Ако Писанието е категорично за едно нещо, това е реалността на съда. Бог ще съди света. Стиховете и в Стария, и в Новия Завет са изобилни и съвсем ясни. Тук няма справедливост, но един ден такава ще има.

Библията казва, че Бог е „съвършен в знание“ (Йов 37:16) и „знае всичко“ (1 Йоан 3:20), включително и най-скритите ни намерения (Еклесиаст 12:14; Йеремия 17:10). Можем да се скрием от всеки и от всичко, но нищо не остава скрито от Бога.

От този факт произтича, че Бог няма нужда от съд за самия Себе Си, за да разбере как живее всеки един човек. Божиите съдби всъщност са божествено помирение, провеждано заради Неговите създания както на небето, така и на земята. Този процес има космическо-историческо естество, защото Луцифер е започнал бунта си в небето, а след това той се е разпространил и в нашия свят (Откровение 12:7-9).

През тази седмица ще разгледаме съда в края на времето с трите му основни фази: предадвентен съд, съд през Милениума и екзекутивен съд. Целият процес завършва с оправдаването на праведните и втората смърт за нечестивите.

За много хора идеята за съда е свързана с осъждане. И макар това да е част от процеса, не бива да забравяме, че идеята за съда има и положителна страна: той включва също и оправдаване на праведните. Всъщност книгата „Даниил“ говори за съд в края на времето „за светиите на Всевишния“ (Даниил 7:22). Божият съд включва и двете; принцип, който откриваме в следния старозаветен стих: „Тогава Ти слушай от небето и стори, извърши правосъдие за слугите Си и осъди беззаконника, възвърни делото му върху главата му, а оправдай праведния, като му отдадеш според правдата му“ (3 Царе 8:32).

Някои твърдят, че изразите „не е осъден“ (Йоан 3:18) и „няма да дойде на съд“ (Йоан 5:24) означават, че хората, които са в Христос, няма изобщо да бъдат съдени. Но тези изрази просто внушават, че вярващите няма да бъдат осъдени от съда. Затова стиховете трябва да се разбират като „няма да дойде до осъждане“ (Йоан 5:24).

Накратко казано, нашата съдба се определя от живота ни днес. Хората, които са в Христос, вече са уверени, че ще бъдат оправдани в съда, а които не са в Христос, си остават под осъждение. Когато описва съда (Матей 25:31-46), Матей споменава присъствието не само на козите (нечестивите), но също и на овцете (праведните). А апостол Павел заявява съвсем категорично: „Защото всички трябва да застанем открити пред Христовия съд, за да получи всеки според каквото е правил в тялото – било добро или зло“ (2 Коринтяни 5:10).

Докато разсъждаваме за съда, трябва да помним, че сме спасени по благодат (Исая 55:1; Ефесяни 2:8-10), оправдани чрез вяра (Битие 15:6; Римляни 5:1) и съдени по делата (Еклесиаст 12:14; Матей 25:31-46; Откровение 20:11-13). Основата на съдебния процес е Божият морален закон, обобщен в Десетте заповеди (Еклесиаст 12:13,14; Яков 1:25; 2:8-17). Нашите дела са външните доказателства за искреността на спасителната ни опитност и следователно елементите, които трябва да бъдат оценени при процеса.

Помнете: няма никакъв своеволен указ от Бога, чрез който Той избира някои да бъдат спасени, а други – изгубени. Всеки един е морално отговорен за собствената си съдба.

Съдът не е времето, когато Бог решава дали да ни приеме, или да ни отхвърли, но е времето, когато Бог подпечатва нашия избор дали сме го приели, или не – избор, изявен чрез нашите дела.

Идеята за съд преди завръщането на Христос, или както ние го наричаме „предадвентен“ съд, откриваме на множество места в Писанието.

Възгледът за предадвентен изследователен съд на Божия народ се основава на три важни библейски учения.

Първото е разбирането, че всички мъртви – праведни и неправедни – остават в безсъзнателно състояние в гробовете си до възкресението в края (Йоан 5:25-29).

Второто е съществуването на универсален съд за всички хора (2 Коринтяни 5:10; Откровение 20:11-13).

Третото е фактът, че първото възкресение ще бъде блажена награда за праведните, а второто възкресение ще бъде вечна смърт за нечестивите (Йоан 5:28,29; Откровение 20:4-6,12-15).

Смисълът на всичко това е, че щом всички хора ще бъдат съдени, това трябва да стане преди съответните им възкресения, защото тогава те ще получат своята награда.

Книгата „Даниил“ ни помага да разберем както времето, така и естеството на този предадвентен съд. В края на 2300-та символични дни – през 1844 г. – небесното светилище ще бъде очистено (Даниил 8:14; Евреи 9:23) и ще започне предадвентният изследователен съд (Даниил 7:9-14) – два различни начина за изразяване на едно и също събитие. Съдът е в полза на „светиите на Всевишния“ (Даниил 7:22). Това е добра новина за Божия народ.

В Матей 22:1-14 Исус говори за преглеждане на сватбеното облекло, преди всъщност да започне сватбеното тържество.

А в книгата „Откровение“ за предадвентния изследователен съд се говори чрез измерването на „поклонниците“ в Божия храм (Откровение 11:1) и съобщението, че „настъпи часът, когато Той ще съди“ (Откровение 14:6,7; 14:14-16).

Библията казва, че при Второто пришествие (1) живите и възкресените светии ще „посрещнат Господа във въздуха“ (1 Солунци 4:16,17); (2) всички светии ще бъдат отведени в небето, за да живеят в небесни „обиталища“, които самият Христос е приготвил за тях (Йоан 14:1-3); и (3) едва в края на Милениума Новият Йерусалим ще слезе на нашата земя и ще стане вечният дом на светиите (Откровение 21:1-3,9-11). Следователно през хилядата години, докато тази земя лежи в развалини, светиите ще царуват с Христос в небето (Йеремия 4:23; Откровение 20:4).

Целта на целия съдебен процес е (1) да реабилитира Божия характер заради обвиненията на Сатана, че Бог не се отнася справедливо към творенията Си; (2) да потвърди безпристрастността на наградата на праведните; (3) да покаже справедливостта на наказанията над нечестивите; и (4) да разпръсне всички съмнения, които биха могли да доведат до друг бунт във вселената. В предадвентния изследователен съд на праведните са включени само небесните множества (Даниил 7:9,10). Но в съда през хилядата години, когато ще бъдат разгледани случаите на нечестивите и падналите ангели, самите светии също ще участват (1 Коринтяни 6:3; Юда 1:6; Откровение 20:4-6).

Предадвентният изследователен съд започва през 1844 г., когато „бяха положени престоли (…) съдилището бе открито и книгите се отвориха“ (Даниил 7:9,10). Обаче съдът през Милениума ще започне, след като светиите бъдат отведени в небето и седнат на престоли, и им се повери да съдят. Тогава отново ще се отворят небесните книги и мъртвите ще бъдат „съдени според делата си по записаното в книгата“ (Откровение 20:4,12). Този процес ще осигури възможност светиите да преценят небесните доклади и да видят Божието справедливо отношение във всеки един случай. Бог не само награждава всички според това, което заслужават въз основа на решенията си, но и им обяснява защо го прави.

През Средните векове е имало силна тенденция да се изобразява Бог като жесток, наказващ Съдия. Днес тенденцията е да се описва като любящ и разрешаващ всичко Отец, Който никога не наказва децата Си. Обаче любов без справедливост се превръща в безпорядък и беззаконие, а справедливост без любов става потисничество и робство. Божият съдебен процес е съвършено съчетание на справедливост и милост, извиращи от Неговата безусловна любов.

Екзекутивният съд е Божията окончателна и необратима наказателна намеса в човешката история. Наказателни съдби в ограничени рамки се нанасят например при прогонването на Сатана и бунтовните му ангели от небето (Откровение 12:7-12), изгонването на Адам и Ева от Едемската градина (Битие, 3 глава), великия Потоп (Битие, 6-8 глава), унищожаването на Содом и Гомор (Битие, 19 глава и Юда 1:7), смъртта на първородните в Египет (Изход, 11-12 глава) и смъртта на Анания и Сапфира (Деяния 5:1-11). Затова не е изненада, че ще има екзекутивен съд и за нечестивите в края на човешката история.

„Божията доброта и продължително снизхождение, Неговото търпение и милост към поданиците Му няма да Му попречат да накаже грешника, който отказва да се покори на Неговите изисквания. Не е работа на човека – престъпник срещу Божия свят закон, опростен единствено чрез великата жертва, която Той прави, като отдава Сина Си да умре за виновния заради непроменимостта на закона му – да нарежда на Бога“ (Уайт, Е. Ръкописи. Т. 12, с. 208 – англ. изд.).

Всичко, което Бог е можел да направи, за да спаси човечеството от вечна гибел, Той го е направил с цената на огромна загуба за самия Него. Изгубените са взели решения, които са ги отвели до този злощастен край. Разбирането, че Божията съдба над изгубените, дори унищожаването им (а не вечните мъки), противоречат на Божия любящ характер, е просто погрешна. Именно Божията любов, единствено Божията любов изисква и правосъдие.

Бог насочва историята към нейната кулминация в края на времето. В края на Милениума всички нечестиви мъртви са възкресени от гробовете си, за да понесат окончателните си наказателни присъди (Откровение 20:5,11-15). И когато завърши целият съдебен процес и повече не може да се добави нищо към него, нечестивите ще признаят Божията справедливост. „Имайки предвид разкритите факти на великата борба, цялата вселена, както вярната, така и бунтовната, заявяват в един глас: „Праведни и истинни са Твоите пътища, Царю на светиите“ (Уайт, Е. Великата борба. С., Нов живот, 2018, с. 452,453).

Окончателното унищожение на Сатана и неговите ангели, и на всички нечестиви, ще очисти вселената от греха и неговите последици. И все пак дори и последното унищожение на нечестивите представлява акт на Божията любов не само за светиите, но и за самите нечестиви. Те по-скоро искат да умрат, отколкото да живеят в присъствието на Бога, Който е за греха „огън, който поглъща“ (Евреи 12:29).

„Те биха копнели да избягат от това свято място. Биха пожелали да умрат, за да се скрият от лицето на Този, Който е умрял за тяхното изкупление. Съдбата на нечестивите е решена по техен собствен избор. Изключването им от небето е тяхно доброволно решение и справедлив и милостив акт от Божия страна“ (Великата борба, с. 543 – англ. изд.).

Следователно окончателното унищожение на греха и грешниците – за разлика от небиблейската теория за вечното им страдание в ада – е справедливо и обосновано наказание за злото, извършено от хората. То също потвърждава, че грехът има начало, ще има и край. Тогава цялата вселена ще се върне към първоначалното си съвършенство преди необяснимата поява на греха, злото и непокорството, за които няма никакво основание.

Да хвалим Бога, че като наш „праведен съдия“ (2 Тимотей 4:8) Той ще вземе справедливо решение да даде безсмъртие на праведните и вечно унищожение на нечестивите.

Прочетете от Елън Уайт: гл. „Без сватбарска дреха“ от кн. „Притчи Христови“; гл. „Планетата Земя в руини“ и „Краят на борбата“ от кн. „Великата борба“.

„В деня на последния съд всяка изгубена душа ще разбере същността на отхвърлянето на истината. Ще бъде представен Кръстът и истинското му значение ще се осъзнае от всеки ум, замъглен от беззаконие. Грешниците ще застанат осъдени пред картината на Голгота с необяснимата Жертва. Ще бъде пометено всяко фалшиво извинение. Човешкото отстъпление ще се яви в отвратителното си естество. Хората ще осъзнаят какъв избор са направили. Всеки въпрос за истината и заблудата в продължителната борба тогава ще бъде напълно изяснен. В съда на вселената Бог ще излезе напълно невинен за съществуването или продължителността на злото. Ще се покаже, че Божествените укази не са били съучастници на греха. Не е имало недостатък в Божественото управление, нито някаква причина за недоволство. Когато мислите на всички сърца бъдат разкрити, както верните, така и неверните ще обявят заедно: „Праведни и истинни са Твоите пътища, Царю на народите. Кой няма да се бои от Тебе, Господи, и да прослави името Ти? Защото (…) бяха изявени Твоите праведни присъди“ (Откровение 15:3,4)“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. С., Нов живот, 2005, с. 26).

Всеки път, когато отивал на църква, малкият Уилям Фредерико Жоао Лумбо чувал проповедникът да произнася една и съща фраза. Едрият мъж заставал зад амвона в църквата в Ангола, вдигал ръка във въздуха и казвал със силен глас: „Тези, които не живеят, за да служат на Бога, не са годни да живеят!“

Думите на проповедника направили силно впечатление на младия ум. Но светът извън църквата също много го впечатлявал и той решил, че е по-добре да танцува, вместо да ходи на църква. На 14 години създал танцова група и правел представления на различни училищни забави в столицата Луанда.

Въпреки, че Уилям обичал да танцува, струвало му се, че нещо не е наред. Усещал празнота в себе си и си спомнял думите на проповедника: „Тези, които не живеят, за да служат на Бога, не са годни да живеят!“

Радостта от танцуването изчезнала и Уилям започнал да пуши и да пие. Чувствал се ужасно празен. Един ден се помолил отчаяно: „Аз не живея, за да Ти служа и не съм годен да живея. Помогни ми!“

Не много време след молитвата един приятел му подарил флашка с проповед. Уилям я поискал, защото там имало запис и на негов танц.

Проповедта докоснала сърцето му. Той паднал на коленето си и помолил за прощение. Решил да отиде на църква. Всички църкви в Ангола били затворени заради пандемията и накрая Уилям се озовал в адвентна домашна църква.

Там го очаквала голяма изненада. Ръководителят на домашната църква Филипе имал два съня за Уилям през изминалите две нощи. В първия сън Филипе стоял до голямо дърво, а в ръката си държал малък клон. Трябвало някак си да свърже клона с дървото, за да може да порасне отново. Във втория сън Филипе стоял край пълноводна река. Малка поточе минавало край реката и той трябвало да свърже поточето с голямата река.

„Ти си малкият клон, който трябва да бъде свързан с голямото дърво – казал Филипе на Уилям. – Голямото дърво е Исус, Който е Дървото на живота. Ти си малкото поточе, а голямата река е Исус. Трябва да се свържеш с Исус, Който е Реката на живота.“

Уилям не можел да повярва на ушите си. „Значи Исус иска да се свържа с Него?“, възкликнал той.

Когато посещавал домашната църква, мир и радост започнали да запълват празнотата в сърцето му. Решил да бъде свързан единствено с Исус.

Сега Уилям е по-щастлив от всякога. Той живее само за да служи на Бога.“