Старозаветните споменавания на възкресението, които досега разгледахме, са предимно основани на лични очаквания (Йов 19:25-27; Евреи 11:17-19; Псалми 49:15; 71:20) и обещания за бъдещето (Даниил 12:1,2,13). Обаче имаме и записани в боговдъхновеното Слово случаи, при които хора наистина са били възкресени от мъртвите.

Първо е възкресението на Мойсей (Юда 9; Лука 9:28-36). В периода на монархията на Израил са възкресени също синът на вдовицата от Сарепта (3 Царе 17:8-24) и синът на сунамката (4 Царе 4:18-37). Когато Христос е тук в плът, възкресява сина на вдовицата от Наин (Лука 7:11-17), дъщерята на Яир (Лука 8:40-56), а след това Лазар (Йоан, 11 глава). Освен Мойсей, всички те са възкресени като смъртни, които после отново умират. Тези случаи потвърждават също и библейското учение за несъзнателното състояние на мъртвите (Йов 3:11-13; Псалми 115:17; 146:4; Еклесиаст 9:5,10). В никой от тези разкази, нито пък в други библейски разкази за възкресения, не се споменава нищо за предполагаем живот след смъртта.

Тази седмица ще разгледаме по-подробно възкресенията преди смъртта и възкресението на Христос.

Някои гръцки църковни отци от Александрия твърдят, че когато Мойсей умрял, се появили двама Мойсеевци: единият жив в дух, другият мъртъв в тяло; единият възнасящ се на небето с ангели, другият погребан в земята (Origen, Homilies on Joshua 2.1; Clement of Alexandria, Stromata 6.15). Тази разлика между успението на душата и погребването на тялото може да е логична за онези, които вярват в гръцкия възглед за безсмъртна душа, но подобно разбиране не се намира в Библията. Юда 9 потвърждава библейското учение за възкресението на тялото на Мойсей, защото спорът е „за тялото на Мойсей“, а не за някаква предполагаемо жива душа.

Второзаконие 34:5-7 казва, че Мойсей е починал на 120-годишна възраст и Господ го е погребал в скрито място в една долина в Моавската земя. Но Мойсей не остава много дълго в гроба. „Самият Христос, с ангелите, които бяха погребали Мойсей, слезе от небето, за да извика спящия светия. (…) За прът път Христос щеше да даде живот на мъртъв човек. Когато Князът на живота и блестящите ангели приближиха гроба, Сатана се уплаши за властта си. (…) Христос не се унижи да спори със Сатана. (…) Но Христос предаде всичко на Своя Отец с думите: „Господ да те смъмри“ (Юда 9). Възкресението беше утвърдено завинаги. Сатана беше ограбен от плячката си. Праведните ще възкръснат“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. С., Нов живот, 2019, с. 329, 330).

Категорично доказателство за възкресението намираме при преобразяването на Христос. Там Мойсей се явява заедно с пророк Илия, който е бил преобразен, без да види смърт (4 Царе 2:1-11). Мойсей и Илия дори разговарят с Исус (Лука 9:28-36). „И, ето, двама мъже говореха с Него; те бяха Мойсей и Илия, които се явиха в слава и говориха за смъртта Му, с която Му предстоеше да завърши живота Си в Йерусалим“ (Лука 9:30,31). Тук явяването на Мойсей, доказателство за победата на Христос над греха и смъртта, е описано недвусмислено. Там при Исус се явяват самите Мойсей и Илия, а не техните „духове“ (все пак Илия изобщо не е умирал).

В Евреи, 11 глава четем, че чрез вяра „жени приемаха мъртвите си възкресени“ (Евреи 11:35). Такъв е случаят с двете възкресения, описани в пасажите за днес.

Първото (3 Царе 17:8-24) се случва по време на огромното отстъпление в Израил под влиянието на цар Ахаав и съпругата му езичничка Йезавел. Докато жестока суша опустошава земята, Бог заповядва на Илия да отиде в Сарепта, град извън Израил. Там среща бедна финикийка, вдовица, която се кани да сготви последното оскъдно ястие за себе си и за сина си, а след това да умре. Но животът им е пощаден чрез чудото с брашното и маслото, които не се изчерпват, докато сушата не приключва. По-късно синът ѝ се разболява и умира. Отчаяната майка умолява Илия, който издига гласа си към Господа. „И Господ послуша Илиевия глас и животът на детето се върна в него, и то оживя“ (3 Царе 17:22).

Второто възкресение (4 Царе 4:18-37) става в Сунам, малко селце южно от планината Гелвуе. Елисей е помогнал на бедната вдовица да плати дълговете си чрез чудото на напълването на много съдове с масло (4 Царе 4:1-7). По-късно в Сунам той среща известна омъжена жена, която няма деца. Пророкът ѝ казва, че ще има син и това наистина се случва, както е предсказал. Детето пораства здраво, но един ден се разболява и умира. Сунамката отива до планината Кармил и моли Елисей да отиде с нея да види сина ѝ. Пророкът настойчиво се моли на Господа и накрая детето оживява.

Тези жени имат различен произход, но една и съща спасителна вяра. Финикийката подслонява пророк Илия в много трудно време, когато за него няма безопасно място в Израил. Сунамката и съпругът ѝ построяват специална стая, където пророк Елисей може да отсяда, когато минава през тяхната област. Когато тези две деца умират, вярващите им майки умоляват Божиите пророци и изпитват радостта да видят децата си отново живи.

Библията казва, че Исус „обикаляше да прави благодеяния и да изцелява всички угнетявани от дявола; защото Бог беше с Него“ (Деяния 10:38). Всъщност всичките евангелия изобилстват от разкази за това как Исус служи на много нуждаещи се и страдащи души, заради което по-късно много юдеи започват да вярват, че Той е обещаният Месия.

„Имаше цели села, където не се чуваше стон на страдалец в никоя къща, защото Той беше преминал през тях и беше излекувал всичките им болни. Работата Му доказваше Божественото Му помазание. Любов, милост и състрадание се разкриваха във всяко Негово действие. Сърцето Му се изпълваше с нежно съчувствие към хората. Той пое човешко естество, за да може да стигне до човешките нужди. И най-бедните, и най-скромните не се бояха да се приближат до Него. Дори малките деца бяха привлечени от Него“ (Уайт, Е. Пътят към Христос. С., Нов живот, 2016, с. 12).

Докато служи в Галилея, Исус лекува болни и прогонва демони. Веднъж Той и учениците Му приближават портите на Наин, когато през тях преминава погребална процесия. В отворения ковчег лежи единственият син на вдовица, ридаеща безутешно. Изпълнен със състрадание към скърбящата майка, Исус ѝ казва: „Недей да плачеш. Тогава се приближи и се допря до носилката; а носачите се спряха. И каза: Момче, казвам ти, стани. И мъртвият се повдигна и седна, и започна да говори. И Исус го предаде на майка му“ (Лука 7:13-15). Присъствието на Исус променя целия ход на събитията и много хора, наблюдавали чудото, разбират, че не само се е случило нещо изумително, но и че сред тях е бил един специален човек (наричат го „велик пророк“).

И финикийката (3 Царе 17:8-24), и сунамката (4 Царе 4:18-37) са помолили за помощ – съответно Илия и Елисей. Но вдовицата от Наин получава помощ, без дори да я иска. Това означава, че Бог е загрижен за нас дори когато не можем да поискаме помощ от Него, нито пък се чувстваме достойни за това. Исус вижда проблема и се справя с него – толкова типично за Него през цялото Му служене.

Възкресенията преди Исус да умре и възкръсне не са ограничени до някоя конкретна етническа група или социална класа. Мойсей е може би най-великият водач на Божия народ за всички времена (Второзаконие 34:10-12). За разлика от него бедната вдовица-финикийка дори не е израилтянка (3 Царе 17:9). Сунамката е известна в своята общност (4 Царе 4:8), но все пак не е еврейка. Вдовицата от Наин има само един син, на когото вероятно е разчитала (Лука 7:12). Яир е началник на синагогата, вероятно в Капернаум (Марк 5:22). Независимо от различния им културен произход или социално положение, всички те са благословени с Божията животворяща сила.

Дванадесетгодишната дъщеря на Яир лежи смъртно болна вкъщи. Затова той отива при Исус и Го умолява да отиде в дома му и да положи ръце върху нея. Но преди да стигнат, някой вече носи тъжната новина: „Дъщеря ти умря; защо още затрудняваш Учителя?“ (Марк 5:35). Тогава Исус казва на скърбящия баща: „Не бой се, само вярвай“ (Марк 5:36). И наистина бащата може само да се довери напълно на Божията намеса.

Пристигайки в къщата, Исус казва на събралите се там: „Защо така се вълнувате и плачете? Детето не е умряло, а спи“ (Марк 5:39). Те Го осмиват, защото (1) знаят, че тя е мъртва и (2) не разбират смисъла на думите Му. „Утешителната метафора, в която „сън“ замества „смърт“, изглежда, е била предпочитаният начин на Христос да говори за това събитие ([Матей 9:24; Лука 8:52;] вж. Йоан 11:11-15). Смъртта е сън, но дълбок сън, от който само великият Дарител на живота може да събуди човека, защото само Той има ключовете за гроба (Откровение 1:18; ср. Йоан 3:16; Римляни 6:23)” (Адвентен библейски коментар, т. 5, с. 609 – англ. изд.).

След възкресението на това момиче хората, които го виждат, „се смаяха твърде много“ (Марк 5:42). И нищо чудно. Защото и днес смъртта е окончателна, абсолютно и явно необратима. Да наблюдават нещо такова със собствените си очи трябва да е било смайващо и променящо живота преживяване.

Тук също Исус използва метафората за съня, когато говори за смъртта. „Нашият приятел Лазар заспа, но Аз отивам да го събудя.“ (Йоан 11:11). Когато някои си мислят, че говори за буквален сън (Йоан 11:11-13), Исус ясно обявява какво има предвид: „Лазар умря“ (Йоан 11:12-14). Всъщност, когато пристига във Витания, Лазар вече е мъртъв от четири дни. Тялото му се разлага (Йоан 11:17,39). Когато тялото започне да се разлага достатъчно, за да мирише, няма съмнения: човекът е мъртъв.

В този контекст, когато Исус казва на Марта: „Брат ти ще възкръсне“ (Йоан 11:23), тя потвърждава, че вярва във възкресението в края. Но Исус заявява: „Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, макар и да умре, ще живее. Никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли в това?“ (Йоан 11:23-26). И добавя: „Ако повярваш, ще видиш Божията слава?“ (Йоан 11:40). Марта повярва и вижда Божията слава при възкресяването на своя брат.

Библията казва, че животът е създаден чрез Божието Слово (Псалми 33:6) и чрез него може да бъде пресътворен, както в случая с Лазар. След кратка молитва Исус заповядва: „Лазаре, излез вън!“ (Йоан 11:43). Точно там и тогава тези хора виждат животворящата сила на Бога, същата сила, която е извикала живота в съществуване, и същата сила, която в края на времето ще извика мъртвите в живот чрез възкресението.

Възкресявайки Лазар, Исус доказва, че има силата да победи смъртта, което за хора като нас, които неизбежно умират, е най-великото нещо – каква по-велика изява на Божията слава би могло да има?

Прочетете от Елън Уайт: гл. „Смъртта на Мойсей“ от кн. „Патриарси и пророци“; „Глас на строго изобличение“ и „Пророк на мир“ от кн. „Пророци и царе“; „Стотникът“, „Докосване с вяра“ и „Лазаре, излез!“ от кн. „Копнежът на вековете“.

„В Христос има живот, оригинален, незает и непроизтичащ от никого. „Който има Сина, има този живот“ (1 Йоан 5:12). Божествеността на Христос е увереността на вярващия във вечния живот. „Който вярва в Мене – казва Исус – макар и да умре, ще живее. Никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли в това?“. Христос тук [в Йоан 11:25,26] гледа напред към времето на Своето второ идване. Тогава праведните мъртви ще бъдат възкресени нетленни, а живите праведни ще бъдат отведени в небето, без да видят смърт. Чудото, което Христос щеше да извърши, възкресявайки Лазар от мъртвите, щеше да символизира възкресението на всички праведни мъртви. Чрез слово и дело Той се обяви за Източник на възкресението. Този, Който скоро щеше да умре на Кръста, стоеше с ключовете на смъртта като победител над гроба и утвърди правото и силата Си да дава вечен живот“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. С., Нов живот, 2005, с. 322).

Една от целите на капелана на академията Форест Лейк в Орландо, Флорида, била да се запознае с всеки студент. Това не било никак лесно в училище с 450 ученици в средата на 70-те години.

В началото на учебната година един от учениците дойде при мен и попита: „Имахте ли възможност да се запознаете с Пол?“ Не бях имал тази възможност.

„Трябва да се запознаете с него – продължи ученикът. – Просто го попитайте откъде идва.“

Проявих любопитство и поканих Пол в офиса си. Оказа се доста срамежлив за 16-годишен. „И така, Пол, откъде си?“

„Аз съм от едно малко градче в Джорджия, наречено Плейнс“, отговори той.

Бях изненадан. „Какво? Там живее президентът на САЩ Джими Картър.“

„Пол – попитах отново. – Познаваш ли президента?“

„О, разбира се.“

В началото на лятото трябвало да си намери работа, за да може да плати училищната такса в академията Форест Лейк. Започнал да работи в склад за фъстъци, основния поминък в Плейнс. Започнал с голям ентусиазъм и сметнал, че е обяснил достатъчно добре, че ще почива в събота. Управителят обаче го спрял, когато го видял как си тръгва в петък с обещанието, че ще се върне в понеделник.

„Не – заявил управителят. – Ще дойдеш утре. Тук се работи в събота.“

„Но вие знаете, че съм адвентист от седмия“, казал Пол.

„Ако утре не дойдеш, смятай, че вече нямаш работа“, настоял управителят.

Пол помислил за момент. „Може ли да говоря със собственика?“

„Но това е президентът!“, възкликнал управителят.

„В града ли е сега?“

„Да, тук е, но не мисля, че това има някакво значение за теб.“

Пол се запътил към дома на Картър. Трябвало да мине през службата по охрана, но накрая успял да се срещне с президента. Джими Картър слушал внимателно, докато момчето обяснявало какво се е случило и защо спазва седмия ден, събота. „Уважавам всички млади хора, които са твърди в своите убеждения и защитават вярата си – заявил президентът. Можеш да имаш свободни съботи.“

Така това срамежливо 16-годишно момче станало Христов посланик пред американския президент.

Ние с вас също сме посланици за Христос. „И тъй от Христова страна сме посланици, като че Бог чрез нас умолява“ (2Коринтяни 5:20).

Нека с помощта на Христос да бъдем верни посланици.