Накрая, според Божието обещание, Сара ражда син на Авраам „в старините му“ (Битие 21:2) и дава на бебето името Исаак (Битие 21:1-5). Но историята на Авраам съвсем не е приключила, а ще достигне своята кулминация, когато той ще отведе сина си до планината Мория, за да бъде принесен там в жертва. Обаче Исаак ще бъде заместен от овен (Битие 22:13) – символ на Божия обет за благословение на народите чрез неговия „потомък“ (Битие 22:17,18). Този потомък, разбира се, е Исус (Деяния 13:23). Следователно в тази невероятна (и малко притеснителна) история се разкрива още от спасителния план.

Каквито и дълбоки духовни уроци да откриваме тук, семейството на Авраам сигурно е било разтърсено от това събитие и бъдещето му остава неясно. Сара умира веднага след жертвата на Мория (Битие, 23 гл.) и Исаак остава сирак.

Тогава Авраам поема инициативата да му осигури „правилното“ бъдеще. Урежда брака на сина си с Ревека (Битие, 24 глава), която ще роди двама синове (Битие 25:21-23), а самият Авраам се жени за Хетура, която ще му роди много деца (Битие 25:1-6). Тази седмица ще последваме Авраам до края на живота му (Битие 25:7-11).

Битие, 22 глава е станала класика в световната литература и е вдъхновявала философи и художници, а не само теолози. Смисълът на Божието изпитание обаче е труден за разбиране. Тази божествена заповед противоречи на по-късната библейска забрана за принасяне на човешки жертви (Левит 18:21) и определено изглежда, че действа противно на Божието обещание за вечен завет чрез Исаак (Битие 15:5).

Тогава каква е целта на Бога, когато го призовава да постъпи така? Защо изпитва Авраам по такъв страшен начин?

Библейският възглед за „изпитание“ (на староеврейски nissah) включва две противоположни понятия. На първо място, съд, за да се разбере какво е в сърцето на изпитвания човек (Второзаконие 8:2; ср. с Битие 22:12). Но освен това и увереност за Божията благодат в полза на изпитвания човек (Изход 20:18-20).

В този случай вярата на Авраам в Бога го води до момента, когато рискува да изгуби „бъдещето“ (потомството) си. И все пак, понеже има доверие в Бога, ще направи каквото е поискал Той, независимо колко му е трудно да го разбере. Все пак какво е вярата, ако не доверие за това, което не виждаме или не разбираме напълно?

Нещо повече, библейската вяра не е толкова свързана с нашата способност да даваме на Бога и да жертваме за Него – макар че несъмнено и това има своето място (Римляни 12:1) – но е свързана със способността ни да Му се доверяваме и да приемаме благодатта Му, като същевременно съзнаваме колко много не я заслужаваме.

Тази истина се потвърждава от последвалите събития. Всички действия на Авраам – неговите ревностни дела, болезненото пътуване със сина му, дори готовността му да се покори и да предложи на Бога най-доброто от себе си – колкото и да са поучителни, не биха могли да го спасят. Защо? Защото самият Господ е осигурил овен за жертвоприношението, който сочи към единствената надежда за спасение, Исус.

Затова Авраам сигурно е разбирал благодатта. Не нашите дела за Бога ни спасяват, а Божието дело за нас (Ефесяни 3:8; ср. с Римляни 11:33), независимо колко сериозно сме призовани да работим за Бога, също като Авраам, както убедително разкриват неговите дела (Яков 2:2-23).

Когато Исаак пита за жертвеното животно, Авраам дава интересен отговор: Бог „ще си промисли агнето за всеизгаряне“ (Битие 22:8). Обаче староеврейската глаголна форма може всъщност да означава: „Бог ще си осигури агнето“. Глаголът „осигурявам“ (yir’eh lo) се употребява по начин, който може да означава „да си осигури“ (или буквално „да види сам“).

Следователно тук ни се разкрива същността на спасителния план, в който сам Господ страда и плаща наказанието за нашите грехове!

Там, на планината Мория, много преди Кръста, жертвеният овен, „вплетен с рогата си в един храст“ (Битие 22:13), сочи съвсем пряко към Исус. Той е Този, Който се „вижда“ тук, както по-късно обяснява Авраам: „на планината, където се вижда Господ“ (Битие 22:14; съвременен англ. превод). Самият Исус посочва пророческите думи на Авраам, когато казва: „Баща ви Авраам ликуваше, че ще види Моя ден; и го видя и се възрадва“ (Йоан 8:56).

„Бог заповяда на Авраам да убие сина си, за да внуши в съзнанието му реалността на евангелието, както и за да изпита вярата му. Агонията, която той понесе през мрачните дни на това ужасно изпитание, беше допусната, за да може да разбере от собствен опит нещо за величието на жертвата, дадена от безкрайния Бог за изкуплението на човека“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, 2019, с. 94).

В Битие 22:23 виждаме доклада за раждането на Ревека, което е свързано с бъдещия брак между Исаак и нея (Битие, 24 глава). Също така и доклада за смъртта и погребението на съпругата на Авраам, Сара (Битие, 23 глава), които пък са свързани с бъдещия брак на Авраам с Хетура (Битие 25:1-4).

Споменаването на смъртта на Сара веднага след историята за принасянето на Исаак подсказва, че тя може да е била наранена от тази случка, която почти е коствала живота на нейния син. По някакъв начин Сара също е била включена в „изпитанието“ на съпруга си, точно както при пътуванията им и в отстъпленията от вярата (Битие 12:11-13).

Сара не е от жените, които ще си мълчат по важни въпроси, засягащи и самата нея (Битие 16:3-5; 18:15; 21:9,10). Нейното отсъствие и мълчание и дори времето на смъртта ѝ – след това драматично събитие – говорят повече за отношението ѝ към събитията, отколкото евентуалното ѝ физическо присъствие. Фактът, че се споменава напредналата ѝ възраст (Битие 23:1) като отзвук на напредналата възраст на Авраам (Битие 24:1), показва важната ѝ роля в историята.

Всъщност Сара е единствената жена в Стария Завет, на която е посочен броят на годините, което показва централното ѝ място в историята. Споменаването на покупката на място за нейното погребение (което заема по-голямата част от тази глава), а не толкова на смъртта ѝ, изтъква връзката с Обетованата земя.

А конкретният факт, че тя умира „в Ханаанската земя“ (Битие 23:2), подчертава, че смъртта ѝ е тясно свързана с Божието обещание за земята. Сара е първата починала от Авраамовия род, която е погребана в Обетованата земя. Тревогата на Авраам, че е „пришълец и заселник“ (Битие 23:4), и постоянните му спорове с хетите разкриват, че той се вълнува не просто от придобиване на място за погребение. Вълнува се най-вече от постоянно заселване в земята.

В Битие, 24 глава ни се разказва историята за брака на Исаак след смъртта на Сара. Двете истории са свързани.

Както иска да придобие земя, за да погребе жена си заради Божието обещание към потомците му, че ще притежават тази земя, така сега Авраам настоява и Исаак да не се заселва извън границите на Обетованата земя (Битие 24:7). Също така довеждането на съпругата в палатката на Сара и забележката, че Ревека утешава Исаак „след смъртта на майка му“ (Битие 24:67), ни връща към смъртта на Сара, като намек за болката от загубата на неговата майка.

Историята е изпълнена с молитви и изпълнение на молитви, изобилства от уроци за Божието провидение и човешката свобода. Тя започва с молбата на Авраам. С клетвата си в „Господа, Бог на небето и Бог на земята“ (Битие 24:3), тази молба е преди всичко признание за Бога като Творец (Битие 1:1; 14:19) и е пряко свързана с раждането на Авраамовите потомци, включително и на самия Месия.

Споменаването на Божия ангел и Господ, небесния Бог (Битие 24:7) ни връща към Ангела на Господа, който идва от небето, за да спаси Исаак от принасянето му в жертва (Битие 22:11). Богът, Който владее вселената, Ангелът Господен, Който се намесва, за да спаси Исаак, ще ръководи сключването на брака.

Обаче Авраам оставя открита възможността жената да не отговори на Божия призив. Колкото и да е силен Бог, Той не принуждава хората да Му се покоряват. Въпреки че планът Му е Ревека да последва Елиезер, тя запазва личната си свобода на избор. Възможно е да не пожелае да дойде и ако откаже, няма да бъде принудена да го направи.

Ето че тук виждаме още един пример за великата тайна: как Бог е дал на нас, хората, свободна воля, свобода да избираме, свобода, която Той няма да потъпче. Ако го направи, вече няма да се нарича свободна воля. Но по някакъв начин, въпреки реалността на човешката свободна воля и изобилието от ужасни решения, които вземаме с тази свободна воля, все още можем да разчитаме на факта, че най-накрая ще надделеят Божията любов и доброта.

След смъртта на Сара Авраам отново се задомява. Също като Исаак, и той се утешава след смъртта на Сара (Битие 24:67). Спомените за нея сигурно все още са били ярки в ума на патриарха, както и в този на сина му.

Все пак не е съвсем ясно коя е била новата му съпруга. Фактът, че разказвачът свързва синовете на Хетура със синовете на Агар, без да се споменава нейното име, подсказва, че тя би могла да е Агар (както предполагат някои). Важно е също, че Авраам постъпва със синовете на Хетура по същия начин, както със сина на Агар: отпраща ги, за да избегне всякакво духовно влияние и да направи ясно разграничение между своя син от Сара и останалите си синове.

Той също дава „целия си имот на Исаак“ (Битие 25:5), докато „на синовете на наложниците си Авраам даде подаръци“ (Битие 25:6). Името „наложници“ може да загатва, че Хетура, също като Агар, е наложница. Вероятността за припокриване на Хетура с Агар би могла да обясни лекия намек за паметта на Сара като прелюдия към брака му с Хетура-Агар.

Интересно е, че в Битие 25:1-4,12-18 е изреден списък с деца, които Авраам има с Хетура, както и списък с децата на Исмаил. Целта на това родословие след брака на Авраам с Хетура, която му ражда шестима синове, освен другите му двама синове (Исаак и Исмаил), вероятно е да даде непосредствено доказателство за Божието обещание, че Авраам ще стане баща на много народи.

Второто родословие засяга потомците на Исмаил, които също съставляват 12 племена (ср. с Битие 17:20), точно както ще стане с Яков (Битие 35:22-26). Въпреки това Божият завет ще бъде запазен за потомците на Исаак (Битие 17:21), а не за Исмаил, за което Библията говори съвсем категорично.

Докладът за смъртта на Авраам е вмъкнат между две родословия (Битие 25:7-11), което също свидетелства за Божието благословение. Това разкрива изпълнението на Божието обещание за него, дадено много години по-рано, че ще умре „в честита старост“ (Битие 15:15) и ще „живее много години“ (Еклесиаст 6:3).

Накрая Господ остава верен на обещанията си за благодат към верния си слуга Авраам, чиято вяра е описана в Писанието като велик пример, ако не и като най-добрия пример в Стария Завет за спасение чрез вяра (Римляни 4:1-12).

Тъй като Авраам е необикновен пророк, с когото Бог споделя плановете Си (Битие 18:17), Той навлиза в обикновения човешки живот на патриарха и споделя с него до определена степен спасителния Си план чрез жертвата на Своя Син.

„Исаак е символ на Божия Син, Който беше принесен в жертва за греховете на света. Бог щеше да представи на Авраам евангелието на спасението за човека. За да направи това и да стане истината реалност за него, както и изпитание на вярата му, Той изиска от него да убие скъпия си Исаак. Цялата скръб и мъка, които понесе Авраам през мрачното и ужасно изпитание, имаха за цел да запечатат дълбоко в съзнанието му плана на изкуплението за падналия в грях човек. Той трябваше да разбере от личен опит колко неизразимо е себеотрицанието на безкрайния Бог, когато дава собствения Си Син да умре, за да избави човека от пълна гибел. За Авраам не можеше да има духовно мъчение, по-силно от това, което понесе, когато се покори на божествената заповед да пожертва сина си“ (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 3. София: Нов живот, 2013, с. 352).

„Авраам беше остарял и очакваше скоро да умре. Обаче остана да направи едно нещо, за да осигури изпълнението на обещанието за потомството му. Исаак беше определеният от Бога наследник като пазител на Божия закон и баща на избрания народ, но все още не беше женен. Ханаанците бяха отдадени на идолопоклонство и Бог беше забранил бракове между Неговия народ и тях, като знаеше, че такива бракове ще доведат до отстъпление. Патриархът се боеше от последиците на такива покваряващи влияния върху сина си. (…) В съзнанието на Авраам изборът на съпруга за сина му беше въпрос със сериозни последици. Той много искаше синът му да се ожени за жена, която няма да го отклонява от Бога. (…) С доверие в мъдростта на баща си Исаак с радост му повери задачата; вярваше също, че самият Бог ще ги насочва при конкретния избор“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, 2019, с. 106).

Имам навика да не пътувам, без да съм попитала Бог дали пътуването е по Неговата воля. Живеяв в Ирландия, семейството ми е в Южна Африка, а сестра ми – в Намибия. Посещавам ги веднъж годишно. В самолета чета Библията, книги от Елън Уайт и ръководство за изучаване на Библията. Винаги си нося „Пътят към Христос“ в чантата. Книгите скъсяват пътуването и водят до интересни запознанства. Всеки път, когато пътувам, се случва нещо интересно.

Веднъж се заговорих с мъж, който стоеше до мен, докато чакахме полета си на летището в Дъблин. Оказа се, че работи като специален детектив към ирландската полиция и пътува, за да види семейството си в Кейптаун, Южна Африка, веднъж на три месеца. Говорихме си на обикновени теми, докато чакахме да се качим на самолета. Вътре в самолета млада жена седна до мен и веднага ме заговори. „Закъснях за летището и едва успях да хвана самолета – каза тя. – Страшно съм стресирана!“

„Бог е знаел, че ще хванете този самолет“, отвърнах аз.

Поговорих й за това как Бог поема ръководството в живота ни, когато Му позволим.

Малко преди излитането стюардесата каза на младата жена, че е седнала на погрешно място. Тя се премести и до мене се настани полицаят. „Не е ли интересно! – попитах аз. – Вярвам, че Бог върши всичко с някаква причина.“

„Вие вярвате в Бог?“, попита той.

Разпита ме за моята религия и аз му обясних, че съм адвентистка от седмия ден. „Не е ли странно – възкликна мъжат. – От много години съпругата ми се опитва да ме убеди да приема нейната вяра. Тя е адвентистка от седмия ден.“

„Радвам се да се запознаем“, възкликнах аз. И наистина се радвах.