановяване на завета с Бога Мойсей отново се изкачва на Синай. В началото на това изкачване той не е сам. Заобиколен е от забележителна компания от 73-ма израилеви водачи. За водачите това е изключително преживяване: те виждат Бога (теофания) и на два пъти текстът подчертава тази удивителна реалност. Това също е времето, когато водачите, хранейки се заедно, да подпечатат завета с Бога. Това е банкет и Богът на Израил е техният домакин. Тези водачи са дълбоко почетени от Него.

В Близкия изток през библейски времена (и до известна степен днес), храненето заедно е висше преживяване, голяма чест и привилегия. То предлага прошка и създава приятелска връзка. Това означава да сме там един за друг и да останем заедно по време на криза и проблеми. Хранейки се заедно, те си обещават без думи, че ако нещо се случи на едната страна, другата ще е длъжна да дойде и да помогне. Поканата за храна е проява на специално отношение, което не се отправя към всички.

Междувременно отказването на такава покана е един от най-лошите видове обиди. Това прозрение ни помага да разберем историите в Новия Завет, където Исус Христос е силно критикуван за това, че яде с грешници (Лука 5:30). Когато вярващите празнуват Господната вечеря, те също установяват тази тясна връзка с други вярващи, същите грешници като тях. По време на това хранене ние празнуваме опрощението и спасението, които имаме в Исус (вж. Матей 26:26-30; Марк 14:22-25; 1 Коринтяни 11:23-29).

Колко трагично е, че някои от мъжете, изкачили се на планината заедно с Мойсей, по-късно падат в грях и изгубват живота си (вж. Левит 10:1,2,9). Въпреки че имат такова дълбоко преживяване с Бога там, те не са преобразени или обърнати от тази опитност. Какъв силен урок за това как притежаването на истината и свещените привилегии не означава автоматично обръщане във вярата. След подобно преживяване тези мъже би трябвало да са последните, които по-късно ще направят това, което те, за жалост, извършват.

При три случая израилтяните пламенно заявяват, че ще се покоряват на Бога (Изход 19:8; Изход 24:3,7). Покорността е важна дори ако Библията учи, че ние, хората, сме слаби, съкрушени, крехки и грешни. Тази тъжна истина е разкрита не само в историята на древния Израил, но и в историята на целия Негов народ.

Как тогава можем да следваме вярно Бога?

Добрата новина е, че това, което Бог заповядва, Той и ни дава сила да направим. Помощта, която не е вътре в нас, идва отвън, позволявайки ни да вършим това, което Бог изисква. То е Негово дело. В сърцевината на своето теологично обобщение в Йезекил 36:26,27 пророкът прави тази идея съвсем ясна. Само Бог може да извърши трансплантация на сърце и Той го прави, като премахва нашето каменно сърце и го заменя с чувствително сърце от плът. Както Исус Навиев напомня на слушателите си: „Не можете да служите на Господа“ (Исус Навин 24:19).

Можем да решим да следваме Бога; това е нашата роля. Трябва да направим избора, минутка по минутка да избираме да Му се предадем. И това е така, защото нямаме силата да осъществим дори съзнателния си избор да Му служим. Но когато предадем слабостта си на Бога, Той ще ни направи силни. Павел казва: „Когато съм слаб, тогава съм силен“ (2 Коринтяни 12:10).

Обърнете внимание на божественото „Аз“ в Йезекиил 36:24-30: Бог събира, очиства, премахва, дава, влага и ви прави да пазите законите Му. Това, което Той върши, и вие ще вършите. Той се отъждествява с вас и ако общувате тясно с Него, Неговото дело ще бъде и ваше дело. Единството между Бога и вас ще бъде динамично, силно и жизнено.

В този пасаж акцентът отново пада върху Божието дело. Новият превод на крал Джеймс гласи: „И ще вложа Духа Си вътре у вас и ще ви направя да постъпвате според наредбите Ми, да пазите законите Ми и да ги извършвате“ (Йезекил 36:27). Бог заповядва на хората да се покоряват и след това дава силата за такова покорство. Бог винаги помага на народа Си да върши това, което Той изисква от него. Послушанието е Божи дар (не само нашето представяне или постижение) точно както оправданието и спасението също са Негови дарове (Филипяни 2:13).

Бог учи народа Си с помощта на различни средства и едно от тях е светилището. Всички служби в него сочат към Исус; те са нагледни уроци по спасителния план, който ще бъде осъществен от Исус много векове по-късно.

Въпреки че Бог води израилтяните и вече е близо до тях, Той дава наставления на Мойсей да построи светилище: „И да Ми направят светилище, за да обитавам между тях“ (Изход 25:8). Бог иска да им покаже осезаемо, че наистина е с тях. Въпреки че съгрешават многократно, Той не ги изоставя и народът е „възстановен в Божието благоволение“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. Стр. 343 – англ. изд.), дадена му е божествената заповед и започва процесът по изграждане на светилището.

Библията ни уверява, че Бог не живее в направени от хора храмове и сгради (Деяния 7:47-50), защото е по-голям от небето на небесата и небето не може да Го побере. Павел в Ареопага в Атина заявява: „Бог, който е направил света и всичко, което е в него, като е Господар на небето и на земята, не обитава в ръкотворни храмове“ (Деяния 17:24). Освен това цар Соломон заявява: „Но Бог наистина ли ще обитава на земята? Ето, небето и небето на небесата не са достатъчни да Те поберат, а колко по-малко този дом, който построих!’“ (3 Царе 8:27). Светилището би трябвало да е мястото, където Бог ще им изявява Своето присъствие.

Израилтяните трябва да донесат доброволен принос за построяване на светилището. Те би трябвало да дадат ценни и скъпи дарове, включително злато, сребро, мед, акациево дърво, различни видове фини платове, зехтин и подправки.

В Изход 25:10-27:21 ни се дават много подробности за скинията и нейните служби. Бог предоставя на Мойсей план, съдържащ конкретни инструкции как да се построи и обзаведе скинията, включително ковчегът на завета, масата за присъствените хлябовете, светилникът, олтарите, завесите, цветовете и размерите.

Мойсей трябва да построи скинията според образеца, който Бог му е показал (Изход 25:9,40; Изход 26:30), който е отражение на небесното светилище (Евреи 8:1,2; Евреи 9:11). Земното светилище изпълнява решаваща функция до смъртта на Исус и Неговото служение в небесното светилище, което прави земното светилище нищожно и невалидно – истина, символизирана от разкъсването на завесата пред Светая Светих при смъртта на Христос (Матей 27:51; Марк 15:38).

Бог дава наставления на Мойсей относно всеки детайл в подготовката за службите в светилището. Свещениците би трябвало да са облечени в свещенически одежди, но първосвещеникът да носи специален ефод, съдържащ имената на Израилевите синове. Ще носи и нагръдник, съдържащ Урим и Тумим, който би трябвало да е поставен над сърцето му (Изход, 28 гл.). Всички свещеници би следвало да са посветени (Изход, 29 гл.). Други предмети, които би трябвало да се подготвят внимателно, са кадилният олтар, умивалникът, мирото за помазване и тамянът (Изход, 30 гл.).

За първи път в Писанието се посочва, че Бог ще изпълни човек с Божия Дух. Какво означава това? Веселеил е упълномощен да работи художествено върху скинията. Той е изпълнен, т.е. подготвен с нови умения, разбиране и знания за необходимото майсторство. Освен това Бог дава на Елиав и много други занаятчии същия Дух, за да им помогне в тази работа.

Всред цялата тази креативност Божията събота е представена като знак между Бога и Неговия народ, че Господ го освещава. Това означава, че спазването на четвъртата заповед е свързано с освещението. Йезекиил по-късно отбелязва: „Дадох им и съботите Си да бъдат знак между Мен и тях, за да познаят, че Аз, Господ, ги освещавам“ (Йезекиил 20:12).

Съботата е напомняне, че Господ е не само нашият Създател (Битие 2:2,3), Изкупител и Бог (Второзаконие 5:15; Марк 2:27,28), но е и Светият. Той преобразява хората чрез Своето присъствие; чрез Неговия Дух и Слово те израстват, за да отразяват един любящ, мил, безкористен и прощаващ характер.

Кулминационният дар, който Бог дава на Мойсей, е Декалогът (Изход 31:18). Самият Бог написва и дава двете каменни плочи с Десетте правила (Изход 31:18; Второзаконие 9:9-11). Тези плочи би трябвало да се поставят в Светая Светих и вътре в ковчега на завета, който се намира под умилостивилището (Изход 25:21).

Скинията е специално място, където се извършва изкупление за изповяданите грехове на Божия народ. Това е мястото, където наистина е разкрит целият спасителен план, и то в редица подробности, пред Израиливите чеда, докато са в пустинята. Там се преподава оправданието, освещението и съдът. Всяка животинска жертва сочи към смъртта на Исус, опрощението на греховете и в крайна сметка, заличаването им. Освен това заедно с жертвите присъства и Божият закон, стандартът на праведността.

„Божият закон, съхранен свято в ковчега, е великото правило за правда и съд. Този закон прогласяваше смърт за престъпника. Но над закона бе умилостивилището, над което се разкриваше Божието присъствие и от което чрез заслугите на изкуплението се даваше сила на каещия се грешник. Така в делото на Христос за нашето изкупление, символизирано чрез службата в светилището, „милост и вярност се срещнаха, правда и мир се целунаха“ (Псалми 85:10)“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. Стр. 349 – англ. изд.)

Икбал не знаел нищо за Исус, когато пропътувал повече от 800 км от дома си, за да научи английски в гимназия-интернат на адвентистите от седмия ден в Южна Азия.

Той бил възпитан в нехристиянско семейство и родителите му го изпратили на 20-годишна възраст да се присъедини към сестра си в училище. Тя учела там и била отличничка в своя курс по английски.

Икбал присъствал на всички сутрешни и вечерни богослужения в училището. Посещавал всички съботни служби. В сърцето му започнал да тупти интерес да опознае Исус. Започнал да чете Библията, търсейки информация за Исус. Очите му били привлечени към Йеремия 1:5: „Преди да ти дам образ в утробата, те познах; и преди да излезеш от утробата, те осветих“.

Помислил си: „Искам да познавам Исус лично, защото Той ме е познавал лично още преди да ме оформи в утробата на майка ми“.

Седмиците се превърнали в месеци и Икбал научил повече за Исус. Разсъждавал: „Възможно ли е Исус да ме е довел на повече от 800 километра от дома ми не само за да науча английски, но и за да науча за Неговата любов?“.

Започнал да изпитва любовта на Исус в собствения си живот и 2 години и половина след като пристигнал в училището, решил да предаде сърцето си на Исус и да се кръсти.

След като завършил училището, Икбал получил бакалавърска степен по Компютърни приложения от адвентния колеж „Лоури“ в Бенгалуру, Индия, и се присъединил към неговия екип, където работи в дейностите по служене в кампуса. Исус е неговият живот.

„Сега съм щастлив да живея с Исус“, казва той. „Ден след ден Исус ме води и се грижи за мен. Винаги, когато се изправя пред проблем, Исус Христос е моето убежище и ме извежда от проблема.“

Икбал изразява учудването си от всезнанието на Исус – идеята, че Той не само го е познавал, преди да го оформи в утробата на майка му, но също така знае нуждите, които има, преди самият той да е наясно с тях.

„Благодаря на Исус, че се грижи за моите нужди много преди дори да разбера за тях“, казва Икбал. „Преди да поискам, Той знае какво да даде и чрез кого да го даде. Това е причината да Му се доверя и да Го обичам все повече всеки ден.“