Книгата „Битие“, а следователно и цялата Библия, започва с Божия акт на сътворение. Този факт е изключително важен, защото означава, че собственото ни сътворяване бележи началото на човешката и на библейската история. Тази истина също така подсказва, че историята за Сътворението от „Битие“ има същата историческа правдоподобност като останалите събития от човешката и библейската история.

Двата пасажа за Сътворението от Битие, 1 и 2 глава съдържат поучения за Бога и за човечеството. Когато изучаваме урока за тази седмица, ще разберем по-добре дълбокото значение на седмия ден – събота. Ще размишляваме върху създаването на хората по Божия образ и от пръст. Ще ни заинтригува предназначението на дървото за познаване на доброто и злото и връзката му с дървото на живота.

Най-важният урок от библейските истории за началото е урокът за благодатта. Нашето съществуване е буквално акт на благодат. Бог сътворява небето и земята, докато хората още ги няма. И както нашето сътворение, така и изкуплението ни са дар от Бога. А колко е важно това, че и двете концепции – за Сътворението и за изкуплението, са свързани със съботната заповед.

Още от Битие, 1 глава встъпителната вест на разказа за Сътворението е „Бог“. Вече чуваме това в превода: „В начало Бог“ (Битие 1:1). В първия ред (Битие 1:1) думата „Бог“ е поставена в средата на стиха и е подчертана чрез най-силното ударение в традиционното богослужебно песнопение, за да се подчертае колко важен е Той. Следователно стихът за Сътворението започва с акцент върху Бога, Автора на Сътворението.

Всъщност книгата „Битие“ започва с две различни свидетелства за Бога. Първият доклад (Битие 1:1-2:4) Го представя като безкрайно далечен за човеците, трансцедентен Бог, Elohim, чието име говори за Неговото върховенство. Това име обозначава превъзходство и сила, а употребата на множествено число предава възгледа за величие и трансцедентност.

Вторият разказ за Сътворението (Битие 2:4-25) представя Бога като близък и личен, иманентният Бог YHWH, чието име според мнозина обозначава близост и взаимоотношение. Следователно пасажът за Сътворението е косвен призив за поклонение пред Бога: първо, да осъзнаваме Неговото безкрайно величие и сила, а същевременно да признаваме зависимостта си от Него, понеже Той ни е създал и „ние сме Негови“ (Псалми 100:3). Ето защо много от псалмите често свързват поклонението със Сътворението (Псалми 95:1-6; 139:13,14 [сравнете с Откровение 14:7]).

Подобен двупластов възглед за Бога, Който е едновременно величествен и могъщ, но и близък, любящ и търсещ взаимоотношения с нас, съдържа важна поука за това как трябва да подхождаме към Него в поклонението си. Страхопочитанието и благоговението вървят ръка за ръка с радостта и увереността в Божията близост, прошка и любов (Псалми 2:11). Дори последователността на двете свидетелства за Бога е изпълнена със смисъл: опитността на Божията близост и интимността на присъствието Му идва след преживяването на Божията отдалеченост. Едва когато осъзнаем, че Бог е велик, ще можем да оценим Неговата благодат и ще сме в състояние с трепет да се наслаждаваме на Неговото чудно и любящо присъствие в нашия живот.

На всеки етап от разказа за Сътворението Бог оценява работа си като tov, „добра“. Това прилагателно следва да означава, че Божието дело на Сътворението е успешно, а Божието свидетелсвто, че „беше добро“, означава, че то „работи“. Светлината засиява (Битие 1:4). Растенията дават плод (Битие 1:12) и т.н.

Но тази дума говори за нещо много повече от просто добро функциониране. Староеврейската дума tov се употребява в Библията също и за изразяване на естетическа оценка за нещо красиво (Битие 24:16). Използва се и за придаване на контраст със злото (Битие 2:9), което пък се свърза със смъртта (Битие 2:17).

Фразата „беше добро“ означава, че творението функционира гладко, че е красиво и съвършено и че в него няма никакво зло. Светът още „не е станал“ като нашия свят, пропит с грях и смърт, и този възглед се потвърждава във въведението към втория разказ за Сътворението (Битие 2:5).

Това описание на Сътворението рязко противоречи на теориите за еволюцията, които догматично заявяват, че светът се е оформил постепенно чрез поредица от случайни събития, от по-низше към по-висше състояние.

Точно обратното, библейският автор потвърждава, че Бог целенасочено и бързо е създал света (Битие 1:1). Нищо не е било плод на случайност или на късмет. Светът не се е появил от само себе си, а единствено като резултат от Божията воля и слово (Битие 1:3). Глаголът bara’, „създавам“, преведен в Битие, 1 глава като „в начало Бог „сътвори“ небето и земята, се среща единствено като подлог за Бога и обозначава бързо изпълнение: Бог каза и стана.

Текстът за Сътворението ни осведомява, че „всичко“ е завършено още тогава (Битие 1:31), а според самия Творец то е оценено като „твърде добро“ (Битие 1:31). Битие 1:1 съобщава за самото събитие, сътворяването на небето и земята, а Битие 2:1 обявява, че работата е приключила. И всичко това е завършено, включително и съботата, за седем дни.

Именно понеже „Бог завърши“ делата си по Сътворението, Той е учредил съботата. Следователно седмият ден, събота, е израз на вярата ни, че Бог е завършил тогава делото Си и е установил, че е „твърде добро“. Да спазваме съботата означава заедно с Бога да признаем стойността и красотата на Неговото творение.

Можем да си почиваме от нашите дела точно както Бог Си е починал от Своите. Освещаването на съботата означава да кажем да на Божието „твърде добро“ творение, което включва физическите ни тела. Обратно на някои древни (и съвременни) вярвания, нищо в Писанието, в Стария или в Новия Завет, не принизява телата ни като лоши. Това е езическа, а не библейска представа. Всъщност пазителите на съботата са благодарни за Божието творение – което включва плътта – и затова могат да се наслаждават на творението и да се грижат за него.

Съботата, която отбелязва първия „край“ на човешката история, е и белег на надежда за страдащото човечество и за стенанията на земята. Интересно е, че фразата „завърши делата“ се споменава отново в края на построяването на светилището (Изход 40:33) и в края на построяването на Соломоновия храм (3 Царе 7:40,51) – и двете места, където се преподава урокът за евангелието и спасението.

След грехопадението съботата, в края на седмицата, сочи към чудото на спасението, което ще се осъществи единствено чрез чудото на новото творение (Исая 65:17; Откровение 21:1). Съботата е белег в края на нашата земна седмица, че страданията и изпитанията на този свят също ще приключат.

Затова Исус избира съботата като най-подходящ ден да лекува болните (Лука 13:13-16). Противно на различните традиции, в които са се оплели водачите, чрез изцеляванията в събота Исус насочва хората, а и нас, към времето, когато на всяка болка, страдание, смърт ще бъде сложен край, тоест последния етап от спасителния процес. Ето защо всяка една събота ни насочва към надеждата за изкупление.

Създаването на човешките същества е Божието последно действие при Сътворението, в края на разказа от „Битие“. Човешките същества са кулминацията на цялото земно творение, целта, за която е създадена земята.

Това, че Бог е създал хората по Своя образ, е едно от най-смелите свидетелства в Библията. Единствено човеците са създадени по Божия образ. Въпреки че „Бог създаде земните зверове според видовете им“ (Битие 1:25), „Бог създаде човека по Своя образ“ (Битие 1:27). Тази формулировка често се ограничава до духовното естество на хората и се дава тълкуванието, че „Божият образ“ следва да се разбира само в смисъл на административна функция да представляват Бога или на духовна функция на привързаност към Бога или един към друг.

Въпреки че тези разбирания са правилни, те не успяват да включат важната физическа реалност на това сътворение. И двете измерения са наистина включени в двете думи „образ“ и „подобие“, описващи този процес в Битие 1:26. Макар че староеврейската дума tselem, „образ“, се отнася за конкретната форма на физическото тяло, думата demut, „подобие“ говори за абстрактни качества, които са съизмерими с божествената Личност.

Следователно еврейската представа за „Божия образ“ трябва да се разбира в пълния смисъл на библейското гледище за човешкото естество. Библейският стих потвърждава, че хората (мъже и жени) са били създадени по Божия образ физически, както и духовно. Елън Уайт споделя това съвсем ясно: „Когато Адам излезе от ръката на Твореца, той приличаше на Своя Създател по своето физическо, умствено и духовно естество“ (Уайт, Е. Възпитание. София: Нов живот, 1996, с. 11).

Всъщност цялостното разбиране на Божия образ, включително физическото тяло, се потвърждава в другия доклад за Сътворението, който казва, че „човекът стана живо същество“ (Битие 2:7; нов превод на крал Джеймс), буквално „жива душа“ (nefesh) в резултат на две божествени действия: Бог „създаде“ и „вдъхна“. Забележете, че „дъх“ често се отнася за духовното измерение, но е също така тясно свързан с биологическата способност за дишане, онази част от човека, която е създадена „от пръст от земята“. Това е „жизнено дихание“, дъх (духовно) и живот (физическо).

По-късно Бог ще извърши трета операция, този път ще създаде жената от тялото на мъжа (Битие 2:21,22), което е начин да се подчертае, че тя има същото естество като мъжа.

Веднага щом Бог създава първо мъжа, Той му предлага три подаръка: Едемската градина (Битие 2:8), храна (Битие 2:16) и жената (Битие 2:22).

Първият дълг на човека засяга природната среда, в която го е поставил Бог: „да я обработва и да я пази“ (Битие 2:15). Глаголът ‘avad, „обработва“, се отнася за работа. Не е достатъчно да получим дарба. Трябва да работим върху нея и да я направим плодоносна – урок, който Исус ще повтори в притчата Си за талантите (Матей 25:14-30). Глаголът shamar, „пази“, внушава отговорност да съхраним това, което сме получили.

Вторият дълг засяга храната. Трябва да помним, че Бог е Този, Който я дава на хората (Битие 1:29). Господ също казва на човека, че може „свободно да ядеш“ (Битие 2:16). Човеците не са създали дърветата, нито храната върху тях. Те са подарък, безплатен дар.

Но и тук има заповед: хората трябва да приемат и да се наслаждават на Божия подарък „от всяко дърво“. Като част от тази благодат обаче Бог добавя и ограничение. Не бива да ядат от едно конкретно дърво. Насладата без ограничения ще доведе до смърт. Този принцип е даден още в Едемската градина, а в много отношения е валиден и днес.

Третият дълг на човека засяга жената, Божия трети дар: „ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си“ (Битие 2:24). Това необикновено изявление е вълнуващ израз, който подчертава отговорността на хората към брачния завет и целта да бъдат „една плът“, тоест един човек (Матей 19:7-9).

Причината, че мъжът (а не жената) трябва да остави родителите си, се дължи на общата библейска употреба на мъжки род. Затова вероятно заповедта е валидна и за жената. Какъвто и да е случаят, брачната връзка, макар и дар от Бога, налага отговорност, щом веднъж е получен дарът – отговорност, която носят в еднаква степен мъжът и жената и трябва да изпълняват предано.

Прочетете главата „Науката и Библията“ от книгата на Елън Уайт „Възпитание“ и главата „Сътворението“ от кн. „История на изкуплението“.

„Тъй като книгата на природата и книгата на откровението носят отпечатъка на същия гениален Ум, те не могат да си противоречат. С различни методи и на различни езици те свидетелстват за същите велики истини. Науката постоянно открива нови чудеса, но нищо от проучванията, ако се разбира правилно, не противоречи на божественото откровение. Книгата на природата и писаното Слово хвърлят светлина едно върху друго. Те ни запознават с Бога, като ни предават по малко от законите, чрез които действа Той.

Обаче неправилните изводи за факти, наблюдавани в природата, са довели до предполагаем конфликт между науката и откровението. И в усилието си да възстановят хармонията, са били възприемани тълкувания на Писанието, които подкопават и унищожават силата на Божието Слово. Смята се, че геологията противоречи на буквалното тълкувание на доклада на Мойсей за Сътворението. Твърди се, че милиони години са били необходими за еволюцията на земята от хаоса. И за да се нагоди Библията към това предполагаемо откровение на науката, дните от Сътворението се приемат за огромни, неопределени периоди, обхващащи хиляди или дори милиони години.

Подобно заключение е напълно необосновано. Библейският разказ е в хармония със самия себе си и с учебника на природата“ (Уайт, Е. Възпитание. София: Нов живот, 1996, с. 113,114).

Студентите се присмивали на Лаиса Самила Ясин, тъй като пропускала учебните занятия в събота в Мозамбик. „Дошла си в този университет да учиш, а не да следваш църковни учения“, казал един от тях. „Ти си луда“, заявил друг.

Всичко започнало, когато Лаиса се мъчела с инженерните науки по време на първия си семестър в държавния университет и намирала утеха в музиката, споделяна от нейния състудент адвентист Белизарио. Започнала да изучава Библията заедно с него. Лаиса имала и други приятели, които също изучавали Библията.

Колкото повече четяла, толкова по-объркана се чувствала. Двата библейски курса имали разминавания по въпроса за съботата. Тя спряла да посещава и двата, за да изучава Библията самостоятелно. С молитва прочела четвъртата заповед в Изход 20:8-11, която започва така: „Помни съботния ден, за да го освещаваш“ (Изход 20:8-11). Прочела и Божия призив в Исая 58:13 да не търси своето си удоволствие в святия ден и да нарече съботата наслада, както и думите на Исус: „Ако Ме любите, ще пазите Моите заповеди“ (Йоан 14:15). Тогава решила да спазва съботата.

Отначало Лаиса не казала на никого за решението си. Страхувала се, че ще й се присмиват, а освен това не искала да моли преподавателите да я освобождават от съботните занятия. Не можела обаче да пази убежденията си само за себе си и в края на втория семестър обявила, че ще става адвентистка. Най-лошите й страхове се сбъднали. Досегашни приятели я подигравали, а когато я виждали да върви с Белизарио, се провикали: „Ех, тези адвентисти.“ Преподавателите отказвали да й сменят часовете в събота и оценките й се понижили. „Ако не ти харесва, просто напусни“, казвали те. Майка й се разсърдила, а баща й се отказал от нея.

Лаиса случайно се запознала с посетител от Мозамбикския адвентен университет в църквата си в събота. Научила за този университет и помолила майка си да й позволи да се прехвърли. Отначало майката отказвала, но внезапно променила решението си, след като Лаиса, подобно на царица Естир, постила и се молила три дни Бог да се намеси. Малко след като се прехвърлила, казала на майка си, че вече няма нужда от финансова подкрепа. Новата й работа в библиотека покривала всички разходи. Майка й се учудила: „Наистина Господ не е твой доведен баща, а истинският ти Баща“, казала тя.

Сега двадесет и две годишната Лаиса е студентка втора година по хранене и възнамерява да стане мисионерка в Мозамбик, където недохранването е сериозен проблем.