Макар да пишат на гръцки, всички новозаветни автори (освен Лука) са юдеи и разбира се, подхождат към естеството на хората от холистичната юдейска гледна точка, а не от езическата гръцка перспектива.

Следователно за Христос и апостолите християнската надежда не е нова надежда, а по-скоро изпълнение на древната надежда, която вече са имали патриарсите и пророците. Например Христос споменава, че Авраам е видял Неговия ден и се е зарадвал за това (Йоан 8:56). Юда заявява, че Енох е пророкувал за Второто пришествие (Юда 14,15). А книгата „Евреи“ говори за героите на вярата, които са очаквали небесна награда, но няма да я получат, докато ние не получим своята (Евреи 11:39,40). Това твърдение би било безсмислено, ако душите им вече бяха при Господа в небето.

Като подчертава, че само онези, които са в Христос, имат вечен живот (1 Йоан 5:11,12), Йоан опровергава теорията за естественото безсмъртие на душата. Наистина няма вечен живот без спасителна връзка с Христос. Следователно новозаветната надежда е фокусирана върху Христос и е единствената, която гарантира, че този смъртен живот един ден ще стане безсмъртен.

Древногръцкият историк Херодот (V век пр.Хр.) пише за едно племе, което при раждането на бебе започвало период на скърбене, защото предчувствало страданията, които ще преживее бебето, докато стане възрастен. Колкото и странен да изглежда този ритуал, в него има логика.

Хилядолетия по-късно, в една реклама в Америка от началото на ХХ век, се казва: „Защо да живееш, след като можеш да бъдеш погребан за 10 долара?“.

Животът е достатъчно труден дори ако вярваме в Бога и имаме надежда за вечността. Представете си обаче колко непосилен е той за онези, които нямат никаква надежда за съществуване отвъд краткия и често изпълнен с проблеми живот тук. Много светски автори са се изказвали за безсмислието на човешкото съществуване, тъй като ние всички не само умираме, но и живеем със съзнанието, че ще умрем. Този факт често прави цялата идея за живота, който често е труден и скръбен, да изглежда като пълна безсмислица. Един мислител казва, че хората не са нищо повече от „парчета разлагаща се плът върху разпадащи се кости“. Много страховито, но все пак доста логично.

Разбира се, за разлика от всичко това, ние имаме библейското обещание за вечен живот в Исус. Ключът е тук: имаме тази надежда в Исус и всичко, което ни предлагат Неговата смърт и възкресение. На каква надежда иначе бихме разчитали?

Павел съвсем ясно казва: нашето възкресение е неделимо свързано с Христовото възкресение. Ако няма възкресение, тогава Христос не е възкръснал, а ако Той не е възкръснал, значи – какво? „Суетна е вашата вяра; вие сте още в греховете си“. С други думи, когато умрем, си оставаме мъртви, и то завинаги, а следователно всичко е безсмислено. Павел казва точно това в 1 Коринтяни 15:32: „Ако мъртвите не се възкресяват, „нека ядем и пием, защото утре ще умрем“.

Ако нашето съществуване днес като основана на въглерода протоплазма е всичко, с което разполагаме, а нашите „седемдесет години“ (ако имаме късмет; повече, ако не пушим, нито пък ядем твърде много хамбургери от „Макдоналдс“) са всичко, което получаваме – нещата изглеждат доста зле. Нищо чудно, че Елън Уайт добавя: „Небето е всичко за нас; ако го изгубим, губим всичко“ (Божии синове и дъщери. С. 349 – англ. изд.).

Четири пъти в книгата „Откровение“ Исус заявява: „Ида скоро!“ (Откровение 3:11; 22:7,12,20). Очакването за скорошното Му завръщане задвижва мисията на апостолската църква и изпълва с надежда живота на неизброимо множество християни през вековете. Но поколение след поколение си отиват, а това обещано събитие още не е настъпило. Затова много хора питат: „Колко още трябва да проповядваме, че „Исус идва скоро“? Не са ли родили тези думи едно нереалистично очакване? 2 Петър 3:4.

Много християни се жалват от дългото „забавяне“ (Матей 25:5). Но как всъщност разбираме, че „забавянето“ е дълго? Кое е „точното“ време Христос да се завърне? Преди 50, 150, 500 години? Всъщност най-важно е библейското обещание, че „Господ не забавя това, което е обещал, както някои смятат това за забавяне, но заради вас търпи дълго време, понеже не иска да погинат някои, а всички да дойдат до покаяние“ (2 Петър 3:9).

Въпреки че са изминали редица векове след възнесението на Исус, обещанието за идването Му си остава актуално дори и днес. Защо? Защото всичко, с което разполагаме, е нашият кратък живот (Псалми 90:10), след който следва безсъзнателна почивка в гроба (Еклесиаст 9:5,10), а после възкресението в края, без никаква друга възможност да променим съдбата си (Евреи 9:27). Колкото до всеки един от мъртвите (както казахме в Урок 3), Второто пришествие на Христос винаги е на един миг разстояние след смъртта, тъй като те всички спят в несъзнателно състояние. За теб, според личното ти преживяване (както и за всички вярващи от всяка епоха) завръщането на Христос е на един миг разстояние след смъртта. А това е доста скоро, нали?

Всеки отминаващ ден ни води все по-близо до славното явление на Господ Исус Христос в небесните облаци. Въпреки че не знаем кога ще дойде, можем да бъдем сигурни, че ще дойде, а всъщност само това има значение.

При едно от чудесата Си Исус е нахранил пет хиляди души само с малко хляб и риба (Йоан 6:1-14). Разбирайки, че събраното множество хора възнамеряват да Го обявят за цар (Йоан 6:15), Исус отплава с учениците към другата страна на Галилейското езеро. Но на следващия ден множествата Го намират и там и Той изнася силна проповед за Хляба на живота, като поставя особено ударение върху вечния живот (Йоан 6:22-59).

В проповедта Си Исус подчертава три основни факта за вечния живот. Първо, определя Себе Си като „хлябът, който слиза от небето и дава живот на света“ (Йоан 6:33,58). Обявявайки „Аз съм [гр. egō eimi] хлябът на живота“ (Йоан 6:35,48), Той представя Себе Си като великия „АЗ СЪМ“ от Стария Завет (Изход 3:14). Второ, Той обяснява, че вечният живот е сигурен в Него: „който дойде при Мене“ и „който вярва в Мене“, ще има това благословение (Йоан 6:35). Накрая свързва дара на безсмъртието с възкресението в края, като трикратно уверява слушателите Си: „Аз ще го възкреся в последния ден“ (Йоан 6:40,44,54).

Исус дава също и следното удивително обещание: „Истина, истина ви казвам: Който вярва в Мен, има вечен живот“ (Йоан 6:47). Следователно дарът на вечния живот вече го имаме сега. Но това не означава, че вярващият човек никога няма да умре, защото самият израз „да го възкреся“ (Йоан 6:40) предполага съживяване след смъртта.

Картината е ясна. Без Христос човек няма вечен живот. Но дори и след приемането на Христос и увереността за вечния живот, ние продължаваме да сме смъртни същества, а следователно и подчинени на смъртта. При Второто пришествие Исус ще ни възкреси и там и тогава ще ни даде дара на безсмъртието, който вече сме получили. Този дар е сигурен не поради предполагаемото естествено безсмъртие на душата, а заради правдата на Исус, която получаваме чрез вяра в Него.

Солунците са убедени, че вечният живот ще бъде даден само на онези, които останат живи до Второто пришествие. „Те пазеха внимателно живота на приятелите си, да не би да умрат и да изгубят благословението, което очакваха да получат при идването на Господа. Но един след друг близките им си отиваха от тях и те с мъка гледаха за последно лицата им, без почти никаква надежда да ги срещнат в бъдещия живот“ (Уайт, Е. Деяния на апостолите. С., Нов живот, 1992, с. 114).

Има една историческа тенденция да се влага в израза „починалите в Исус Бог ще приведе заедно с Него“ (1 Солунци 4:14) повече значение, отколкото стихът всъщност казва. Много хора, които приемат теорията за естественото безсмъртие на душата, предполагат, че при Второто пришествие Христос ще доведе от небето душите на праведните мъртви, които вече са в рая с Бога. Тези души ще се съберат със съответните им възкресени тела. Но подобно тълкувание не е в хармония с всички учения на Павел по темата.

Прочетете думите на един неадвентен теолог за истинския смисъл на този стих: „Причината солунските християни да могат да имат надежда, докато скърбят за починалите членове на църквата си, е, че Бог „ще ги приведе“, т.е. ще възкреси тези починали вярващи и те ще бъдат там при Христовото завръщане, така ще бъдат „с Него“. Заключението е, че тези починали вярващи няма да бъдат в неизгодно положение при идването (parousia) на Христос, но ще бъдат „с Него“ по такъв начин, че ще участват заедно с живите вярващи в славата на завръщането Му“ (Jeffrey A. D. Weima, 1-2 Thessalonians, Baker Exegetical Commentary on the New Testament [Grand Rapids, MI: Baker Academic, 2014], p. 319).

Ако душите на праведните мъртви вече бяха в рая с Господа, Павел нямаше да споменава възкресението в края като християнска надежда. Можеше просто да спомене, че праведните вече са с Господа. Вместо това той казва, че „починалите в Исус“ (1 Солунци 4:14) ще бъдат възкресени от мъртвите в края на времето.

Надеждата за възкресение в края донася утеха на скърбящите солунци. Същата надежда може да помогне и на нас да понесем с увереност болезнените моменти, когато студената хватка на смъртта отнема от нас близките ни хора.

Някои популярни проповедници твърдят, че тази „тайна“ (1 Коринтяни 15:51) е „тайното грабване“ на църквата, което трябва да се случи седем години преди Христовото славно Второ пришествие. В това „тайно грабване“ верните християни внезапно, тихо и тайно щели да бъдат грабнати в небето, докато всички други си останат тук и се питат какво ли е се е случило с тях. Хора може изведнъж да се окажат в кола без шофьор, защото шофьорът е бил грабнат в небето и всичко, което „остава, са техните дрехи“. Шестнадесеттомният бестселър „Оставените“, екранизиран в четири филма, рекламира това фалшиво учение и милиони хора се запознават с него.

Разбира се, нито един библейски пасаж не потвърждава подобно изкуствено разграничение между грабване и второ пришествие. „Тайната“, за която говори тук Павел, е просто преобразяване на живите праведни, за да се присъединят към възкресените праведни при Христовото второ идване. Именно това е „грабването“. Няма никакво „тайно грабване“, защото Второто пришествие ще бъде видимо за всички живи хора (Откровение 1:7) и както възкресението на мъртвите, така и преобразяването на живите ще стане при звука на тръбата, звучаща при Христовото завръщане (1 Коринтяни 15:51,52).

Второто идване на Христос ще бъде най-удивителната среща. Живите праведни ще бъдат променени „в един миг, докато трепне око“ (1 Коринтяни 15:52). Прославени при звука на Божия глас. Сега те са направени безсмъртни и заедно с възкресените светии са взети, за да посрещнат своя Господ във въздуха. Ангелите „ще съберат избраните Му от четирите ветрища, от единия край на небето до другия“ (Матей 24:31).

„Свети ангели занасят малките деца в ръцете на майките им. Отдавна разделени от смъртта приятели се събират заедно, за да не се разделят никога повече, и с песни на радост се възнасят към Божия град“ (Уайт, Е. Великата борба. С., Нов живот, 2018, с. 436).

Прочетете от Елън Уайт: гл. „Писмата до солунците“ и „Призовани към по-висока цел“ от кн. „Деяния на апостолите“.

„Римляните – пише Стивън Кейв – много добре познавали християнското вярване, че един ден ще възкръснат телесно от гроба, и правели всичко възможно, за да се подиграят и да прекършат тази надежда. Един доклад за гонение в Галия през 177 г.сл.Хр. отбелязва, че мъчениците първо били екзекутирани, след това телата им били оставяни да гният непогребани шест дни, преди да бъдат изгорени, а пепелта изхвърлена в река Рона – „Нека сега да видим дали ще възкръснат“ – заявявали римляните според откритите документи“ (Stephen Cave, Immortality: The Quest to Live Forever and How It Drives Civilization [New York: Crown Publishers, 2012], pp. 104, 105).

Този кратък урок по теологичен скептицизъм, колкото и да е драматичен, не е много на място. Не доказва нищо за библейското обещание за възкресение. Силата, която съживява Исус от мъртвите, може да направи същото и за нас, независимо от състоянието на тялото ни. Все пак, ако тази същата Сила е създала и поддържа целия Космос, определено може да преобрази живите и да възкреси мъртвите.

„Така и починалите в Исус Бог ще приведе заедно с Него“ [1 Солунци 4:14] – пише Павел. Мнозина тълкуват този пасаж в смисъл, че спящите ще бъдат доведени с Христос от небето, но Павел има предвид, че както Христос е бил възкресен от мъртвите, така и Бог ще призове спящите светии от гробовете им и ще ги вземе заедно с Себе Си в небето. Скъпоценна утеха! Славна надежда! Не само за църквата в Солун, но и за всички християни навсякъде по света“ (Уайт, Е. Деяния на апостолите. С., Нов живот, 1992, с. 115).

Юлалия от тихоокеанския остров Сайпан изпълнила задачата си да прочете Библията от начало до край за три години. Въз основа на прочетеното започнала да спазва съботата и да се храни с растителна храна. След като била алкохоличка цели 37 години, тя съобщила на семейството си, че Исус е премахнал желанието й да пие.

Имала обаче рак на дебелото черво – диагноза, която била получила още преди да започне да чете Библията. След това се появил и болезнен херпес зостер. Двете болести й причинявали тежко страдание. Вниманието й обаче било насочено в друга посока. Не разбирала защо се чувства така, сякаш не познава Исус, въпреки че била прочела цялата Библия. Молела се искрено.

Внезапно в нея се появило желание да се обади на адвентната клиника в Сайпан. „Съжалявам, но не става въпрос за клиниката – съобщила Юлалия на човека, който вдигнал телефона. – Трябва да говоря с някой от църквата. Прочетох цялата Библия, но все още съм гладна и жадна.“

След известно време млад пастор почукал на вратата на Юлалия. Тя имала чувството, че го е познавала през целия си живот. Двамата започнали да изучават Библията заедно. Юлалия пожелала да бъде кръстена.

Около месец преди кръщението, определено за есента на 2019 г., силната болка внезапно изчезнала. Доктор й бил казал, че херпесът не се лекува и че ще страда дълго време. Сега болката я нямало. Докоснала стомаха си и почувствала, че има разлика. След известно време докторът й съобщил, че вече няма рак.

Сега Юлалия е мисионер за своите съседи и за семейството си от четири деца и 13 внуци в Сайпан. Тя се моли за тях, докато се грижи за красивата си зелена градина, която нарича градина на молитвата. Дава плода на своя труд на съседите си. Отделила е стая в къщата си за място за поклонение, където адвентисти и други хора се събират в съботните вечери.

Юлалия, която е на 66 години, не се съмнява, че псалмистът е бил напълно право, когато е заявил: „Твоето слово е светилник на нозете ми и виделина на пътеката ми“ (Пс. 119:105).

„Насърчавам хората, като им казвам да следват Словото – разказва тя. – Исус е Словото. Той е пътят към вечния живот.“