Въпреки че често се подчертава Божието състрадание, мнозина намират идеята за Неговия гняв за обезпокоителна. Щом Бог е любов, смятат те, Той никога не следва да изразява гняв. Обаче този възглед е погрешен. Неговият гняв е предизвикан непосредствено от любовта Му.

Някои твърдят, че старозаветният Бог е Бог на гнева, а новозаветният е на любовта. Но има само един Бог и Той е разкрит като един и същ и в двата завета. Бог, Който е любов, наистина се гневи на злото – но точно защото е любов. Самият Исус изразява дълбок гняв срещу злото и Новият Завет многократно учи за праведния и навременен Божи гняв.

Господният гняв винаги е Неговият праведен и любящ отговор на злото и несправедливостта. Той е справедлив гняв, движен от съвършена доброта и любов, и има за цел благосъстоянието на цялото творение. Божият гняв е просто подходящият любящ отговор на злото и несправедливостта. Съответно злото провокира Бога към пламенност в полза на жертвите на това зло и срещу неговите извършители. Следователно Божественият гняв е още един израз на Неговата любов.

Богът на Библията обича справедливостта и мрази злото. Следователно грехът и злото Го провокират към разпалване на гнева Му – разпалване, изразено в полза на потиснатите и онеправданите, и дори в случаите, когато нечие зло засяга преди всичко самия извършител. Бог мрази злото, защото то винаги наранява Неговите създания, дори и човек сам да си го е причинил. В библейските разкази Той многократно е провокиран към гняв от нещо, което библейските изследователи наричат цикъл на бунта. Този цикъл протича по следния начин:

Народът се бунтува срещу Бога и извършва пред очите Му зли, понякога дори ужасяващи зверства, като жертвоприношения на деца и други мерзости.

Бог се оттегля, като зачита решенията на народа.

Народът бива потискан от чужди племена.

Хората викат към Бога за избавление.

Бог милостиво освобождава народа.

Народът отново се бунтува против Господа, често пъти по-явно отпреди.

Но пред лицето на този цикъл от нечувано зло и невярност Бог многократно посреща човешката изневяра, но с безкрайна вярност, дълготърпение, удивителна благодат и дълбоко състрадание.

Според Библията любовта и справедливостта са преплетени. Божественият гняв е правилният отговор на любовта срещу злото, защото злото винаги наранява някого, когото Бог обича. В Писанието няма пример Бог да е бил произволно или несправедливо ядосан или разгневен.

И въпреки че Божият народ многократно Го изоставя и предава, през вековете Бог продължава търпеливо да дарява състрадание отвъд всички разумни очаквания (Неемия 9:7-33), като по този начин изявява необозримата дълбочина на Своето дълготърпеливо състрадание и милостива любов. Наистина според Псалми 78:38 Бог, „като многомилостив, прощаваше беззаконието им и не ги погубваше. Да! Много пъти въздържаше гнева Си и не изливаше цялото Си негодувание“.

Бог се гневи на злото, защото е любов. Той е толкова състрадателен и милостив, че един от библейските пророци дори Го укорява за прекалената Му милост!

Реакцията на Йона спрямо Божията милост е показателна в две основни насоки. Първо, показва коравосърдечието на Йона. Той мрази асирийците толкова много за това, което са причинили на Израил, че не иска Бог да прояви никаква милост към тях.

Какъв урок за нас! Трябва внимателно да се пазим от същото отношение, колкото и разбираемо да е то. Всички хора – тези, получили Божията благодат, трябва да признаят колко незаслужена е тя и по този начин да имат желание да проявят благодат към другите.

Второ, реакцията на Йона затвърждава колко централно място в Божия характер заема Неговото състрадание и благодат. Йона е толкова запознат с Божията милост, че – точно защото Бог е „жалостив и милосърден“ и „дълготърпелив и многомилостив, Който се разкайваш за злото“ (Йона 4:2) – той знае, че Господ ще се разкае за налагането на присъда срещу Ниневия. Бог се отнася справедливо и милостиво към всички хора и нации.

Еврейският израз, преведен като „бавен да се гневи“ или „дълготърпелив“, може да се преведе буквално като „дълъг нос“. В еврейския идиом гневът се свързва метафорично с носа, а дължината на носа символично изобразява колко време отнема на човек да се ядоса.

В такъв случай споменаването на Бога като „дълъг нос“ показва, че бавно се разгневява и е дълготърпелив. Докато на хората не им е нужно много време, за да се ядосат, Бог е изключително дълготърпелив и дарява благодат свободно и изобилно, но без да оправдава греха или да си затваря очите пред несправедливостта. Вместо това, на кръста самият Бог прави умилостивение за греха и злото, така че да може да бъде както справедлив, така и оправдаващ онези, които вярват в Него (Римляни 3:25,26).

Въпреки че има много неподходящи форми на гняв, Библията също така учи, че има „праведно негодувание“. Представете си майка, наблюдаваща как тригодишната ù дъщеря играе на детската площадка, а след това внезапно мъж напада дъщеричката ù. Не трябва ли да се ядоса? Разбира се, че ще го направи. Гневът е правилният отговор на любовта в такива обстоятелства. Този пример ни помага да разберем Божието „праведно негодувание“.

В тези случаи Исус проявява „богоугодната ревност“ на праведно негодувание срещу онези, които се отнасят към Божия храм като към нещо обикновено и които са го превърнали в „разбойнически вертеп“, за да се възползват от вдовиците, сираците и бедните (Матей 21:13; срв. Йоан 2:16). Храмът и службите, които е трябвало да символизират Божието благодатно опрощение и Неговото очистване на грешниците, вместо това са използвани за измама и потискане на някои от най-уязвимите. Не трябва ли Исус да се ядоса на тази мерзост?

Марк 10:13,14 и Марк 3:4,5 предлагат още примери за Неговия справедлив гняв. Когато хората довеждат малки деца при Исус и „учениците ги смъмриха“, Той „възнегодува“ — буквално „възмутен“. Казва им: „Оставете дечицата да дойдат при Мене“ (Марк 10:13,14).

На друго място, когато фарисеите дебнат, за да обвинят Исус в нарушаване на съботата, докато лекува в нея, Исус ги пита: „Позволено ли е да се прави добро в съботен ден, или да се прави зло? Да се спаси ли живот, или да се погуби?“ (Марк 3:4). Той „ги изгледа с гняв, наскърбен поради закоравяването на сърцата им“ и след това излекува човека (Марк 3:5). Тук Христовият гняв е свързан със скръб от тяхното закоравяване; това е справедливият гняв на любовта, точно както гневът, приписван на Бога в Стария Завет, е справедливият гняв на любовта. Как е възможно любовта да не бъде разстроена от злото особено когато злото наранява обектите на тази любов?

В цялата Библия Бог многократно проявява Своята пламенност в полза на унизените и потиснатите и съответстващото му праведно негодувание срещу мъчителите и потисниците. Ако нямаше зло, Бог нямаше да се гневи. Неговият гняв е само и винаги срещу това, което вреди на Неговото творение.

Според Плачът на Йеремия 3:32,33 Бог не наскърбява от сърце (буквално Бог не наскърбява „доброволно“). Той не иска да осъжда злосторниците, но любовта в крайна сметка изисква справедливост.

Тази истина е илюстрирана от факта колко дълго Бог продължава да прощава на Своя народ и многократно им предоставя възможности да се покаят и да се помирят с Него. Отново и отново чрез пророците Той призовава Своя народ, но те отказват да Го послушат (вж. Йеремия 35:14-17; Псалми 81:11-14).

Според Ездра, 5 глава, след като хората упорито и непокаяно предизвикват Божия гняв, Той в крайна сметка се оттегля и „предава“ хората „в ръката на вавилонския цар Навуходоносор“ (Ездра 5:12). Но Бог прави това едва след като вече „нямаше изцеление“ (2 Летописи 36:16). По-късно осъжда Вавилон за прекомерното опустошение, което е нанесъл на Юда (Йеремия 51:24,25,44; срв. Захария 1:15).

Много други присъди, които Писанието описва като нанесени от Бога, са обяснени като случаи, когато Той „предава“ хората на техните врагове (Съдии 2:13,14; Псалми 106:41,42) в съответствие с решенията на хората да изоставят Господа и да служат на „боговете“ на народите (Съдии 10:6-16; Второзаконие 29:24-26). Божият гняв срещу злото, който най-накрая ще завърши с изкореняването на всяко зло веднъж завинаги, произтича от Неговата любов към всички и от желанието Му за върховното благо на вселената, сама по себе си заложена на карта в целия въпрос за греха, бунта и злото.

Въпреки че божественият гняв е нещо „стряскащо“, той в никакъв случай не е неморален или лишен от любов. Напротив, в Стария и Новия Завет Бог изразява гнева Си срещу злото поради Своята любов. Божественият гняв е стряскащ поради коварното злотворство на злото в контраст с чистата доброта и превъзходство на Бога.

В това отношение любовта е ключова за Него – гневът не е. Там, където няма зло и несправедливост, няма и гняв. В крайна сметка Божието най-любящо действие за изкореняване на злото от вселената ефективно ще премахне и гнева, и яростта. Да, защото никога повече няма да има несправедливост, нито зло. Завинаги ще настъпи само вечно блаженството и справедливост в съвършената връзка на любовта. Никога повече няма да има божествен гняв, защото никога повече няма да има нужда от него. Каква прекрасна мисъл!

Според Писанието Бог има право да осъжда и когато го прави, винаги това става със съвършена справедливост. И Старият, и Новият Завет изрично запазват отмъщението за Бога. Както пише Павел в Римляни 12:19: „Не си отмъщавайте, възлюбени, а дайте място на Божия гняв; защото е писано: „На Мене принадлежи отмъщението, Аз ще отплатя, казва Господ“ (цит. Второзаконие 32:35).

Макар че Бог в крайна сметка нанася присъда срещу несправедливостта и злото, Христос е проправил път за всички, които вярват в Него. Наистина „Исус ни избавя от идващия гняв“ (1 Солунци 1:10; срв. Римляни 5:8,9). И това е според Божия план: „Защото Бог ни е определил не за гняв, а да получим спасение чрез нашия Господ Исус Христос“ (1 Солунци 5:9). Божественият гняв не е отменен, но онези, които имат вяра в Исус, ще бъдат избавени от този гняв заради Христос.

В контекста на греха със златното теле Елън Уайт пише: „Израилтяните бяха виновни за измяна, и то против един Цар, Който ги бе обсипал с благодеяния и на Чийто авторитет доброволно се бяха зарекли да се подчиняват. За да се поддържа Божественото управление, справедливостта трябваше да падне върху предателите. Но дори и тук се прояви Божията милост. Въпреки че държеше на Своя закон, Йехова даде на всички свободен избор и възможност да се покаят. Погубени бяха само упорствалите в бунта си.

Този грях бе необходимо да бъде наказан като свидетелство пред околните народи за Божието неодобрение към идолопоклонството. Прилагайки справедливостта върху виновните, Мойсей като Божи инструмент трябваше да засвидетелства тържествен и публичен протест против престъплението им. Това бе необходимо, тъй като на израилтяните предстоеше да осъдят идолопоклонството на съседните племена, иначе враговете им щяха да ги обвинят, че народът, смятащ Йехова за свой Бог, си е направил в Хорив теле и му се е поклонил. Тогава, макар и принудени да признаят неприятната истина, израилтяните можеха да посочат ужасната съдба на престъпниците като доказателство, че техният грях не е бил одобрен или извинен.

Справедливостта не по-малко от любовта изискваше наказание за този грях (…) Божията милост допусна да пострадат хиляди, за да предпази от наказание милиони. За да спаси мнозина, Йехова трябваше да накаже малцина“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. Стр. 324, 325 – англ. изд.)

Американската мисионерка Джоан (Парк) Ким се заключила в апартамента си, след като била нападната от четирима пияни непознати в Монголия. Била наранена, уплашена и разплакана. Искала да се върне у дома в Съединените щати. След два дни друг мисионер отишъл да я посети. Тя си помислила, че е дошъл да я утеши, но вместо това той ù се скарал. „Сериозно, Джоан, стигна ли чак дотук, за да свидетелстваш в килерчето си? – казал той. – Искаш ли Сатана да победи?“

Това било точно онова, което Джоан трябвало да чуе. Ако мисионерът я бил утешил, тя вероятно щяла да се потопи в нещастието си, да се предаде и да се прибере у дома. Но сега тя се замислила защо е дошла в Монголия. Първоначално планирала да отиде в Узбекистан, затова започнала да учи руски, включително кирилица. Когато планът се провалил, тя се озовала в Монголия, където кирилицата била същата, но тя не разбирала нито дума. През първите няколко месеца безуспешно се опитвала да научи монголски. Без да знае езика, тя се борела как да свидетелства. Без езика не можела да поиска помощ или да отстоява правата си, когато била нападана от пияни непознати почти всяка седмица. А това, което усложнявало нещата, било, че поради нейния корейски етнос хората продължавали да смятат, че е монголка и говори монголски.

Джоан все още искала да споделя любовта на Исус в Монголия, но не чувствала, че ù е останала любов за споделяне след множество пиянски нападения.

„Господи – помолила се тя – ако сериозно мислиш да остана тук, моля Те, дай ми изход от тази каша. Трябва да ме защитиш или да ми дадеш начин да се справя с тези ситуации, или да се отърва от тези пияни мъже.“

Тя решила да остане в Монголия и да чака Бога.

Пиянските набези не спирали. Но Бог дал на Джоан средство за защита. Само за три месеца тя се научила свободно да говори на монголски. Това било чудо. Джоан можела да води библейски часове на монголски и да отстоява правата си и да моли за помощ, когато била нападана. Но тя не можела да обича като Исус. Болката от нападенията била много дълбока.

Тази мисионска история ни помага да погледнем отвътре към американската мисионерка Джоан (Парк) Ким, спомогнала за основаването на делото на адвентистите от седмия ден в посткомунистическа Монголия и продължаваща да служи като мисионер там. Можете също така да участвате в мисионската работа чрез дарението за 13-та събота за това тримесечие, част от което ще помогне за откриването на център за отдих, където децата ще могат да израстват духовно, умствено, социално и физически в Улан Батор, Монголия. Прочетете повече за Джоан следващата седмица.