Сега Йосиф е ръководна личност в Египет и собствените му братя ще се поклонят пред него, без да знаят кой е той (Битие, 42 гл.). Братята му ще се смирят, когато Йосиф ги принуди да се върнат с Вениамин (Битие, 43 гл.), и – когато се опасяват, че безопасността на Вениамин е застрашена (Битие, 44 гл.) – ще умоляват за милост този могъщ човек, когото възприемат като „фараон“. Най-накрая, когато Йосиф разкрие кой всъщност е, те ще разберат, че въпреки стореното от тях, Бог го е преобърнал за добро.

Интересното е, че цялата предстояща поредица от събития, които уж трябва да говорят за успеха на Йосиф, разкриват повече покаянието на братята му. Пътуванията им до дома и обратно, от Йосиф до баща им, и пречките, които срещат, им напомнят за злонамерените действия към Йосиф и баща им и те осъзнават престъплението си пред Бога. Братята преживяват цялата тази опитност като божествена съдба. Трогателният емоционален завършек, който предизвиква сълзи на радост у всички, също съдържа вест на опрощение за тях, въпреки неоснователно злобните им действия.

Според Йосиф сънищата на фараона разкриват това, което Бог „скоро ще направи“ (Битие 41:28) в страната. Той обаче не призовава фараона да вярва в неговия Бог. Непосредствената му реакция е активно действие. Йосиф предлага икономическа програма. Интересно е, че само тази част от неговите думи е запомнена от фараона, който, изглежда, повече се вълнува от икономическия ефект, отколкото от духовното значение на съня и Божията роля в изпращането му.

Фараонът избира Йосиф да поеме ръководството не толкова, защото е изтълкувал сънищата му правилно и е разкрил надвисналия над държавата проблем, а защото има решение на този проблем, понеже „беше угодно“ (Битие 41:37) – мнение, което споделят и служителите му. Изборът на фараона изглежда повече прагматичен, отколкото религиозен. Въпреки това той признава, че присъствието на „Божия Дух“ (Битие 41:38) е в Йосиф, който е определен като „умен и мъдър“ (Битие 41:39) – израз, описващ мъдростта, дадена от Бога (Битие 41:33; ср. с 3 Царе 3:12).

Всички подробности, докладвани в библейския текст, съответстват на историческата ситуация в Египет по онова време. В политическо отношение фактът, че фараонът назначава Йосиф за везир, не е необичаен в Древен Египет, където има свидетелства и за други случаи на чуждестранни везири.

Следващите седем години са години на такова голямо изобилие, че зърнената продукция е „без мяра“ (Битие 41:49) – белег на свръхестествено Провидение. Сравнението „колкото морския пясък“ разкрива, че това е Божие благословение (Битие 22:17). Йосиф лично отразява това благословение в собствената си плодовитост – съвпадение, доказващо присъствието на същия Бог зад двете явления. Той придобива двама синове, чиито имена разкриват неговата опитност с Божието провидение, преобърнало спомена за болката в радост (Манасия) и бедите от миналото в плодородие (Ефрем). Какъв силен пример за това как Бог обръща нещо лошо в добро.

Гладът принуждава Яков да изпрати синовете си в Египет, за да купят зърно. Ироничното е, че Яков поставя началото на събитията (Битие 42:1). Този окаян старец, жертва на обстоятелства извън неговия контрол, без да знае, задейства една удивителна нишка от събития, която ще доведе до възвръщането на сина, за когото е жалеел толкова дълго време.

Дали тази среща е плод на Провидението? Това се подчертава чрез два основни факта. Първо, тя е изпълнение на сънищата на Йосиф. Събитието – предсказано в неговите пророчески сънища: „вашите снопи (…) се поклониха на моя сноп“ (Битие 37:7) – сега се изпълнява. Йосиф е наречен „управител на земята“ (Битие 42:6) и „господар на онази земя“ (Битие 42:30,33). Високият му пост контрастира с положението на братята му, които са в нужда и „му се поклониха с лицата си до земята“ (Битие 42:6) – същите десет братя, които са му се подигравали за сънищата и са се съмнявали в изпълнението им (Битие 37:8).

Второ, тази пророкувана среща е описана като отговор. Езиковите и тематичните прилики между двете събития подчертават характера на справедливото възмездие. Фразата „те си казаха един на друг“ (Битие 42:21) е употребена също и когато са започнали да заговорничат срещу Йосиф (Битие 37:19). Престоят на братята в затвора (Битие 42:17) отразява пребиваването на Йосиф там (Битие 40:3,4). Всъщност неговите братя свързват това, което им се случва, с онова, което са причинили на брат си преди около 20 години. „Те си казаха един на друг: Наистина сме виновни за нашия брат, че видяхме мъката на душата му, когато ни се молеше и ние не го послушахме; затова ни постигна това бедствие“ (Битие 42:21).

Думите на Рувим „кръвта му се изисква“ (Битие 42:22), които са отзвук от предупреждението му в миналото: „Не проливайте кръв“ (Битие 37:22), засилват връзката между това, което сега преживяват, и онова, което са направили преди.

Яков не е в състояние лесно да допусне отпътуването на Вениамин, единствения му останал син от Рахил. Страхува се, че ще го изгуби, както вече е изгубил Йосиф (Битие 43:6-8). Но щом при тях не остава никаква храна (Битие 43:2) и когато Юда се заклева, че гарантира за завръщането на Вениамин (Битие 43:9), Яков най-накрая се съгласява да отидат втори път до Египет и пуска момчето заедно с братята му.

Присъствието на Вениамин заема централно място в събитията. Когато всичките братя застават пред Йосиф, Вениамин е единственият, когото той забелязва (Битие 43:16). Той е единственият, когото нарича „брат“ (Битие 43:29). Докато Вениамин нарича по име, за другите не се използват имена, а просто се говори за тях като „хора“ (Битие 43:16).

Йосиф нарича Вениамин „сине мой“ като израз на специално отношение и насърчение (Битие 43:29; ср. с Битие 22:8). Неговото благословение съдържа „милост“ – напомняне, че той е молил за милост, която не е получил (Битие 42:21). Йосиф връща на Вениамин благодатта, която не е получил от другите си братя.

Докато братята на Йосиф се притесняват, че ще бъдат хвърлени в затвора заради върнатите пари, Йосиф подготвя банкет за тях заради присъствието на Вениамин. Сякаш Вениамин има изкупително влияние върху цялата ситуация. След като всичките братя са седнали според възрастта си и съобразно правилата за авторитет, именно най-младият получава пет пъти повече от всички останали братя (Битие 43:33,34). Обаче това специално отношение не ги притеснява, тъй като случаят с Йосиф, когато е бил любимец на баща си преди много години, ги е подбудил към ужасните постъпки спрямо природения им брат и техния баща (Битие 37:3,4).

„Чрез проявата на предпочитание към Вениамин той се надяваше да установи дали най-младият брат предизвиква завистта и омразата, които са били проявявани към самия него. Тъй като все още предполагат, че Йосиф не разбира езика им, братята си говорят свободно помежду си. Така той има възможност да научи истинските им чувства. И все пак решава да ги изпита още повече и преди отпътуването им заповядва собствената му сребърна чаша за пиене да бъде скрита в чувала на най-младия брат“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, 2019, с. 147).

Тази история е паралелна на предишната. Както по-рано, Йосиф дава конкретни указания и още веднъж напълва чувалите на мъжете с храна. Този път обаче добавя странната заповед да сложат скъпоценната му чаша в чувала на Вениамин.

Затова събитията приемат малко по-различен ход. Докато в предишното пътуване братята са се върнали в Ханаан, за да вземат Вениамин със себе си, сега трябва да се върнат в Египет, за да се изправят пред Йосиф. Докато в предишната ситуация всички братя са намерили едно и също в чувалите си, сега най-малкият е отделен като откраднал чашата на Йосиф. Неочаквано Вениамин, който като почетен гост е получил достъп до чашата, сега е заподозрян и обвинен, че е откраднал този скъпоценен предмет. И ще отиде в затвора.

Фактът, че Йосиф използва чаша за гадания, не означава, че вярва в нейната сила. Йосиф „никога не беше използвал силата на заклинанията, но искаше те да повярват, че може да прочете тайните в живота им“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, 2019, с. 148).

Магическата чаша е за Йосиф претекст да породи вяра в свръхестественото и да събуди в сърцата на братята си чувство на вина спрямо Бога. Така тълкува скритото послание и Юда, защото споменава беззаконието, което Бог е намерил у тях (Битие 44:16). Също така открадването на тази скъпоценна чаша би оправдало налагането на тежко наказание и така би изпитало мисленето на останалите братя.

Важни са силните чувства на братята и тяхната реакция. Те всички изпитват една и съща болка и страх за Вениамин, който ще бъде изгубен като Йосиф и като него ще стане роб в Египет, въпреки че е невинен като него. Затова Юда предлага самият той да бъде взет като роб „вместо“ Вениамин (Битие 44:33), точно както овенът е бил пожертван „вместо“ невинния Исаак (Битие 22:13). Юда предлага себе си като жертва, заместник, чиято цел е да отстрани „злото“, което би съкрушило баща им (Битие 44:34).

Точно в този момент, когато Юда говори за „злото“, което ще сполети ’avi, „баща ми“ (Битие 44:34), Йосиф „извика“ (Битие 45:1), а след това „се откри на братята си“. Подобен израз, често използван за Божието откровение за Себе Си (Изход 6:3, Йезекиил 20:9), подсказва, че тук се открива и самият Бог. Господ показва, че Неговото провидение царува въпреки човешките слабости.

Братята на Йосиф не могат да повярват на това, което чуват и виждат. Ето че Йосиф трябва да повтори: „Аз съм брат ви Йосиф“ и едва втория път, когато чуват точно фразата „когото вие продадохте в Египет“ (Битие 45:4), те повярват на думите му.

Тогава Йосиф заявява: „Бог ме изпрати“ (Битие 45:5). Споменаването на Бога има двойна цел. То не само уверява братята, че Йосиф не изпитва лоши чувства, но е също и дълбока изповед на вяра и израз на надежда, защото стореното от тях е било необходимо за „голямо избавление“ и оцеляването на „остатъка“ (Битие 45:7).

След това Йосиф настоява братята му да отидат при баща им, за да го подготвят за пътуване до Египет. Придружава призива си с конкретни думи за мястото, където ще живеят, Гесен, известен с тучните си пасища, „благата на цялата Египетска земя“ (Битие, 18 и 20 гл.). Поема грижата и за транспорта: осигурени са каруци, което най-накрая ще убеди Яков, че синовете му не лъжат за преживяното (Битие 45:27). Яков приема тази видима демонстрация за осезаемо доказателство, че Йосиф е жив, и това му е достатъчно да „се съживи“ (ср. с Битие 37:35; 44:29).

Обстоятелствата досега са се стекли добре. Дванадесетте синове на Яков са живи. Той вече е наречен „Израил“ (Битие 45:28), а Божието провидение се е изявило по чуден начин.

Прочетете главите „Йосиф в Египет“ и „Йосиф и неговите братя“ от книгата на Елън Уайт „Патриарси и пророци“.

„Трите дни в затвора бяха дни на горчива скръб за синовете на Яков. Те мислеха за грешките си в миналото, особено за жестокостта си към Йосиф. Знаеха, че ако бъдат обвинени в шпионаж и не успеят да дадат доказателства, за да изчистят името си, щяха да умрат или да станат роби. Съмняваха се, че каквото и да направеха, баща им нямаше да се съгласи да пусне Вениамин след предполагаемата жестока смърт на Йосиф. Продадоха Йосиф като роб и се бояха, че Бог възнамеряваше да ги накаже, като ги остави да бъдат поробени. Йосиф знаеше, че баща му и семействата на братята му сигурно се измъчват без храна и беше убеден, че те се покайват за жестокото си отношение към него, и че няма в никакъв случай да се отнесат с Вениамин така, както се бяха отнесли с него“ (Уайт, Е. Духовни дарби. Кн. 3. С. 155,156 – англ. изд.).

„Йосиф беше удовлетворен. Той беше изпитал братята си и беше видял в тях плодовете на истинското покаяние за греховете им“ (Уайт, Е. Духовни дарби. Кн. 3. С. 165 – англ. изд.).

Новината за трагичното намушкване с нож на американската доброволка Кирстен Елизабет Уолкът по време на сутрешния й джогинг в Тихоокеанския остров Яп, отекнала в Южния адвентен университет, където тя учила. Университетът в Колидждейл, щата Тенеси, бил изпратил много студенти доброволци през годините, но сега студентите били разделени.

„Няма да отидем - казали някои от тях, след като 20-годишната студентка по педагогика била убита от пиян мъж през 2009 г. – Прекалено опасно е.“

Други си спомнили думите на ранния християнски отец Тертулиан, цитирани във „Великата борба“: „Колкото повече сме убивани от вас, толкова повече нараства нашия брой; кръвта на християните е семе“ (стр. 41).

„Ние ще отидем! –заявили други студенти. – Ще почетем вярата на Кирстен.“

Тридесет и три годишният студент по теология Уинстън Крофорд размислял за този дебат, докато вървял из кампуса в онази съботна сутрин. Отворил случайно погрешната врата и преди да се усети влязъл на събиране на студенти доброволци. Не знаел нищо за това събиране, но решил да посети павилионите с изложени брошури. Жената в един от павилионите говорела за голямата нужда от доброволци, които да преподават английски в бившия Съветски съюз. „Програмата ще приключи, ако никой не се запише“, казал тя.

Уинстън бил трогнат. Нямал намерение да отсъства цяла година, но си помислил: „Ще почета вярата на Кирстен. Аз ще отида.“

Изпратил молбата си и получил покана да преподава в Москва. Уинстън започнал да чете материали за страната, след като подготвил всичките си документи и събрал пари за самолетен билет. Дванадесет дни преди пристигането му на 10 април 2010 г. двама терористи с бомби убили 40 души в московското метро. „За какво се записах?“, замислил се Уинстън.

Тогава си спомнил за Павел, който много пъти бил бит и оставян като мъртъв. Павел не бил страхливец. Сетил се и за стиха от Откровение 21:8, в който се казва, че страхливите няма да наследят вечен живот. Припомнил си как съвсем случайно влязъл на събирането на студентите доброволци. Помислил си за Киртен. „Защо да се плаша от бомба? Бог ме е призовал да служа. Аз ще отида!“ Уинстън отишъл и сега, десетилетие по-късно, не съжалява за това. Приближил се повече до Христос, а влиянието, което имал върху студентите си, ще се узнае през вечността. Тази година променила живота му.