Докато съпругата на известния християнски писател К. С. Луис умирала, той написал: „Не че съм (мисля) в голяма опасност да спра да вярвам в Бога. Истинската опасност е да повярвам в такива ужасни неща за Него. Заключението, от което се страхувам, не е: „Значи все пак няма Бог“, а „Значи такъв всъщност е Бог“ (Наблюдение върху една скръб. Ню Йорк: Харпърс Колинс Паблишърс, 1961, стр. 6, 7).

Когато нещата станат наистина болезнени, някои от нас напълно отхвърлят Бога. За други като Луис съществува изкушението да променим възгледа си за Него и да си представим най-различни лоши неща. Въпросът е колко жежко може да стане? На колко горещина Бог е готов да рискува да подложи Своя народ, за да осъществи Своята окончателна цел да ни оформи по „образа на Своя Син“? (Римляни 8:29).

Прочетете Битие, 22 гл. Сякаш от нищото и без никакво обяснение Бог изведнъж призовава Авраам да принесе собственото си дете като всеизгаряне. Можете ли да си представите как трябва да се е чувствал Авраам? Дори самата мисъл Светият Бог да поиска от вас да пожертвате собствения си син е отвратителна. Даже Авраам да е смятал, че това е приемливо, какво да кажем за Божиите обещания за наследство? Без сина му обещанието ще се обезсмисли.

Божията молба и нейното време не са случайни. Всъщност тя е изчислена така, че да предизвика възможно най-дълбоката мъка, защото „Бог бе запазил Своя последен най-труден изпит за Авраам за времето, когато, натежал на години, той копнееше за почивка“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. Изд. „Нов живот“, София, с. 90). Дали това е изпит от страна на един обезумял Бог? Съвсем не, защото „агонията, преживяна през тъмните дни на този страшен изпит, бе допусната, за да вникне той от личен опит поне малко във величието на жертвата, дадена от Всевишния Бог за изкупление на човека“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. Изд. „Нов живот“, София, с. 93).

Това е просто изпитание – Бог никога не е възнамерявал Авраам да убива сина си. Тук се подчертава нещо много важно за начина, по който Бог работи понякога. Може да ни помоли да направим нещо, което никога не е планирал да завършим. Може да ни помоли да отидем някъде, където никога не е възнамерявал да пристигнем. Това, което е важно за Него, не е непременно краят, а това, което научаваме, докато се преобразяваме в самия процес.

Исус може би е мислил за преживяването на Авраам, когато казва на евреите: „Баща ви Авраам ликуваше, че ще види Моя ден; и го видя и се възрадва“ (Йоан 8:56). Авраам би могъл да пропусне това прозрение, като отхвърли наставленията с разбирането, че те са от Сатана. Ключът към оцеляването и мъдростта на Авраам през целия процес е неговото познаване на Божия глас.

Историята на Осия съдържа някои силни уроци, от които можем да се поучим. Положението на пророка е особено. Жена му Гомер е избягала и вече има деца от други мъже. Въпреки че е сексуално невярна, Бог призовава Осия да вземе обратно жена си и да ѝ разкрие напълно любовта си. Тази история е замислена като притча за Бога и Израил. Израилтяните са напуснали Господа и блудстват духовно с други божества, но Бог все още ги обича и иска да им покаже любовта Си. Обаче вижте само Божиите методи!

Тази история повдига два важни въпроса за начина, по който преживяваме Бога, когато ни води към покаяние.

Първо, рискуваме да не осъзнаем, че Той действа. Когато Израил е преминавал през толкова тежки и болезнени преживявания, може би им е било трудно да осъзнаят, че техният Бог работи за собственото им спасение. Когато пътят ни е препречен от остри тръни или сме оградени от плътни стени, така че не знаем накъде отиваме (Осия 2:6) – това Бог ли е? Когато сме лишени от основни нужди или стоим засрамени (Осия 2:9,10) – може ли нашият Баща да е всред всичко това? Истината е, че каквото и да чувстваме, Бог винаги работи, за да ни доведе до покаяние, понеже ни обича толкова много.

Второ, рискуваме да разберем погрешно Бога, когато Той работи. Може да признаем, че работи, но не ни харесва това, което прави. Докато се чувстваме наранени и смутени, лесно е да обвиняваме Бога, че е жесток, че не се намесва или не Го е грижа. Но Той винаги действа, за да ни обнови чрез Своя завет на любов.

Тук срещаме нещо удивително. Ангелите идват да видят Бога и Сатана ги придружава. Бог пита Сатана къде е бил и той отговаря, че идва от „обикаляне земята и от ходене насам-натам по нея“ (Йов 1:7). След това Бог задава следния въпрос: „Обърнал ли си внимание на слугата Ми Йов?“ (Йов 1:8). Самият въпрос не е забележителен; забележително е Кой го задава. Не Сатана е този, който посочва Йов като обект за изследване – а Бог. Знаейки точно какво ще последва, Господ привлича вниманието на Сатана към Йов. Долу на земята Йов няма абсолютно никаква представа колко горещо ще стане огненото му изпитание. И въпреки че е твърде ясно, че Сатана, а не Бог причинява страданията на Йов, също така е ясно, че Бог е Този, който дава изричното Си разрешение на Сатана да съсипе имуществото, децата и собственото му физическо здраве. Щом като Той дава разрешение Йов да пострада, каква разлика има дали Бог или Сатана лично причиняват страданието? Как може Бог да бъде праведен и свят, когато активно позволява на Сатана да причини такава болка на Йов? Дали тази ситуация е специален случай, или е характерна за начина, по който Бог все още се отнася с нас днес?

На такова страдание е възможно да се отговори по два начина. Можем да се огорчим и разгневим, да обърнем гръб на един Бог, Когото смятаме за жесток или несъществуващ, или да се държим по-здраво за Него. Йов се справя със своя крах, като остава в Божието присъствие и Му се покланя.

В Йов 1:20,21 виждаме три аспекта на поклонението, които биха могли да помогнат, когато изпаднем във време на страдание. Първо, Йов приема своята безпомощност и признава, че няма претенции за нищо: „Гол излязох от утробата на майка си, гол ще и да се върна там“ (Йов 1:21). Второ, Йов признава, че Бог все още има пълен контрол: „Господ даде и Господ взе“ (Йов 1:21). Трето, Йов завършва, като потвърждава вярата си в Божията праведност. „Да бъде благословено Господното име“ (Йов 1:21).

Като Божи избран апостол Павел е понесъл повече, отколкото повечето хора. Но той не е смазан от това. По-скоро още по-силно прославя Бога. Прочетете списъка с преживените от него трудности във 2 Коринтяни 11:23-29. А сега прочетете 2 Коринтяни 1:3-11.

Бог иска да служи чрез нас на наранените хора. Това означава, че може първо да ни позволи да изпитаме същия вид болка. Тогава ще предложим насърчение – не на теория, а поради собственото си преживяване на състрадание и утеха от Бога. Това е принцип от живота на Исус (вж. Евреи 4:15).

Ярките описания на Павел за неговите трудности нямат за цел да ни накарат да го съжаляваме. Те са ни дадени, за да знаем, че дори когато сме стигнали дъното, Отец все още може да се намеси, за да ни осигури Своето състрадание и утеха. Може да ни застигне отчаяние дори от собствения ни живот и даже да бъдем убити, но не бойте се, Бог ни учи да разчитаме на Него. Можем да Му се доверим, защото нашият Бог „възкресява мъртвите” (2 Коринтяни 1:9).

Докато Павел продължава да насочва погледа си към прогласяването на евангелието, той знае, че Бог ще го спаси и в бъдеще. Способността на апостола да остане твърд е подкрепена от три неща, които той споменава във 2 Коринтяни 1:10,11. Първо, Божият доказан опит: „Той ни избави от толкова близка смърт и още избавя“ (2 Коринтяни 1:10). Второ, решителността на Павел да фокусира вниманието си върху самия Бог: „и се надяваме на Него, че пак ще ни избави“ (2 Коринтяни 1:10). Трето, непрекъснатото застъпничество на светиите: „като ни съдействате и вие чрез молитва“ (2 Коринтяни 1:11).

Досега през това тримесечие разгледахме много примери за огнени изпитания, които Бог използва, за да внесе чистота и христоподобие в живота ни. Някои хора обаче може да видят тези примери и да заключат, че Бог е строг и взискателен водач. Разбира се, някои може да кажат: „Знаем, че Бог иска нещо добро за нас, но тези примери не разкриват много загриженост и любов. Вместо това Бог прилича повече на някой, който ни тормози. Той се стреми към цел, която ни причинява значителни неприятности и ние не можем да направим нищо по въпроса“.

Вярно е, че докато живеем на тази изпълнена с грях земя, ще разберем твърде ограничена част от причините, поради които се случват нещата. В небето ще узнаем много повече (1 Коринтяни 4:5; 1 Коринтяни 13:12), но засега ще трябва да живеем с напрежението на вярата, че Бог присъства и се грижи за нас, въпреки че невинаги усещаме положението си като твърде добро. Исая много добре описва това напрежение.

Прочетете Исая 43:1-7. В стих 2 Бог казва, че Неговият народ ще премине през води и през огън. Това са образно представени големи опасности, но може би загатват за преминаването на Червено море и Йордан – два плашещи периода, но пък и такива, които проправят пътя към новия живот. Съвсем очаквано, Бог може да заяви, че ще защити Своя народ от тези опасности, че ще го води по по-лесен път. Но подобно на Пастиря от Псалом 23 Той по-скоро казва, че когато дойдат трудни времена, няма нужда Божият народ да изпада в отчаяние, защото Той е с тях.

Бихме могли да обобщим това, което сме научили за Божиите огнени изпитания по три начина. Първо, Божията изключителна горещина има за цел да унищожи не нас, а нашия грях. Второ, Божията изключителна горещина няма за цел да ни направи нещастни, а да ни направи чисти, каквито сме създадени да бъдем. Трето, Божията грижа за нас във всички обстоятелства е постоянна и нежна – Той никога няма да ни остави сами, каквото и да ни се случва.

Прочетете от Елън Уайт: гл. „Изпитът на вярата“ в кн. „Патриарси и пророци“ и „Хвалете Господа“ в кн. „Свидетелства към Църквата“, Т. 5.

„Бог винаги е прекарвал Своя народ през пещта на страданията. Огънят на тази пещ отделя шлаката от истинското злато на християнския характер. Исус наблюдава изпита. Той знае какво е нужно за очистване на скъпоценния метал, за да отрази излъчването на Неговата любов. Чрез тежки изкушения Бог дисциплинира Своите слуги. Той вижда, че някои хора имат сили, които в бъдеще може да бъдат използвани в Неговото дело, и ги подлага на изпит. Провидението Му ги поставя в положения, проверяващи характера им (…) Показва им колко са слаби и ги учи да се опират на Него (…) Така се постига Неговото намерение. Те биват научени, подготвени и дисциплинирани да изпълнят голямата цел, за която са им дадени сили. Когато Бог ги призове към действие, те са готови и небесни ангели могат да им сътрудничат в делото, което трябва да извършат на земята“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. Изд. „Нов живот“, София, с. 75).

„Ако по Божие провидение сме призвани да понасяме изпитания, нека приемем кръста и изпием горчивата чаша, като помним, че ръката, която я поднася до устните ни, е ръката на Отец. Нека Му се доверяваме и когато сме в мрак, и през деня. Не можем ли да вярваме, че Той ще ни даде всичко, което е за наше добро? (...) Даже и в нощта на страданието как да не издигаме сърцето и гласа си в благодарствена хвала, след като помним каква любов е проявена към нас чрез жертвата на Голготския кръст?“ (Уайт, Е. Свидетелства към Църквата. Т. 5. Изд. „Ел Уай“, София, 2012, с. 307, 308).

Настъпил денят на кръщението. Пет души, включително Едуардо Младши, трябвало да бъдат кръстени в 16 ч. в адвентната църква в Манаус, Бразилия. „Няма да отида там – заявил бащата. – Закарай ме до храма.“

Напът за църквата майката се зачудила дали бащата все пак ще дойде, облечен в първосвещеническата си одежда от храма на Кандомбле. „Няма значение дали баща ми ще дойде с всичките си одежди – казал младежът. – Аз ще го приема.“

В църквата пастор Рикардо обявил, че Едуардо Младши ще бъде кръстен пръв и го поканил да сподели историята си до басейна за кръщение. Едуардо разказал как бил малтретиран в училище и как съученикът му Клиферсън го поканил в клуба, където пели песни за Исус и разговаряли за Библията. Когато завършил разказа си, Едуардо влязъл в басейна и се обърнал към присъстващите. В този момент баща му влязъл в църквата, облечен в одеждата си на първосвещеник. Майката се разплакала. „Той е тук – прошепнала тя. – Каза, че няма да дойде, но ето го тук.“

Всички се обърнали към входа на църквата. Майка започнала да се моли наум и други църковни членове, които знаели за бащата, също започнали да се молят. Останалите гледали с удивление към бащата, облечен в блестящи одежди. Всички се отнасяли уважително към него.

Един дякон застанал до него и го поздравил: „Добре дошъл, Едуардо! – възкликнал дяконът Роберто Фернандес. – Чакахме те. Ела тук!“ Отвел го до басейна, където Едуардо Младши чакал да бъде кръстен.

Хиляди мисли минали през главата на младежа. „Бог е планирал всичко – помислил си той. – Никой не знаеше предварително, че ще бъда кръстен първи и баща ми пристигна точно, когато влязох в басейна. Божиите планове са съвършени!“

Всяко едно от петте кръщения трябвало да отнеме десетина минути, но кръщението на Едуардо Младши продължило цял час. Няколко приятели от клуба се изправили, за да благодарят на Бога, за решението на Едуардо и да насърчат приятеля си да бъде верен. Пастор Рикардо помолил първопроходците да запеят и всички присъстващи се присъединили.

Когато момчето излязло от водата, първопроходците радостно размахали жълтите си връзки. Едуардо, от когото се стичала вода, прегърнал баща си. „Татко, въпреки твоята религия, аз те обичам много.“ После погледнал към присъстващите и добавил: „Благодаря ви, че сте тук. Но най-много от всичко искам да благодаря на баща ми, че е тук.“

След това бащата ще обърнал към Едуардо Младши. „Синко, приемам твоята религия, тъй като се случиха много свръхестествени неща. Държах те настрана от моята религия през цялото време и не исках да се занимаваш с нея. Сега приемам твоята религия, защото точно в този момент усещам свръхестествена енергия. Надявам се, че собственият ми път към Исус няма да е болезнен.

Когато семейството се качило в колата, бащата казал: „Толкова приятно място и толкова добри хори.“ Лицето му сияело от радост.