Не всеки, призован за мисия, е така готов да служи като Авраам. Например Йона (Йона, 1-4 гл.). Бог го призовава да издигне гласа си срещу Ниневия, столицата на Асирия. Този град, разположен в съвременен Ирак, е на 900 км от Йерусалим – или едномесечно пътуване. Йона не само отказва да отиде – той се затичва в обратна посока. Пристигайки в Йопия, си купува билет за Тарсис – днес в Южна Испания. Пропътуването на 2300 км по море е щяло да отнеме поне един месец, в зависимост от времето. Тъй като не иска да се изправи пред Асирийския цар, Йона използва за бягството си месеца, за който би стигнал до Ниневия. Защо ще прави това един Божи човек?

Ниневийците били пословично зли – народ, известен със злобата и жестокостта си, който нападал Израил и Юдея. Въпреки това Бог призовава Йона да отиде до Ниневия и да извика срещу голямото нечестие на града (Йона 1:2). Думите тук са много сходни с онези, които Бог използва при срещата с Авраам за Содом и Гомор, в Битие 18:20,21. Както обаче ще видим по-късно, Йона ни най-малко не прилича на Авраам.

Какво можем да научим от отношението на Йона за извиненията, които си намираме, за да не се включим в мисията?

Една от причините Йона да не е имал голямо желание да отиде в Ниневия, може би е бил страхът. Асирийците са били страховит враг, а Ниневия е била столица на царството им.

„Сред градовете от древния свят по времето на разделения Израил Ниневия беше един от най-великите – столицата на Асирийското царство. (…) В периода на временното ѝ благополучие тя беше център на престъпност и пороци. Боговдъхновеното Слово я беше описало като „кръвнишкия град (…) пълен с лъжа и грабеж“. С образен език пророк Наум беше сравнил Ниневия с жесток, ненаситен лъв. „Върху кого – попита той – не е падало винаги нечестието ти?“ (Наум 3:1,19; Уайт, Е. Пророци и царе, с. 265 – англ. изд.).

Ниневия е бил великолепен град. Историците казват, че Сенахерим много е разширил града, още е построил огромния югозападен дворец, който имал размери 503 на 242 метра и включвал най-малко 80 стаи. Той изградил също и 18 канала, за да докара вода до града от разстояние 65 километра. Дори само размерът му трябва да е всявал страх.

Асирийците са били безмилостни. В разказа си за завладяването на Вавилон Сенахерим се хвали, че е напълнил улиците с труповете на жителите му, млади и стари, а релефни изображения от разкопките разкриват сцени с войници, набиващи жертвите си на кол. Това са хора, които не бива ядосваш. Те лесно прибягват до насилие и са безпричинно жестоки към онези, които не харесват. Сигурно самата мисъл, че трябва да се движи сред тълпите в Ниневия, е карала Йона да потръпва от страх.

Въпреки това често четем историята на Йона с неодобрението, че е допуснал страхът да му попречи да извърши Божията повеля. А не осъзнаваме, че ние също може да допуснем същото, т.е. да позволим на страховете да ни владеят, вместо да ни ръководи Бог.

Когато се разразява бурята, Йона обвинява себе си (Йона 1:1-12). Отношението му разкрива нещо за възгледа и разбирането за Бога или „боговете“, които мнозина са имали в миналото. Те са вярвали, че различни божества владеят различни страни, докато морето се е смятало за хаотично владение на демоните. Според възгледите на моряците е била необходима жертва, за да се успокои гневът им. Въпреки че Йона е евреин, много е възможно да е вярвал в неща, повлияни от традиционните разбирания за онова време.

Въпреки че Йона бяга от територията, където хората приемат Йехова за свой Бог, той научава (по трудния начин), че дори когато пътува в страни с чужда култура, върховният владетел пак е Йехова. Вятърът и вълните принадлежат на Господа. Също и рибите. „Господня е земята и всичко, което има в нея“ (Псалми 24:1). Сърцето на Йона се обръща към Върховния Владетел на земята и морето и затова той изповядва греха си и е спасен.

Възможно е и ние да имаме неправилни разбирания за Бога и за Неговите очаквания. Едно често срещано неправилно разбиране е, че Бог желае да се концентрираме върху своето спасение и да се откъснем от нечестивия свят около нас. Въпреки че имаме заповед да се пазим „неопетнен[и] от света“ (Яков 1:27), фокусът трябва да пада върху това как да носим Божиите благословения и надежда на хората в нужда.

Друго неправилно разбиране, което ни пречи да приемем Божия призив за мисиониране, е вярването, че успехът зависи от самите нас. Можем да спасим една душа, колкото Йона е можел да спаси Ниневия. Възможно е да сме си изградили „спасителски“ манталитет за мисията. Но сме призовани не да спасяваме, а да сътрудничим на Бога в Неговото спасително дело. Свидетелстваме, като прославяме Бога за промяната в нас, но само Той може да привлича хората към Себе Си. Можем да сеем семената на истината, но единствено Той може да обръща сърцата. Често бъркаме своята роля с Божията, което е достатъчно да накара всеки да си намира извинения, за да не свидетелства. Да, Бог използва Йона, но единствено Бог, а не Йона, обръща Ниневия с главата надолу.

Опитността на Йона в корема на рибата (Йона, 2 гл.) е драматична изява на Божията любов и милост, а молитвата на Йона разкрива, че той не е пропуснал Божията вест на любов. Но само защото е преживял невероятна среща с Бога, не означава, че старите му нагласи или стереотипи ще се променят лесно, въпреки че по един или друг начин той стига до Ниневия.

Каквито и да са били личните чувства на Йона към ниневийците, той проповядва онова, което му е казал Бог, и резултатите са изумителни. Ниневийците се покайват! Да, Йона трябва да преживее много, да направи каквото не му се е искало, но когато все пак го прави, прославя Бога.

Следователно Божията мисия върви напред върху раменете на онези, които желаят да жертват, дори с неохота. Нашите ценности трябва да отстъпят първото място на Божията грижа за изгубените. Също като Йона, понякога подхранваме предразсъдъци, които ни пречат да мисионираме на даден човек или група от хора.

Оспорването на собствените ни предразсъдъци изисква смирение. А мисията изисква също и време, и емоционална енергия. Влагането на време и усилия в живота на други хора и искрената загриженост за тях могат да бъдат доста изморителни. В епоха, когато сме достатъчно претоварени от грижите за собствения си живот и проблеми, даването на емоционална подкрепа сякаш изглежда твърде изтощително.

И накрая, включването в мисията изисква да променим отношението си към парите и тяхната употреба. Независимо дали говорим за благотворителни инициативи, закупуване на литература и мисионски материали, или плащане за услуги и средства, които да ни освободят време за мисионска работа – всичко това са разходи, свързани с мисията. Под каквато и форма да бъде предприета, мисионската работа изисква жертви.

Добрата новина е, че въпреки недостатъците на Йона, Бог действа със сила, за да предизвика покаяние в жителите на Ниневия. Тъжното е, че Йона не участва в благословенията на небесната радост.

„О, Господи, не беше ли това, което казах, още когато бях в отечеството си? Това беше причината, заради която избързах да избягам в Тарсис, защото знаех, че си Бог жалостив и милосърден, дълготърпелив и многомилостив, Който се разкайваш за злото“ (Йона 4:2). Каква красива молитва изрича Йона. Или пък не?

Йона изпитва такава дълбока омраза към народа, при който го е изпратил Бог, че му се струва, че ще бъде по-добре да умре, отколкото да се изложи, щом не се изпълни проповедта му за деня на страшния съд срещу Ниневия. Пророкът иска този град да последва съдбата на Содом и Гомор. Надявал се е върху всички омразни хора да се стоварят Божиите съдби. Когато това не се сбъдва, убежденията му са разклатени из основи и Йона по-скоро иска да умре, отколкото да допусне светът му да се обърне с главата надолу.

За втори път в историята за Йона Бог го предизвиква, но не с проповед или с думи, а със случка. Светогледът не се изгражда по поръчка. Нито пък се променя, понеже сме чули нещо ново или различно. Той често се оформя и променя въз основа на преживявания и на тяхното тълкуване или обяснение.

Новото преживяване от Бога трябва да помогне на Йона да осъзнае собствения си изкривен мироглед. По чуден начин Той прави да израсне само за ден едно растение, достатъчно да осигури сянка за Йона от парещото слънце. Пророкът е благодарен не на Бога, извършил чудото, а на растението. Вместо да го възприеме като незаслужено чудо, той го смята за подходящо и заслужено благословение за добрите му дела. Когато растението увяхва, това е нещастие, което предизвиква гнева на Йона и неувереността му в неговата собствена стойност и даже започват да му минават мисли за самоубийство.

След това преживяване се чува Божият глас, който деликатно го укорява, за да му помогне да разбере колко глупаво е да цени едно растение повече от хиляди мъже, жени и деца в Ниневия, заедно с техните животни.

Историята на Йона е повече от удивителна. Фактът, че Бог може да спаси ниневийците въпреки лошото свидетелство на Йона, красноречиво ни напомня, че нашата роля е просто да бъдем пътеводители към Бога, Който единствен може да убеждава и обръща сърцата. Напомня ни, че Бог търси само желаещи и смирени вестители, които да следват Неговите напътствия.

Има призив. Бог търси доброволци. Трябва да отговорим на този призив, като се предадем на Неговото ръководство, като слушаме гласа Му, а след това избираме да направим това, което ни казва Той.

Историята на Йона разкрива също и Божията любов към хората, живеещи на място, където не се усеща Неговата любов, нито се чува гласът Му. Точно както изпитва жалост към Ниневия, така Той състрадава и на милионите в градовете днес, където сградите заместват дърветата и цветята, а постоянният шум прави почти невъзможно да замлъкнем и да слушаме. За Ниневия Бог казва, че те „не умеят да различават дясната си ръка от лявата“ (Йона 4:11). Бог има нужда от мисионери, които са готови да занесат Неговата вест на надежда при хората, съкрушени от стреса и грозната маска на живота.

Исая чува гласа, който казва: „Кой ще отиде?“. Какъв ще бъде твоят отговор?

Предложение: На лист хартия или в молитвения си дневник направи списък с 10 души, които знаеш, че не вярват в Бога. Ще ги наречем твоите „ученици“. Изброй ги по име, ако е възможно. Дръж списъка наблизо и през останалата част от тримесечието се моли всеки ден за 10-те си ученици. Моли се Бог да ти помогне да се сближиш повече с тези, които са ти само познати. Моли се да изградиш по-дълбоко, по-близко, по-доверчиво приятелство с не толкова близките приятели. Докато задълбочаваш връзката си, внимателно наблюдавай и слушай, за да можеш да определиш конкретните им нужди, страдания, болка. След това се моли Бог да ги срещне точно в тази сфера.

Направи го: Избери близък град, както и град в друга част на света. Започни да се молиш за хората, които живеят и работят и в двата. Помоли Бога да издигне силно адвентно присъствие, което да споделя истината, каквато я познаваме – истината за скорошното идване на Исус.

Елън Уайт отправя сериозно предупреждение към онези, които се опитват да следват призива на Исус, за да свидетелстват на хората около себе си.

„Извиненията на онези, които не вършат това дело, не ги освобождава от отговорността и ако решат да не го извършат, те пренебрегват душите, за които е умрял Христос, пренебрегват дадената им от Бога отговорност и са записани в небесните книги като неверни слуги. Работи ли проповедникът като Господа, за да бъде сила и благословение за другите, когато се крие от тези, които имат нужда от помощта му? Онези, които пренебрегват личното общуване с хората, стават егоистични и се нуждаят от общуване с братята си, за да могат да разберат духовното си състояние и как да хранят Божието стадо, давайки на всеки един храна в подходящото време. Които пренебрегват това дело, разкриват, че имат нужда от морално обновление и тогава ще осъзнаят, че не са се нагърбили с тежестта на делото“ (Уайт, Е. The Advent Review and Sabbath Herald, 30 август 1892 г.).

Въпреки че това са много силни думи, подчертаващи колко важна е според Бога мисията, не сме оставени без надежда. „Дадената му задача натовари Йона с тежка отговорност, обаче Този, Който му беше заповядал, можеше да укрепи слугата Си и да му подари успех. Ако пророкът Му се беше подчинил безпрекословно, щеше да си спести много горчиви преживявания и щеше да бъде изобилно благословен. Обаче в часа на отчаянието му Господ не го изостави. Чрез поредица от изпитания и неочаквани действия на Провидението трябваше да бъде съживено доверието на пророка в Бога и в безкрайната Му сила да спасява“ (Уайт, Е. Пророци и царе. С. 266 – англ. изд.).

Също като Йона, и ние лесно можем да намерим извинения да не се включим в мисията. Мотивацията ни за тези извинения може да е най-различна. Обаче призивът към нас да мисионираме е не по-малко конкретен от този към Йона. Въпросът е: Как ще решиш да отговориш?

Като малка Грета имала паник атаки. Събуждала се в тъмното, изплашена и с разтуптяно сърце. Изпитвала толкова силен страх, че се чудела дали няма да експлодира. Не знаела къде може да намери помощ. Не казвала нищо на родителите си. Смятала, че страховете й са неразрешими от хората. Светът я плашел. Страхувала се от такива обикновени неща като училището и ходенето по улицата. Не мислела, че някой в Германия би могъл да й помогне.

По време на безсънните нощи Грета започнала да си мисли за Аника. Двете момичета израснали заедно и пеели в детски хор. После Аника се разболяла от рак. Въпреки това останала смела и се доверила на Бога.

„Не се страхувайте – казвала Аника на родителите си. – Знам къде отивам. Всичко ще е наред.“ Момичето починало без никаква болка или страх.

Вярата на Аника озадачила Грета. Изпитвала страхове всяка нощ. Думите на Аника били първите, които Грета чула за обичащ Бог и вечен живот. Зачудила се дали няма нещо по-голямо от самата нея и света. Как мога да отида там, накъдето Аника се бе запътила, помислила си Грета.

Нощните паник атаки престанали, когато навършила 14 години, но все още се чувствала изплашена и самотна. Един ден се запознала с бъдещия си съпруг Нико. Той не ходел редовно на църква, но вярвал силно в Бога. Родителите му били адвентисти от седмия. Те поканили Грета на гости за празника Рождество. Никога преди Грета не била виждала толкова добро семейство. За нея това бил един нов свят. Завладяна от силни емоции, Грета изтичала на горния етаж, за да плаче.

Когато усетила Божието присъствие в дома, тя осъзнала, че може да получи помощ за страховете си. Разбрала, че Бог е велик, могъщ и способен да спасява. Почувствала се в безопасност за първи път. Искало й се винаги да се чувства защитена.

Започнала да посещава библейския курс, а след време двамата с Нико се присъединили към Църквата на адвентистите от седмия ден на германския остров Рюген. Тогава още не знаели, че църквата е пред затваряне поради намаляващия брой членове. Тяхното присъствие било отговор на молитвите на църковните членове, включително бащата на Нико, Гюнхард, който бил главен старейшина. Днес Грета и Нико са активни членове на процъфтяваща църква, която наскоро построила нова сграда, за да побере нарастващия брой членове.

„Най-хубавото нещо в живота ми бе това, че опознах Исус – казва Грета. – Знам, че това е най-доброто, което бих могла да направя. Имам щастлив живот.“