Притчата на Исус за умиращо житно зърно е завладяваща аналогия на нашето подчинение на Божията воля. Първо идва падането. Зърното, което пада от житното стъбло, няма контрол върху това къде и как ще падне на земята. То няма контрол върху земята, която го обгръща и след това го притиска.

Второ е чакането. Тъй като зърното лежи в земята, то не знае какво носи бъдещето. Не може да си „представи” какъв ще бъде животът в бъдеще, защото е само едно житно зрънце.

Трето е умирането. Зърното не може да се превърне в житно стъбло, освен ако не се откаже от безопасното и удобното си положение като зърно. То трябва да „умре”; тоест да се откаже от това, което винаги е било преди, за да може да се превърне от семе в плодоносно растение.

Съвременната култура подтиква всички ни да изискваме и да отстояваме правата си. И всичко това е добро и често е в реда на нещата. Но както при Исус, Божията воля може да ни помоли доброволно да се откажем от правата си, за да служим на Отец по начини, които ще окажат вечно въздействие за Божието царство. Този процес на отказване от тях може да бъде труден и неудобен, като създава условия за огнени изпитания.

Вижте как го е сторил Исус (Филипяни 2:5-8). Тези стихове описват три стъпки, които Той предприема, за да се покори на волята на Отец. И в началото Павел стряскащо ни напомня: „Имайте у себе си същото съзнание, което беше и у Христос Исус” (Филипяни 2:5).

За да може да ни спаси, Исус се отказва от Своето равенство с Отец и преминава на земята във формата и ограниченията на едно човешко същество (Филипяни 2:6,7).

Той не идва като велико и славно човешко същество, а като слуга на други човеци (Филипяни 2:7).

Като човешки слуга Исус не живее спокоен и дълъг живот, а става „покорен до смърт“. Той дори не умира по благороден и славен начин. Не, Той е „покорен до смърт – дори смърт на кръст“! (Филипяни 2:8).

Много християни искрено се стремят да разберат Божията воля за живота си. „Ако само можех да знам Божията воля за живота си, щях да пожертвам всичко за Него.” Но дори и след като обещаем това на Бога, все още може да се окажем объркани относно това каква е Неговата воля. Причината за подобно объркване откриваме в Римляни 12:1,2. Павел описва как да опознаем Божията воля и отбелязва един важен момент: ако искате да знаете каква е Божията воля, първо трябва да се жертвате!

Прочетете Римляни 12:1,2. Павел пише, че ще можете „да познаете от опит какво е Божията воля“ (Римляни 12:2), когато:

1. Имаме истинско разбиране за „Божията милост“ към нас (Римляни 12:1).

2. Принасяме себе си като жива жертва на Бога (Римляни 12:1).

3. Нашите умове са обновени (Римляни 12:2).

Единствено обновеният ум може наистина да разбере Божията воля. Но това обновление зависи първо от нашата смърт за самите себе си. Не бе достатъчно Христос просто да страда за нас – Той трябваше да умре.

Когато някои сфери в нашия живот не са напълно мъртви за егото, Бог допуска огнени изпитания, за да привлече вниманието ни към тях. Обаче нашето страдание не само ни помага да се изправим срещу греха си, но също така ни дава представа как Исус се е пожертвал за нас. Елизабет Елиът пише: „Предаването на най-дълбокия копнеж на сърцето ни може би ни довежда най-близо до разбирането за кръста (…) нашето лично преживяване на разпятието, макар и неизмеримо по-скромно от това на нашия Спасител, все пак ни дава шанс да започнем да Го опознаваме в общението на Неговите страдания. Той ни призовава към това общение във всяка форма на нашето собствено страдание“ (Elisabeth Elliot, Quest for Love (Grand Rapids, MI: Fleming H. Revell, 1996), p. 182).

Случвало ли ви се е да чуете тихия нежен глас на Светия Дух, но да го пренебрегнете? Впоследствие всичко се е объркало и вие сте си казали: О, не, защо не Го послушах?

„Първа книга на царете“ описва историята на един възрастен мъж и двама нечестиви синове, които не послушали Господа, и едно момченце, което Го послушало. Въпреки че Господ отправил сериозни предупреждения, онези, които трябвало да променят линията си на поведение, не го направили.

Синовете на Илий мислят за други неща, вместо за Божиите. И дори след като Илий чува какво иска Бог, той разговаря със синовете си, но като че ли нищо повече. А синовете му явно не са готови да предадат всеки детайл от живота си на Божията воля.

Какъв контраст с младия Самуил! Проповедникът Чарлз Стенли описва колко важно е да се възпитаваме в откритост към Божия глас чрез нещо, което той нарича „преместване в неутралното“. Ето какво казва: „Светият Дух (…) не говори с цел предаване на информация. Той говори, за да получи отговор. И знае, че когато нашият дневен ред заема толкова голяма част от вниманието ни, е загуба на време да ни предлага нещо друго. Когато е така, Той често мълчи. Чака да станем достатъчно неутрални, за да чуем и в крайна сметка да се покорим“ (Charles Stanley, The Wonderful Spirit-Filled Life, (Nashville, TN: Thomas Nelson Publishers, 1992), pp. 179, 180).

Когато Ева съгрешава в Едемската градина, това не е просто защото се усъмнява в Божиите думи. В основата на проблема е нейното убеждение, че притежава достатъчно мъдрост, за да реши сама кое е добро и правилно. Тя се доверява на собствената си преценка. Когато разчитаме на собствената си преценка, а не се доверяваме на Божието Слово, открехваме вратата за всевъзможни проблеми.

Историята на Саул описва стъпките към самоувереността и трагедията, която последва толкова бързо. Самуил помазва Саул като Божи цар (1 Царе 10:1). После той дава на царя конкретни указания (1 Царе 10:8), но Саул не се подчинява.

Има три стъпки, които повеждат Саул надолу по пътя към самоувереността толкова скоро след като става цар. Проблемът е, че нито една от стъпките не е толкова лоша сама по себе си. И все пак те съдържат зародиша на трагедията, защото всяка от тях е предприета независимо от Бога. Обърнете внимание на реда, по който се случва падението на Саул.

1. Той казва: „Видях“ – разпръскването на войските му и отсъствието на Самуил (1 Царе 13:11). Саул е подложен на натиск и преценява със собствените си очи какво се случва.

2. Саул преминава от „видях“ към „казах“ – че филистимците ще ги завладеят (1 Царе 13:12). Това, което вижда със собствените си очи, оформя онова, което казва или предполага относно ситуацията.

3. Саул преминава от „казах“ към „дръзнах“ – принуден да принесе жертва (1 Царе 13:12). Това, което той мисли, сега вече оформя чувствата му.

Всички ние сме го правили: разчитаме на собственото си човешко зрение, което ни кара да разчитаме на собственото си човешко мислене, а то пък ни кара да разчитаме на собствените си човешки чувства. И тогава постъпваме според тези чувства.

Както видяхме вчера, покоряването на Божията воля може да бъде подкопано, когато разчитаме на собствените си сили. Възможно е също да се разчита на други заместители на Бога. Когато някои хора се чувстват депресирани, те отиват да си купят нещо, което да ги направи щастливи. Когато други се чувстват непълноценни, преследват славата. Когато трети имат затруднения с брачните си партньори, търсят някой друг, който да им осигури интимност и вълнение.

Много от методите, които прилагаме, могат да облекчат напрежението, но не решават непременно проблема, нито ни учат как да се справим по-добре със ситуацията следващия път. Това може да направи само свръхестествената помощ от Бога. Проблемът е, че много пъти разчитаме на заместители на Бога, а не на самия Бог. Ето три заместителя, които може да използваме вместо Него:

1. Разчитане на човешка логика или предишен опит, когато се нуждаем от ново божествено откровение.

2. Загърбване на проблеми от умовете ни, когато имаме нужда от божествени решения.

3. Бягство от реалността и избягване на Бога, когато се нуждаем от общение с Него за небесна сила.

Захария ни помага да се фокусираме върху това, което наистина има значение, когато сме изкушени да използваме заместители. След много години в странство пленниците най-накрая се връщат от Вавилон и веднага започват да възстановяват храма. Но се сблъскват с невероятно противопоставяне (може да видите историческата обстановка, описана в Ездра, 4-6 гл.). Ето че Захария идва с тази вест на насърчение към Зоровавел, който ръководи работата.

Бог не предотвратява противопоставянето на храма, нито пощадява Зоровавел от стреса при справянето с него. И невинаги ще ни предпазва от противопоставяне. Но когато то настъпи, може да го използва като огнено изпитание, за да ни научи да разчитаме на Него.

Прочетете от Елън Уайт: гл. „Илий и неговите синове“ и „Самонадеяността на Саул“ в кн. „Патриарси и пророци“.

Покоряването на Божията воля настъпва, когато умрем за собствените си желания и амбиции. Това отваря пътя за истинско служене на другите. Не можем да живеем за Бога, без да се пожертваме и да живеем в непрекъсната отвореност към Божия глас. За да можем наистина да подчиним волята си на волята на нашия Отец, трябва да осъзнаем опасността от самоувереността и от заместители на Божието Слово и сила. Тъй като покоряването на Господната воля е в основата на един христоподобен живот, Бог може да допусне огнените изпитания да ни научат да разчитаме на Него.

„Пренебрегването от страна на Илий е ясно разкрито пред всеки баща и майка на земята. В резултат на своята неосветена привързаност или нежелание да изпълни един неприятен дълг, той пожъна реколта от беззаконие в извратените си синове. И родителят, който е допуснал нечестието, и децата, които го практикуват, са виновни пред Бога и Той няма да приеме жертва или принос за тяхното прегрешение“ (Уайт, Е. Детско водителство. С. 276 – англ. изд.).

Денят на кръщението на бащата най-после настъпил и той пристигнал заедно с майката и сина си в централната адвентна църква в Манаус, Бразилия – по-голяма църква, където щяло да се проведе кръщението. Имало около 400 души в залата. Пастор Сергио Алан Кахета, президент на Централната амазонска конференция, в чиято територия се намирал и град Манаус, попитал майката как се чувства, докато тя се настанявала със сина си на предния ред. „Чувстваме се много добре“, отвърнала тя с усмивка.

Пасторът признал, че до този момент изпитвал безпокойство. След това се помолил: „Господи, моля Те, помогни ми. Не съм уверен в собствената си сила. Искам Твоя мир, за да имам увереност, че силата Ти е тук, когато кръщавам Едуардо.“ След молитвата всички съмнения изчезнали.

Рикардо Коельо, пастор на църквата на семейството, завел бащата до втория етаж, където имало запазени места за тристата членове на неговата църква. Бащата поздравил Дилма Аруйос душ Сантуш и нейния син Клиферсън, които първи запознали семейството с адвентната църква. Тогава пастор Рикардо помолил бащата да се върне на долния етаж, където да облече дрехата за кръщение.

Докато слизал по стълбите, един мъж внезапно се спуснал към него. Бащата се обърнал и когато очите им се срещнали, зениците на човека се обърнали и се видяло бялото на очите му. Мъжът паднал на пода и започнал да се гърчи. „Беше ми наредено да го убия!“, закрещял той.

Във вътрешния си джоб носел малка кама – подобна на тази, която бащата някога използвал в жертвоприношенията на животни в храма. Но преди мъжът да извади камата, пастор Рикардо и още няколко мъже го вдигнали и го завели в една задна стая, където намерили оръжието.

След малко бащата влязъл в басейна за кръщение. Членовете на неговата църква запели химн от втория етаж, когато бил потопен във водата.

Малко по-късно пастор Рикардо разказал на църквата за опита за убийство и поканил лекаря Луис да говори. Луис, който бил прегледал нападателя в задната стая, често посещавал църквата, но не бил предал живота си на Исус. До днес не разбирах реалността на великата борба между Христос и Сатана – казал той с треперещ глас. – Видях я тук. Благодаря на Бога, че нищо не се случи. Тук бе Божията сила. Като кардиолог измерих пулса на нападателя. Никога не съм виждал нещо толкова странно. Пулсът бе изключително ускорен. Нито един човек не би могъл да има такъв пулс и да оживее.“

Това преживяване променило живота на Луис и той решил да бъде кръстен.

Оказало се, че нападателят страдал от демонично присъствие от известно време. Демоните го оставили, когато няколко месеца по-късно един пастор му преподал библейските уроци. Чрез кръщението на бащата поне две души били доведени до Исус.